0
1304

Двойна игра

Кубинската криза от 1962 г. в нова светлина

Джон Кенеди и Никита Хрушчов в американското посолство във Виена, 3 юни 1961 г.

В огромната и растяща маса от литература върху Кубинската ракетна криза от 1962 г., когато разполагането на съветски бойни глави на острова предизвиква съвсем реални опасения, че светът е на прага на ядрена война, почти не се споменава влиянието на американската вътрешна политика върху развоя на събитията. Монографията на Теодор Ворхийс е съвсем различна в това отношение (Theodore Voorhees, The Silent Guns of Two Octobers: Kennedy and Khrushchev Play the Double Game). Авторът фокусира вниманието си върху важния факт, че през ноември 1962 г. в САЩ предстоят избори за Конгрес, от чиито резултати зависи съдбата на президентството на Джон Кенеди, както и шансовете му за преизбиране през 1964 г. Амбициозната домашна програма на Кенеди, пропагандирана под названието Нова граница, среща огромни затруднения в Конгреса. Допитванията показват продължаващ спад на популярността му. Не му помага и това, че през 1960 г. той се кандидатира с подчертано войнствена платформа и след влизането си в Белия дом засипва военните с пари, изхождайки от невярната предпоставка, че предшественикът му Айзенхауър допуснал Съветите да постигнат превъзходство в ядрената сфера, прословутият „ракетен разлом“. Така че той е особено уязвим за обвиненията на републиканците в слабост относно предполагаемата заплаха от Куба, съветски съюзник само на 90 мили от Флорида.

Кенеди знае много добре, че разполагането на ядрени ракети в Куба не представлява реална заплаха за националната сигурност, макар че подобен ход би ограничил леко огромното превъзходство на САЩ по отношение на ракетно-ядрения потенциал, способен да достигне противниковата територия. Началник-щабът на армията го информира, че американски ядрен удар би унищожил съветското общество, но жертва на неизбежния ответен удар ще станат близо 15 милиона американци. С една дума, война със СССР е немислима. Тъй или иначе обаче изграждането на вражеска ядрена база в задния двор на Америка застрашава Кенеди с политическа катастрофа. И той разрешава проблема, като зад гърба на повечето си висши съветници, постига споразумение с Хрушчов да изтегли американските ракети от Турция срещу изтегляне на съветските ракети от Куба[1]. Сделката остава в тайна дълго след смъртта на Кенеди.

В продължение на години общоприетата версия за кризата беше, че младият президент реагирал спокойно и с непоклатима твърдост на безумната съветска авантюра. Тази версия остана толкова дълго неоспорвана не на последно място, защото бе санкционирана от самия Кенеди в подвеждащи информации до фаворизирани от него журналисти, а след това бе изсечена в камък с драматичния разказ на по-малкия му брат „Тринайсет дни“. Публикуваната посмъртно равносметка на събитията от Боби Кенеди получи подкрепа от агиографите на двора Кенеди, най-вече от Артър Шлезингър, специалния съветник на президента, и Тед Соренсън, автора на неговите речи.

За беда на тези и други  самоуверени повествования, Кенеди инсталира, без да информира никого, подслушвателна система в различни офиси на Белия дом и записва тайно заседанията на изпълнителния комитет на Националния съвет за сигурност през дните на кризата. С евентуалното изключение на Боби Кенеди, тогавашния министър на правосъдието, никой от членовете на Съвета, включително министрите на външните работи и на отбраната, не знае, че ги подслушват. Напълно декласифицирани, акуратно дешифрирани и най-сетне изцяло публикувани към края на 1990-те, тези безспорни документални свидетелства показват, че всички предишни изложения на непосредствените участници са били и погрешни, и користни. Оказва се, например, че далеч от това да е бил гласът на разума, Боби Кенеди е бил едва ли не истерично войнствен, настоявайки не само за удари по ракетните бази, но и за мащабно нахлуване в Куба – макар да е знаел, както е видно от дневниците му, че кризата е била вече на път да бъде преодоляна чрез споразумение с Кремъл. Соренсън пък, по собственото му признание, премълчава сделката за ракетите в Куба и Турция, защото тя е застрашавала да изобличи лъжите на толкова много от участниците (включително и неговите собствени).

