0
2452

Дезертьорството от идеала

Къде е голямата философия днес?

Хавиер Гомà Лансон

Хавиер Гомá, един от най-интересните и популярни философи в Испания, гостува за първи път в България. Той ще изнесе лекция в Софийския университет на 29 ноември, сряда, от 18.30 часа (зала 272, Северно крило).

Хавиер Гомà ще въведе аудиторията в своята „ философия за всички“. Философията според Гомá следва да бъде общопонятна. Тя „не е гарант за щастие, но помага да придаде значимост и дълбочина на живота, да го направи по-достоен, за да бъде живян“.

Хавиер Гомá е роден в Билбао през 1965 г. Започва да пише на 15-годишна възраст, доктор по философия, завършил класическа филология и право. Основните му философски трудове са събрани в две книги – „Философия за всички“ и т.нар. „Тетралогия за образцовост“. Автор е на театралния монолог „Неутешим“ , публикуван в Ел Мундо (2016), който в момента се играе на сцената на Националния драматичен център в Мадрид (2017). Автор е също на книгите „Придобита наивност“ и „Образа на твоя живот“. Носител на Националната награда за литература на Испания за 2004 г. в раздела есета, за първата си издадена книга „Имитация и опит“. Хавиер Гомá е включен в списъка на сп. Foreign Policy на най-влиятелните ибероамерикански интелектуалци през 2012 и 2014 г.

Портал Култура публикува есето му „Дезертьорството от идеала. Къде е голямата философия днес?“ (превод Теодора Цанкова), излязло през 2013 г. в Ел Паис. Преводачката Теодора Цанкова и Издателска къща „Критика и Хуманизъм“ работят над първата книга на Хавиер Гомá на български език. Работното ѝ заглавие е „Философия за всички“, а книгата събира микроесетата на автора – жанр, който той самият отдадено разработва.

Дезертьорството от идеала

Къде е голямата философия днес?

Този текст не е статия, а телеграма, която изпращам на читателите. Няма да се поддам на изкушението да изчерпя ограниченото пространство, с което разполагам, с имена на философи и заглавия на книги. Ще цитирам само няколко, за да илюстрирам основната теза. И няма да споменавам испански философи, понеже с тях се срещам в асансьора. Не защото бих казал неласкави неща за тях. Точно обратното: смущаващ парадокс е, че липсата на голяма философия съвпада по време с най-компетентното, културно и космополитно поколение преподаватели по философия, което някога е съществувало, поне в Испания, и аз се озовавам пред тях, от които толкова съм научил, изпълнен с възхищение. Във всеки случай бих се страхувал да срещна в асансьора само нецитираните.

1) Мисията на философията още от самото ѝ начало е била да предлага идеал. Голямата философия е наука за идеала: идеал за точно знание за действителността, за справедливо общество, за красота, за индивид.

Що се отнася само до човешкия идеал (paideia), бързият исторически преглед би започнал с Платон, който открива в своя учител, Сократ, въплъщението на добродетелта; Аристотел въвежда благоразумния човек; Епикур – щастливия мъдрец; Августин – християнския светец; Кант – автономния човек; Ницше – свръхчовека; Хайдегер – автентичното Dasein… Идеалът сочи към съвършенство, което – дори само поради извисеността на изявения в него дълг, – озарява индивидуалното съществуване, дава посока и мобилизира латентни сили. Посочените философи и много други са философи на идеала и именно това прави мисленето им голямо, а четенето на текстовете им – плодотворно за дълго. Това наблюдение се свързва с втората отличителна черта на голямата философия, която искам да изтъкна.

Философията прилича на науката по това, че работи с понятия. Обаче понятията на емпиричните науки подлежат на проверка в лабораториите или посредством експерименти. За сметка на това никой никога не е проверил философските тези на Платон. Ако се връщаме към Платон отново и отново, то не е защото истинността на философията му е била проверена емпирично, а защото четенето му продължава да бъде по някакъв начин показателно. В това отношение философията се родее с литературата, не с науката – при положение, че експлицитното доказателство на тезите му е невъзможно, философът създава текстове, които следва да увещават, да убеждават, да съблазняват, и в това той не се различава по нищо съществено от писателя, който използва умело реторичните средства, за да развълнува читателя и да спечели одобрението му. Така че в съкрушителното мнозинство от случаите голямата философия, занимаваща се с идеала в съдържателен план, се отличава с великолепен стил във формален план. Също като романиста, философът е преди всичко създател на език и управител на няколко сполучливи метафори, с които изгражда достоверен – макар и непроверим – разказ за читателя.

