Първият филм не би трябвало да е правен по учебник, обяснява режисьорката пред Деница ЕЗЕКИЕВА. Нейният е изграден върху ключово лично преживяване.
Момиче, емигрирало в Америка, се завръща в родната си София и открива приятелите сред коктейл от безвремие, безпътица и малко тъга. Дебютът на режисьорката Кристина Николова в игралното кино – новият български филм „Вяра, любов и уиски”, е изграден върху ключово за живота й преживяване.
Личната история, превърната в център на филмовия разказ, е често срещан похват в дебютните игрални филми. Емоционално заредени, дори сантиментални, тези филми носят желание за интерпретиране на важен за изграждането на стила режисьор или школа. Уон Кар-уай и експерименталното кино се оказват базисни за Кристина Николова. Тя заминава за САЩ на 17 години с намерението да открие сериозна професия и сигурен път, но вместо това се връща към киното, с което е израснала като дете на оператори.
Напускате България, за да учите икономика, но завършвате кинорежисура, как точно се случи този обрат?
Завършвайки гимназия, знаех, че трябва да кандидатствам икономика или информатика, за да бъда приета в университет в САЩ със стипендия. На 17 години си въобразявах, че ще уча икономика и ще мога да реша в движение какво точно ще работя. Слава богу, една от възможностите на университетското образование в Щатите е още през първата си година да запишеш курсове, различни от основния ти предмет. Един ден влязох в час по кино, часът се водеше от известен критик, а филмът беше просто един бял екран. Нашата задача бе да направим хартиено самолетче и да го хвърлим към екрана, ефектът бе поразителен. Задачата ми се стори странна, но въздействието на експеримента се запечата в съзнанието ми. Така без да съм сигурна дали и как точно ще се справя, се преместих и започнах да уча кино.
Преди игралния ви дебют „Вяра, любов и уиски” в какви продукции сте участвали?
Първите ми професионални изяви в пълнометражни филми бяха като оператор, в продукции в Чикаго, където и завърших. Снимала съм двата документални филма на Зорница-София: „Смъртта и целият път обратно” и „Модус вивенди”. В Ню Йорк специализирах кинорежисура, но досега сериозният ми професионален опит е основно като оператор.
„Вяра, любов и уиски” може да бъде определен като операторски филм, работата с камерата и плановете е доста специфична, на моменти експериментална и непоследователна. Какъв беше търсеният ефект?
С оператора Александър Станишев имахме много предварителна работа. Направихме специален look book (подбор на изображения и снимки) и така при последващата работа с екипа показваш как точно искаш да се конструират кадрите. Нашият look book беше през цялото време на снимачната площадка. Признавам, че сме изграждали кадри въз основа на сцени от филми на Уон Кар-уай. В някой от специалните, по-лични и емоционални моменти реших да използвам именно тези техники на Кар-уай с пресечени кадри. Мисля също, че има моменти в филма, в които си личи, че този похват стои като самоцел или просто грешка. Използването на експериментални операторски техники е рисковано още повече при дебют, но аз мога да дефинирам своята идея. Първият филм не би трябвало да е скован в своята изрядност или коректност към жанра. Исках дебютният ми филм да е много повече хъшлашки, с риск да бъде сбъркан на места, но не и правен по учебник. Именно този начин да се разкаже историята –фрагментарно, с по-дълги от нужното кадри, на лента 16 мм или сниман от ръка – е търсен. Мислех, че една приятелска група, забавляваща се из нощна София, не може да бъде снимана с фарт, със силно осветление и да й бъде отнета уличната виталност. Не сме страдали от липса на пари или опит – Александър Станишев е доста опитен фотограф и оператор. Просто искахме да изглежда смело, спонтанно, дори и импровизирано. Пак казвам, това е моята идея за първи филм – нещо, в което е по-важно да си искрен, отколкото подчинен на очакванията.
Затова ли избрахте „Вяра, любов и уиски” да е базиран на история от живота ви и отношенията ви с приятелите в България?
Да, първите филми сякаш изискват от режисьорите да се обърнат към личен мотив в живота си, ключов наратив, който те формира. Едно от нещата, изиграли точно такава, формираща роля за мен, е емиграцията. Заминах на 17 години, животът ми беше напълно променен и никога нямаше да разбера дали съм направила правилния избор, или не съм. И героинята във филма се опитва да разбере правилен ли е изборът й, когато се връща за лятото в България. Но струва ми се, най-важното по смисъл е решението й да остане в трудния несигурен живот при човека, когото обича.
Във филма има сравняване на ценности и стремежи, размишления за важните неща. Променят ли се ценностните нагласи на младите хора в Америка днес?
Възприемането на света от младите хора там все още се изгражда по линията winner-loser ( успешен – неудачник). Ако продължиш да живееш с родителите си след 18, значи имаш сериозен проблем. Аз лично, ако искам да се прибера при родителите си в България, не е нужно дори да ги питам. В Америка същата ситуация е съпроводена с разговор: „Може ли да прекарам няколко дни във вашата къща?”. Да, това ти помага за самостоятелността , но и пречи за нормалната комуникация и се надявам тези разминавания в нагласите и очакванията да са видими и във филма.
Как публиката в Америка възприема „Вяра, любов и уиски”?
Досега филмът е показван най-много в Щатите, в общо 15 града. Получи се странна зависимост, колкото по-далеч от големия космополитен център, толкова по-добре. Може би най-добрите прожекции до момента, казано не само с намигване, бяха в Далас и в Габраво. В Далас прожекцията беше в една огромна зала, пълна със зрители. Не се бях замисляла, но се оказа, че младите хора в Далас са изправени пред голямата дилема – да заминат в Ню Йорк или да останат в Далас, в дома си, в топлия, провинциален юг.
„Вяра, любов и уиски” имаше фестивална прожекция и на Slamdance. То е особено филмово събитие, стартирало като алтернатива на Sundance преди десет години. Мястото и времето на провеждане на фестивала са същите като тези на Sundance, всъщност ги дели една улица. Този ъндърграунд фестивал набра сериозни почитатели. Всички хора от индустрията просто са там, прескачат улицата и отиват на филмите, които им изглеждат по-интересни, смели и алтернативни. Така на нашата прожекция попаднаха представители на The Weinstein Company, изненадах се от високата им оценка. Основната им забележка, която се разчете и като пречка за разпространението, е българският език. Ултимативно, заедно с одобрението им дойде и репликата – следващият ти филм трябва да е на английски. Значи отново съм поставена пред избори.
„Вяра, любов и уиски”
Режисьор – Кристина Николова, Сценарий – Кристина Николова и Пол Далио
Оператор – Александър Станишев, Музика – Лийпра Делукс, Уош ЕмСи, Светльо енд дъ леджънтс, Паникан уайаскър
В ролите – Ана Стояновска, Валери Йорданов, Явор Бахаров, Лидия Инджова
Продуцент – Георги Николов
Награди и номинации
Сламданс ’12 – Наградата Kodak Vision за най-добър оператор
Млада българка се отказва от приказния си живот в Америка и се връща у дома при своя страстен приятел Вал, който обаче има саморазрушителни навици. Когато съвсем неочаквано в България пристига годеникът ù Скот, тя трябва да избере между уреденото бъдеще, което той ù предлага, и обречената любов с Вал.