В действителност Кенеди взима главните решения далеч от подслушваните заседания, като комуникира пряко с Москва, заобикаляйки официалните дипломатически канали. Георгий Болшаков е бил полковник от съветското военно разузнаване, работещ във Вашингтон под прикритието на журналист. Той е бил достатъчно близък с Боби Кенеди, за да гостува често в дома му извън Вашингтон. Именно Болшаков е емисарят, до чиито услуги прибягва американският президент в търсенето на начини да бъде склонен Хрушчов да помогне на Кенеди, така че неговата Демократическа партия да не се провали на изборите през ноември. През юли 1962, на фона на влошаващите се показатели на популярността му, Кенеди приема Болшаков в Овалния кабинет на Белия дом и приема предложението на Хрушчов за намаляване на напрежението около кризисната точка Западен Берлин. От своя страна Кенеди се ангажира да преустанови разузнавателните полети над съветските кораби на път към Куба, кораби които почти сигурно са пренасяли военни материали.

Снимка на съветските ракети в Куба от американски разузнавателен самолет U2

Тази сделка показва колко сговорчиви могат да бъдат лидерите на враждуващите свръхсили, когато става дума за собствените им политически приоритети. Ворхийс цитира един показателен прецедент от времето на Втората световна война. На Техеранската конференция през 1943 г. Рузвелт открито апелира към Сталин да позволи на поляците сами да определят своето бъдеще. Първоначално Сталин не реагира. Но след това в разговор на четири очи Рузвелт директно му казва, че не иска да изгуби гласовете на милионите американци от полски произход. Сталин проявява разбиране и обещава да не разгласява на първо време намеренията си относно Полша. Тази подробност се споменава само между другото в историческата литература, макар тя да потвърждава факта, че за политиците от такъв калибър външната политика остава на заден план, когато бъде откъсната от проблемите на властта.

Подобен тип Realpolitik предпоставя високо равнище на доверие. Примерът с Болшаков е показателен. Според Алексей Аджубей, зет и съветник на Хрушчов, по време на среща със съветски представители в Овалния кабинет Кенеди освобождава своя говорител и официалния преводач на Държавния департамент, разчитайки за превода само на Болшаков. Докато американците били все още в стаята, президентът говорел „по съвсем друг начин“ и бил очевидно „доста напрегнат“. Кенеди е бил наясно, че всички във Вашингтон, във и извън неговата администрация, имат свои собствени планове, включително и служителите подбрани лично от него. Когато американското разузнаване открива признаци за усилващите се съветски военни приготовления в Куба, Кенеди се разпорежда разузнавателните служби да бъдат държани под контрол, обвинявайки „ония копелета от ЦРУ“, че предават секретна информация на републиканските му врагове: „Ще им видя сметката, ако ще това да е последното, което ще направя“ – заплашва той.

Кенеди е смятал, че съветското присъствие в Куба е разрешим политически проблем, защото емисарите на Кремъл го уверяват, че оръжейните системи там били „отбранителни“. Само че „отбранителни“ е субективно понятие: когато предишната година Хрушчов се оплаква заради американските ядрени бази до границите на СССР, на него също му казват, че те били „отбранителни, а не нападателни“. Зловещите политически последствия от разкриването на съветските ракети на кубинска територия подтикват първоначално Кенеди да обмисли пряк удар по ракетните бази. Скоро обаче настроението му се променя и той се спира на по-разумния курс за морска блокада[2], с цел да се пресекат съветските военни доставки – минималната реакция, за която може да очаква политическо одобрение. На следващия ден Боби, чрез Болшаков, предлага на Кремъл идеята за взаимен отказ от ракетните бази в Куба и Турция.