Тази реторична функция на философията е нещо, което съвременната философия, за нещастие, забравя, може би поради суетното си желание да прилича на науката. Последните две действително влиятелни философски книги, „Теория на справедливостта“ на Ролс (1971) и „Теория на комуникативното действие“ на Хабермас (1981), са много небрежни от литературна гледна точка текстове: скучни, технически, сухи и прекалено многословни; изискват много търпелив читател – специалист, склонен да придружава автора във всички досадни междинни меандри, предхождащи заключенията, които са представени, от своя страна, не толкова ясно, кратко и привлекателно, колкото би могло. Далеч остават времената, в които философите – Ръсел, Сартр – заслужаваха Нобелова награда за литература.

2) Истинският идеал се стреми да предложи единен, извънвремеви, универсален и нормативен смисъл. Трябва да представлява сполучлив синтез от множество разнородни и дори противоположни елементи. Освен това трябва да се отличава с извънвремевост и универсалност, защото макар да се е зародил в конкретен исторически контекст, има претенциите да се отнася за всички случаи и за всяко време, нищо че де факто неизбежно е омаловажаван от следващи идеали с обратен знак. И накрая, идеалът описва действителността не такава, каквато е – това е задачата на науките, – а такава, каквато би трябвало да бъде, и посочва висока морална цел на гражданите, а те виждат в това съвършенство нещо от собствената си природа, но същевременно по-красиво и по-благородно, подобно на висша версия на човешкото, която събужда у съзерцаващия я естествено желание за подражание. Това, че действителността пренебрегва осъществяването на даден идеал, е свързано не с извисеността на онези качества, които са включени в него, а само с историко-социалния му неуспех, дължащ се на причини, които може да са случайни.

Според защитаваната тук теза през последните трийсет години философията е дезертирала от мисията си да предлага идеал на съвременното ѝ общество, на гражданите от демократичната епоха на културата. Институцията, която векове наред е била дом на голямата философия, университетът, изгуби инициатива през последните три десетилетия. Блестящият немски университет, някога в авангарда на европейската мисъл, неспирен източник на нови философски системи, показа тревожни симптоми на загуба на творчески дух. Жизнената френска и италианска академична философия посърна и на нейно място дойдоха развлекателни есета, развивани от същите академици, влизащи в ролята и на популяризатори, или от журналисти и професионалисти, които пишат по актуални икономически, политически, социални, морални или сантиментални теми, опаковани подходящо, за да задоволят любопитството на широка, неспециализирана публика; това бе резултат от наскоро сключен съюз между популярното есе и издателската индустрия, решена да разработва в голям мащаб търсенето на потенциално широк читателски пазар. В това, както и в други неща, свързани с меркантилизацията на културата, издателската индустрия на Съединените щати е била пионер и е все така изключително силна; там, в САЩ, е още по-подчертано, отколкото в Европа, разделението между обществото и университета, който, свил се в капмпуса си, гравитира към крайна специализация. Що се отнася до философията, северноамериканската академия традиционно е била доминирана от школата на прагматизма, наследен от Уилям Джеймс, после от аналитичния позитивизъм, а в последната четвърт на века – обрат, описан от Алън Блум във влиятелната му книга The Closing of American Mind[1] (1987) – от постструктурализма и културните изследвания, алергични сами по себе си към голямата, всеобхватна и универсална хуманистична теория, която покрай едните и другите е останала днес без стопанин.

3) При отсъствието на голяма философия онова, което през последните трийсет години наричат философия, е съвкупност от по-малки форми, които биха били достойни за уважение и дори за похвала, ако придружаваха голямата форма, но които – без общата съдържателна рамка, която само последната е способна да даде – изобличават недостатъчността на споменатата осиротялост на теорията.

Първата от тези форми се представлява от философията, която най-вече се практикува в университета днес: от историята на философията, заменила философията. Косвена философия, опосредствана от уважавана и същевременно обърната наопаки философска традиция. Ричард Рорти, Чарлс Тейлър и Ханс Блуменберг, които са толкова различни един от друг, предлагат най-добрата версия на този начин на философстване по заместване. Това е философия, даже добра философия, но не голяма философия, защото ѝ липсва цел, всеобхватност и нормативност, завършен и цялостен образ на света. В академичните среди е на почит съпротивата – стигаща едва ли не до делегитимизация – на прякото, автономно изправяне срещу обективността на света, каквото са предприемали класическите мислители; допустимо е само непрякото, посредством реинтерпретация на същите тези класици. Да мислим означава да сме мислили някога. Всичко вече е написано, нищо истински ново не може да се каже. Вече не става дума да говорим за живота, а само за книги, които са говорили за живота: Маркс, Ницше, Фройд или Валтер Бенямин.

