0
1091

Дежурство в неделя

Бяха моите летящи болни…
Антонио Лобо Антунеш

На Красимир Димовски

Паркът на клиниката не беше съвсем истински парк. Той представляваше просто едно каре с големи дървета, затворено между високи тухлени зидове. Беше доста мрачен с тези подгизнали от дъжда клони, със заглушените от избуялите храсти пътечки. Паркът опираше в голямата тераса, на която се излизаше от кабинета на главния лекар. Но през зимата и докато продължаваха дъждовете през пролетта терасата не се използваше.

Доктор Орлов влезе в клиниката, както винаги, в осем. Точността беше неговата рапира, с която посрещаше предизвикателствата на деня. Портиерът излезе от кабинката си и като бивш военен, го поздрави с отсечено движение на главата си. Докато вървеше по коридора на първия етаж, доктор Орлов по навик гледаше дали е измито, дали кошчетата са изхвърлени.

Отключи отделението и влезе вътре. Санитарят беше измил стаите, храната беше раздадена и пациентите закусваха на масите в малката трапезария.

Доктор Орлов обичаше неделните дежурства. И затова беше приел също да дава неделни дежурства, макар че по ранг не му се полагаше. Разбира се, думата „обичаше” беше силна дума за медик с трийсет и пет години професионален път. Той не можеше да обича прекалено силно, нито да мрази нещо, свързано с работата му. Но в неделите се чувстваше спокойно, беше му добре. Можеше спокойно да порови в интернет, да се задълбочи в чужди публикации или дори да прибави още няколко изречения към монографията си, която пишеше вече седма година.

Беше достигнал тавана на кариерата си, от десет години беше началник на клиниката. Скоро му предстоеше пенсиониране. Животът му, дето се вика, беше минал тук, в този кабинет, със старинните мебели, останали още от времето на легендарните професори-основатели, с гледката към парка, която не винаги беше толкова мрачна, колкото днес. Но имаше и още едно обстоятелство, което определяше настроението му. За първи път през целия си живот, през изтеклата нощ той беше сънувал, че лети. В корема му още блещукаше ликуването от полета, от лекотата, от възторга. За човек, който знаеше толкова много за сънищата, подобно главозамайване от един, в крайна сметка, сън като сън дори изглеждаше лекомислено.

Към единайсет дъждът спря и през клоните се показа синьо небе.

И в този миг отвън, в парка, се чу глъчка. Докторът се изправи до прозореца и се загледа навън. Сестрата беше пуснала някои от болните да се разходят на въздух. Те бяха облекли жилетки и якета върху пижамите си. Присвиваха очи от необичайната светлина, не знаеха май какво да правят с крайниците си. Но изведнъж един от тях започна да прави махове с ръце. Маховете ставаха все по-силни, докторът си помисли, че има направо опасност ръцете му да се откачат. И други започнаха да правят същото. Махаха с ръце, все по-силно и по-силно и дори се затичваха по мокрия пясък на пътечките.

Изведнъж докторът онемя. Осемнайсетгодишният Славей, който обичаше да крие под възглавницата си станиолчета от бонбони, перца, вървички и всякакви други боклучета, като че ли за миг успя да се отдели от земята и увисна във въздуха. Мигът беше кратък, но докторът беше убеден, че не се е излъгал.

Той превъртя ключа на вратата към терасата, дръпна я силно, защото заяждаше и излезе отвън. Няколко стъпала надолу го деляха от болните. Беше само по сако и веднага усети студа, но това не беше важно сега. Докторът пое въздух, разпери ръцете си и започна да прави махове с тях. Все по-силно и по-силно.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЧовекът в словото
Следваща статияКак не си купихме Тръмп-чорапи?