Същевременно Кенеди не изпуска от поглед собствените си политически приоритети, както показва участието му в предизборната кампания в подкрепа на неговите съпартийци дори когато обстановката се изостря още повече. Обикновено историците на кризата обясняват тези предизборни изяви с аргумента, че президентът се появявал публично, за да не възникне тревога сред населението. Ала този аргумент не улавя същността на работата: за Кенеди кризата е била изцяло политическа. Щатите, които посещава, включват Индиана, където републиканският сенатор Хоумър Кейпхарт води предизборната си кампания под лозунга „да смажем Куба“. Кенеди заклеймява Кейпхарт и неговите съратници като „самозвани генерали и адмирали, които искат да изпратят чуждите синове на война“. Той трябва да е бил насърчен от актуалните допитвания, показващи, че макар и с много малко мнозинство, повечето американци се опасяват, че евентуално нападение срещу Куба ще доведе до Трета световна война.

Също като Кенеди, и Хрушчов търси бърз и мирен изход от кризата. Той явно е смятал, че Кенеди ще приеме наличието на „отбранителните“ ракети, чието базиране в Куба е възнамерявал да оповести след изборите като свършен факт, също както той самият приема наличието на американските ракети в Турция. Но когато президентът огласява публично разкриването на ракетите и инициира морската блокада, Хрушчов разбира, че си е направил лошо сметката. Без да се бави много, той прави предложението – предадено в Белия дом от друг неофициален посредник – да изтегли съветските ракети в замяна на обещание от САЩ да не нападат Куба. Явно и двамата ръководители са били еднакво заинтересувани от скорошно преодоляване на кризата, като всеки предлага по-щедри отстъпки, отколкото другата страна иска.

Що се отнася лично до него, признава Кенеди в разговор с брат си, запазен в тайните записи, той би предпочел да не предприема никакви действия относно ракетите, освен обичайните дипломатически протести. Само че това би било политическо самоубийство – „те няма да се поколебаят да започнат срещу мен процедура за импийчмънт“, – така че той пристъпва към блокадата. В същия разговор братята засягат косвено и тайното предложение до Кремъл, изпратено същия ден по Болшаков. А междувременно военните подготвят все по-агресивни планове. На 19 октомври началник-щабовете на отделните родове войски конфронтират Кенеди с искания за незабавно нападение срещу Куба по суша, въздух и вода.

Най-агресивният от тях, командващият ВВС генерал Къртис Лемей, прочул се с изпепеляването на стотици хиляди японски граждани през войната, открито предизвиква Кенеди с намеци за помирителната позиция на баща му по време на международната криза около Мюнхенското споразумение от 1938 г. Желанието на Пентагона за война среща положителен отклик сред водачите на Демократическата партия в Конгреса, включително от председателя на сенатската комисия по въпросите на въоръжените сили и водач на Южния сегрегационистки блок Ричард Ръсъл, на когото вицепрезидентът Джонсън пуска секретни информации от заседанията на Съвета за национална сигурност. Министърът на отбраната Робърт Макнамара, който първоначално проявява сдържаност, скоро се строява зад своите униформени колеги и дава идиотското разрешение сновящата около Куба съветска подводница с атомно оръжие на борда да бъде бомбардирана с „учебни“ дънни бомби.

Кенеди обаче устоява своята линия. Докато публично продължава да одобрява военните приготовления, тайно той приключва сделката за двустранно изтегляне на ракетите. Хрушчов приема обещанието му за изтегляне на американските ракети от Турция[3]. Кенеди отива и по-нататък, като изтегля ракети от Италия, за което Кремъл никога не е настоявал. Хрушчов спазва обещанието си – жизненоважно за Кенеди в политическо отношение – сделката да остане в тайна и без да бъде формулирана в писмен вид. Американският президент получава очакваното възнаграждение на изборите следващия месец, когато демократите добавят четири места към своето мнозинство в Сената, включително и мястото, държано преди от Хоумър Кейпхарт.