Това ревизионистко приближение се превръща в програма на постструктурализма: деконструкцията на Дерида, археологиите на Фуко, връщанията на Дельоз към Спиноза, Ницше или Бергсон или пък онази революция в поетическия език, която според Кръстева нарушава привидната цялост на мисленето, прокараха път на множество последващи херменевтики на миналото, които сега пълнят рафтовете на университетските библиотеки – но липсват в библиотеките на частните домове, отчасти защото сякаш са написани на „глиглически“, измисления от Кортасар език в „Игра на дама“, – чиято оригиналност се крие в постоянната ревизия на философската традиция от гледна точка на лингвистиката, психоанализата, лаканианството, марксизма, литературната критика, феминизма или постколониализма. Образец на този хибриден метод, при това оживен с театрални елементи, донесли му търсения медиен успех, е творчеството на Славой Жижек. Без да пренебрегва същите тези елементи, но като демонстрира по-висок философски дух, тук се помества и обилната библиография на Петер Слотердайк.

Близка до тази форма на философия и понякога неразличима от нея е онази литература, днес цял жанр, която тържествено заклеймява цялата модерност. Тъй като е очевидно, че демократичното общество, поне в последния половин век, е дало на гражданина безпрецедентни достойнство и просперитет, съвременната херменевтична философия, наследница на Ницше-Хайдегер, от една страна, и онази с марксистки корен, в линията на „Диалектика на Просвещението“ на Адорно-Хоркхаймер, Маркузе и Франкфуртската школа, от друга, си мислят, че разпознават скрити идеологически основи, които лукаво отчуждават гражданина, без той да си дава сметка, и противно на всички привидности го връщат към старото му положение на поданик. Еврейският Холокост е поставен в центъра на философското размишление като доказателство за окончателния провал на модерния проект, а има и хора като Джорджо Агамбен – в трилогията Homo sacer, – които дори дръзват да предложат нацисткия концентрационен лагер за парадигма на духа на съвременните демокрации. В делтата на това тотално отхвърляне на модерността се вливат поравно притоци от дясно и от ляво, херменевтици като Джани Ватимо, основател на „слабото мислене“, и постмарксистки критици на идеологиите като Антонио Негри, автор (заедно с М. Харт) на „Империя“ (2000). Нерядко критиката на модерността приема формата на разобличаване на една капиталистическа система, която би превърнала гражданина в отчужден консуматор по вина най-вече на многонационалните компании, чиито стратегии за господство анализира Наоми Клайн в „Без Лого“ (2000). Текстове против системата на престижния лингвист Ноам Чомски захранват със съдържание памфлети на активисти и антиглобалисти, някои от които – доста разпространени.

Поради липсата на обща рамка философията прибягва сега до онези помощни „анализи на тенденции в културата“, които ни обясняват не какви трябва да бъдем (идеал), а какви сме, като в повечето случаи не си спестяват укора: ние сме „течно общество“ (Зигмунт Бауман) или „рисково общество“ (Улрих Бек). По същата причина философията наскоро преживя „приложен обрат“, един от чиито инициатори беше философът анималист Питър Сингър. Този обрат предполага усилието да се определят етични норми за специфични сфери от действителността като пазара (фирмена етика), тялото (биоетика), мозъка (невроетика), границите на науката и технологията, животните или природата. През последните години практическата философия се е радвала на много повече общо внимание от херменевтиката, наследена от Гадамер, и е предизвиквала широки дебати, сред които се открояват критиката на либерализма от страна на комунитаризма на обичаите (Сандъл, Макинтайър) и на републиканизма на добродетелта (Покок, Петит). Един от основните последователи на Хабермас е Аксел Хонет с „Борбата за признаване“ (1992); Ролс също е оставил много линии в наследство, като една от последните е „подходът на способностите“, развит от многостранната Марта Нусбаум; тя е дала своя принос и във феминистките и постфеминистки изследвания, които философи като Нанси Фрейзър, Шийла Бенхабиб и Джудит Бътлър доведоха до втора зрялост.

