0
1951

Двойственост

Има нещо учудващо колебливо в идеята на българина за самия него. Под „идея“ тук разбирам онези, станали обичайни и социално значими представи и рефлексии за „нас самите“, които с времето са придобили статута на стандартни разбирания за националния „характер“ и неговите особености.  

Или не, още по-правилно ще е да се каже може би, че става дума за конвенционални  съдържания, с помощта на които се говори удобно за „българското“ във всекидневието и чрез които „българското“ бива описвано. И които съдържания функционират като културни кодове.

В тези конструкти се включва и това, че българинът е доказано трудолюбив и че трудолюбието е негова отличителна черта. Често срещано например е съждението, че българинът се отличава със своето трудолюбие сред останалите балкански народи. В тясна връзка с това разбиране е и убедеността, че българинът е действен, активен и предприемчив човек. А трудолюбието е онова, което стои (в широко разпространената представа поне) зад тези негови качества. Защото според това схващане, за българина работата и трудът са ценност сами по себе си.

Трудолюбието и предприемчивият дух на българина вървят също така в комбинация с неговата находчивост и със способността му да намира добри решения на всевъзможни „практически“ задачи. В логиката на утвърдилото се у нас като стандартно убеждение „ние, българите“ умеем да се справяме с всякаква работа, тъй като сме народ работлив, но заедно с това – умен и „практичен“.

Странното е там, че така скицираната репрезентация, която обикновено се възпроизвежда безкритично от медиите и се е обособила като някакво общо място в съвременната ни поп култура, е съпроводена от авторефлексии, които странно се разминават с нея в някои свои моменти. Като пример може да се посочи рядко проблематизираната на ниво всекидневно съзнание и говорене „истина“ за това, че „хората в чужбина работят много повече и много по-здраво от нас“. В своя критически по-зрял и по-нюансиран вариант тази констатация често звучи така: „навън работят по – ефективно от нас“. Доказателството за правотата на това наблюдение се търси и открива по правило в сравнението между стойностите на брутния вътрешен продукт в България и на БВП, произвеждан от други национални икономики.

По-ниската ефективност на труда при съвременните реалности е нещо, причините за което, знае се, са комплексни. Нивото на икономическата ефективност не се обяснява с помощта на абстрактни и твърде условни понятия като „трудолюбие“ и „лентяйство“. Затова, разбира се, за ефективност на труда се говори в рамките на един по-прецизиран и по-специализиран дискурс.

Чудно е само че как така позитивните твърдения за отличаващото българина трудолюбие съжителстват безпроблемно в масовата представа със съждения от типа: „Другите в Европа работят повече от нас и затова са по-богати“.

Към това трябва да се прибави и тенденцията, която се наблюдава в наши дни особено много тогава, когато българи споделят впечатленията си от пътувания в съседни на България страни. Тук вариантността в повечето случаи се отнася само до изразните средства, докато смисълът остава един и същ. Почти винаги свидетелството е, че в другите балкански страни (сравнението на плоскостта на „балканското“ се приема за най-показателното и съответно критичното) хората „очевидно“ са много по-напред, далеч по-добре, „на светлинни години пред нас“ и т.н.

Дори и по-умерените квалификации най-често не се отклоняват от константното „по-добре са“, което се е превърнало на практика в единица мярка. До степен такава, че въпросът се свежда всъщност до това да се прецени, кой колко точно по-добре от нас, българите, е.

Особено важно тук е това, че, както вече посочих, споделящите опита си от пътувания в чужбина много често представят негативните за България разлики с останалия свят като „очевидни“. „Очевидност“, която бива разбирана буквално, сиреч като забелязващото се на пръв поглед, като външната страна. Тоест излиза, че дори не се налага да бъдат сравнявани цифри, за да станат бързо ясни разликите – нещата се виждат с просто око.

А онова, което българите твърдят, че виждат на разни места по Балканите, може да бъде обобщено приблизително така: „подредените им дворове“, „навсякъде цветя“, „прекопано, насадено“, „няма да срещнеш като у нас пустеещи земи“, „къщите чисти, направени, нагласени“.

Пред погледа се подрежда картина, която очевидно говори за това, че хората от описваните краища и страни са трудолюбиви, грижовни и работливи стопани, влагащи не малко труд и енергия в това да подреждат и поддържат имотите си и света около себе си. Нещо, което няма как да не бъде отдадено по-скоро на лично отношение и грижа, на трудолюбие, отколкото на макроикономически параметри и висок стандарт.       

Парадоксалният момент в този наратив настъпва тогава, когато българите, разказвали досега в такъв дух за една друга действителност, стигат до мига, в който правят извода: „Абе, ние всъщност сме много по-работливи от гърците и сърбите, ние сме по-подредени, да знаеш!“ Тогава вече няма да е чудно, ако слушателят на тези думи остане объркан. Защото това е мястото, на което колебливостта и хаотичността на българите в оценката им за самите тях става очевадна.

Проблемът е не другаде, а там, че тези колебания издават симптомите на нещо като колективно биполярно разстройство. От една страна, то се изразява в почти налудното привиждане на „по-доброто“ навсякъде извън пределите на страната, изразява се в това наше обсесивно-компулсивно „изнасяне“ и полагане на нормалността другаде, само и само да сме сигурни, че тя не се открива и „тук“, в нашата държава. Другата страна на това раздвоение е маниакалната по своята сила убеденост, че българите са особени и специални, защото всъщност са сред най-трудолюбивите, най-талантливите, най-способните… И „най-ненормалните“ с това. Както и най-прецаканите от съдбата, естествено.

Веднага бързам да кажа, че не оценявам това двойствено съзнание – независимо от медицинските термини, с които го описах, като една еднозначно абнормална или патологична реалност. Заплахата е по-скоро потенциална.

Най-напред, няма съмнение, че високият интензитет на себеразбирането и  самооценяването през идеята за българското е знак затова (и то тъкмо със своята обърканост, а не въпреки нея), че мисленето за самия себе си в понятията на националното и националната идентичност продължава да е значим социокултурен фактор в съвременна България. Днешните българи са така силно, почти нихилистично критични към себе си като нация, тъкмо защото продължават да разбират и експлицират социалните реалности и процеси през призмата и на „националния“ детерминизъм.       

А това най-малкото означава, че страшните прогнози за изчезването на българската нация няма как да се сбъднат, тъй като националната идея е по особен и своеобразен начин жива и актуална в днешното българско общество. Нещо, което съвсем не се самоподразбира в съвременната ситуация, както добре знаем.

Ако виждам някъде сериозен проблем обаче, то той е там, че странната амбивалентност в оценяването на „българското“, неустойчивостта и лъкатушенето в националните чувства на голяма част от днешните българи издават и наличието на опасност от внезапното развитие на агресивен национализъм от компенсаторен тип. Тоест на такъв, който почти ненадейно може да вземе връх над съзнанието за принадлежност към един демократичен социум, в който висши и споделени национални ценности са свободата, равенството на всички пред закона, солидарността и справедливостта.

Затова въпросът е в това едното от лицата на двойствения български национализъм да не погълне без остатък своята обратна страна. В единия възможен случай това би означавало край на идеята за битието на българската нация и нейното саморазпускане, в другия – не по-малко ужасяващото израждане на нацията в самотно чудовище, което вече няма в какво да огледа лика си.                                    

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЗа книгите
Следваща статияВъв вихъра на двубоя