***

Ворхийс твърди убедително, че реална опасност от война не е имало, защото Кенеди и Хрушчов са били еднакво решени да не се стигне дотам, а освен това и двамата са имали силни позиции на домашния си фронт, за да не допуснат подобно развитие. Този извод едва ли ще разклати консенсуса сред историците, че светът е бил на ръба на ядрена война. Сергий Плохи[4] несъмнено е съгласен, че катастрофата е била избегната на косъм. В своята нова книга „Ядрено безумие“ (Serhii Plokhy, Nuclear Folly: A New History of the Cuban Missile Crisis) той се спира подробно на факта, че съветските военни командири в кризисния регион са имали право да вземат самостоятелни решения за употребата на ядрено оръжие. Той припомня и известния случай – на човек му настръхва косата – за това как една съветска подводница едва не изстрелва ядрено торпедо срещу американски разрушител, въздържайки се само защото някакъв офицер забелязва помирителните сигнали от американския кораб. Противно на наличните свидетелства и документи, Плохи смята, че през повечето време Кенеди е бил настроен много агресивно. Освен това вижда в Макнамара един мъдър и умерен съветник. По-точна обаче е характеристиката, представена от Шелдън Стърн, бивш историк от Библиотеката Кенеди, който познава тайните записи както никой друг. Неговата неголяма книга от 2012 „Кубинската ракетна криза в паметта на Америка“ (Sheldon Stern, The Cuban Missile Crisis in American Memory) осветлява безмилостно емоционалните колебания на министъра на отбраната между умереност и агресивност.

Плохи изнася много нови и интересни подробности за клетите съветски войници и моряци, които са били натоварени с трудната и опасна задача да транспортират себе си и своя смъртоносен товар до Куба. Успешното маневриране по труднопроходими селски пътища, докато бъдат изведени на позиция огромните ракети, си е постижение само по себе си, да не говорим за тайното инфилтриране на повече от 40 хиляди военнослужещи, натъпкани като сардели под палубата на корабите, без да бъдат разкрити от ЦРУ, което е смятало, че в Куба се намира само малка част от това число. Авторът обаче не казва почти нищо по въпроса за политическия контекст на събитията. Безразличието към вътрешната политика е широко разпространено сред наблюдателите на международната политика, особено когато става дума за авторитарни режими. Старателният анализ обаче навежда на извода, че външната политика е в не по-малка степен инструмент на вътрешната и тогава, когато волята на електората не е първа грижа на лидера. Както ми каза веднъж Ричард Андерсън, бивш служител на ЦРУ, който днес преподава съветска и постсъветска история в Университета на Калифорния в Лос Анджелис: „Упражняването на властта изисква хора, които подкрепят тази власт, без значение дали гласуват или не. Външната политика е начин за спечелване на тяхната подкрепа“.

Има известни указания защо Хрушчов е смятал, че неговата огромна, скъпа и рискована кубинска военна инициатива е била необходима за собственото му оцеляване. Той се опитва да уталожи безпокойството на своите генерали от съкращенията в числеността на съветската армия, като обещава създаването на нов междуконтинентален балистичен комплекс, изграждането на който е възложено на неговия фаворит Леонид Брежнев. Само че Брежнев се проваля. Произведени и приведени в бойна готовност са само няколко от огромните нови ракети, които гъмжат от технически проблеми. През май 1960 г. Брежнев е отстранен от поста си като ръководител на съветския отбранителен апарат и назначен на чисто церемониална длъжност. Така че кубинската авантюра на Хрушчов, целяща да „закрепи“, макар и маргинално, ядрения баланс чрез няколко ракети със среден радиус на действие, способни да поразят територията на САЩ, е имала смисъл в контекста на усилията му да утвърди контрола си върху могъщия отбранителен сектор. Външната политика не започва там, където свършва вътрешната.

Превод от английски Стоян Гяуров

Източник: Andrew Cockburn, Defensive, Not Aggressive, London Review of Books

__________________________________

[1] През 1961 САЩ разполагат в Турция ядрени ракети, способни да поразят Москва. Протестите на Хрушчов остават без последствие. В своите мемоари Хрушчов пише, че за пръв път идеята да инсталира ракети в Куба, като отговор на американското предизвикателство, му идва по време на посещението му в България през 1962. Там един от неговите съветници, сочейки към Черно море, му казал, че на отсрещния бряг в Турция се намират ракети, способни само за 15 минути да нанесат удар по основните промишлени центрове на СССР. Бел.пр.
[2] Според международното право обявяването на блокада е акт на война. Затова американската страна употребява термина „карантина“. – Бел.пр.
[3] Ракетите са изведени през април 1963. Бел.пр.
[4] Украински историк, професор по история на Украйна в Харвардския университет; автор на многобройни изследвания върху историята на Украйна, Източна Европа и Студената война. Бел.пр.