Празнотата, оставена от голямата философия и идеите ѝ за смисъл на индивидуалния опит, сега се запълва от есета с екзистенциалистки уклон, във френски стил: Люк Фери, Липовецки, Финкелкро, Онфре, Конт-Спонвил. В съседна, но по-ниска линия за вниманието на читателите се борят, узурпирайки понякога името „философия“, томове с източна мъдрост, книги за самопомощ, които препоръчват позитивна нагласа за справяне с трудностите, и волунтаристки рецептурници, произхождащи от търговските гимназии.

4) Тезата беше, че през последните трийсет години не е имало голяма философия заради дезертьорството от историческата мисия да се предлага идеал. Различни културни фактори сякаш са се наговорили, за да предизвикат този дефицит.

Престъпленията срещу човечеството на тоталитарните режими толкова често са се извършвали в името на утопии, както подчертава Попър в „Отвореното общество и неговите врагове“, че съвременният човек се е сдобил с онази нелечима алергия към утопичното, която излъчва Гюнтер Андерс в „Отживялостта на човека“. От друга страна, постмодерната ситуация изпитва подозрения към така наречените grands récits, които по принцип уеднаквяват всичко в едно (Лиотар), като философският идеал несъмнено е един от тези обезвластени големи разкази; така че представката „пост“, която характеризира настоящето (постмодерно, постструктуралистко, постисторическо, постнационално, постиндустриално), включва и следходност спрямо идеала, а примиреното му отричане би било необходимата цена, за да бъдем свободни и интелигентни. Накрая, настоява се, че сложността на напредналите демокрации с мултикултурен характер не може да се побере в един-единствен човешки модел и се добавя, че науките, от своя страна, са се специализирали толкова, че всеки опит за цялостен синтез би бил наивен. Заглавията на три известни книги на Даниел Бел биха функционирали като още няколко слогана за невъзможността да съществува идеал в сегашното състояние на културата: „Краят на идеологиите“, „Настъпването на постиндустриалното общество“ и „Културните противоречия на капитализма“[2].

Съзнанието ни прави свободни и интелигентни, а после? Който днес демонстрира примирението си, получава ръкоплясканията на всички. „Колко прозорливо!“, казват за онзи самодоволен песимизъм, като че ли свойственият му фатализъм е последната дума по въпроса и заслужава онова „уредено!“, с което Минхер Пеперкорн слага край на споровете във „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Самият Ман обаче в любимата си новела „Тонио Крьогер“ предупреждава за опасностите от прекалената прозорливост, която води до „погнусата от познанието“ – тя уврежда вкуса на онези изтънчени духове, които толкова разбират от опера, че никога не се наслаждават на представление, колкото и да е добро, защото винаги го намират за отвратително. Хиперкритичността е парализираща, ако изсушава изворите на ентусиазма и вкаменява онези съзидателни сили, които ни извисяват. Само идеалът насърчава общия морален напредък; без него сме обречени да се примиряваме с установения ред. Съхраняването на известна наивност в живота е урок по мъдрост, защото така идеалът може да се почувства още преди да бъде определен.

Ако, след това трийсетгодишно прекъсване, философията иска да се възроди като голяма философия, трябва да намери начин да предложи граждански идеал на демократичния човек… и да го направи със стил.

Плаващите пясъци на скептицизма

През 1985 г. историкът на идеите Куентин Скинър издаде книга с обещаващото заглавие „Завръщането на голямата теория в хуманитарните науки“. След позитивизма, заразил хуманитаристиката в следвоенните години, спъната дотогава от аналитичен емпиризъм, който не позволявал на мисълта да се разгърне, Скинър констатира едновременната поява от 60-те години насам на цял спектър автори, които дръзват да правят абстрактни, нормативни синтези с претенции за всеобхватност. С течение на времето обаче стана ясно, че заглавието, вместо да обявява укрепване на голямата теория, посрещнато ласкаво от историка, се оказва – поне що се отнася до философията – вест за кончината ѝ. От 1981 г. насам, когато излезе „Теория на комуникативното действие“ на Хабермас, голямата философия се е скрила, сякаш в последните трийсет години плаващите пясъци на постмодерния скептицизъм правят невъзможно изграждането на каквато и да било солидна философия освен на онази, която подчертава колко крехки са собствените ѝ основи.

Ел Паис, 2013 г.
Превод Теодора Цанкова

[1] „Затварянето на американския ум“ – Б. пр.
[2] The End of Ideology (1960), The Coming of Post-Industrial Society: A Venture in Social Forecasting (1973), The Cultural Contradictions of Capitalism (1976) – Б. пр.