0
2471

Дейл Айкелман, ислямът и антропологията на Близкия изток

Дейл Айкелман

Дейл Ф. Айкелман, Близкият изток и Централна Азия. Антропологически подход, изд. „Изток-Запад“, превод Стоян Доклев, предисловие Симеон Евстатиев, 2019 г.

Дейл Айкелман и България

Когато в средата на 2004 г. се запознах с Дейл Айкелман, не предполагах, че това е началото на дълъг и постоянен разговор помежду ни – общуване, продължаващо без прекъсване вече почти десетилетие и половина. Без сам да подозира, че става дума само за първото от поредица следващи негови посещения в България, Айкелман прие поканата ми да участва в провелата се на 10 март 2005 г. в София международна конференция на тема „Ислям и публичност: глобални и регионални измерения“, която подготвях заедно с колеги от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ чрез платформата на тогавашния Център за интеркултурни изследвания и партньорство. По време на това свое участие Дейл Айкелман за пръв път посети и Софийския университет, където изнесе лекция на тема „Социалните науки под обсада и близкоизточните изследвания“[1] в рамките на честванията по случай тридесетгодишнината от създаването на специалност „Арабистика“ в Алма матер. Оттогава измина много време, през което част от моите възгледи и методологически нагласи по някои въпроси, свързани с исляма и неговото изучаване, неуловимо, но трайно се промениха. Дейл Айкелман обаче остана мой неотлъчен събеседник – учител и приятел, който неизменно и безрезервно подпомагаше не само моята работа. Американският учен участваше пряко в съвместни изследвания, осъществявани от група съмишленици от различни специалности и катедри на Софийския университет и други научни институции в страната и чужбина…

До този момент Дейл Айкелман е познат на български език главно с по-кратката монография „Мюсюлманската политика“, написана от него в съавторство с работещия във Великобритания учен Джеймс Пискатори.[2] Настоящото българско издание на по-обхватната и обзорна негова книга „Близкият изток и Централна Азия. Антропологически подход“ има за цел да представи Дейл Айкелман пред по-широк кръг читатели, които се интересуват от историята, обществата, религията и културата на тези два региона. В редица отношения, включително поради ролята на исляма в тях, Близкият изток и Централна Азия споделят обща историческа съдба и проблеми на настоящето, за които читателят ще научи много от книгата, която държи в ръцете си…

„Близкият изток и Централна Азия. Антропологически подход“ заема особено място сред трудовете на Айкелман. Текстът съчетава качествата на задълбочена научна монография с обзорен характер от типа на „курс лекции“ за Близкия изток, но също и за Централна Азия – два региона, погледнати през призмата на антропологията. Това превръща книгата и в незаменимо учебно пособие и образователно четиво. То не само е препоръчвано на студенти в различни университети по света, но отдавна е предизвикало интереса и на много по-широка читателска аудитория…

Пътят към антропологията на Близкия изток и исляма

Дейл Айкелман e изтъкнат професор по антропология[3] в „Дартмут Колидж“ – основано през 1769 г. висше училище, в наши дни изследователски университет[4], който е част от американската „Бръшлянова лига“ и постоянно е класиран сред водещите академични институции в света. Ученик и в много отношения интелектуален приемник на Клифърд Гиърц (1926–2006), днес Айкелман е определян като „най-влиятелния в световен мащаб антрополог на Близкия изток и исляма от своето поколение“ и като „водещия антрополог на исляма в света“[5] не само защото има впечатляваща по своя обем научна продукция – почти двадесет книги, включващи и преводи на различни езици, и над сто студии и статии в международни реферирани научни издания. Огромното му признание в различни страни – от Съединените щати, Западна и Източна Европа през Русия, Близкия изток и Централна Азия до Япония – произтича от интелектуалните отношения и влияние, с което Айкелман се ползва не само поради своите научни тези и теории, но и благодарение на усета си за общуване с колеги от различни области…

Интелектуалното наследство, което Дейл Айкелман ще остави след себе си, може да бъде мислено през призмата на шест кръга взаимносвързани научни проблеми, във връзка с които неговият принос му донася широко международно признание в изследванията върху Близкия изток и полемиките около исляма: проблемите на религиозния авторитет, новите медии, политиката в мюсюлманските общества, образованието, Мароко, Оман. Научната дейност на Айкелман отрано преминава под знака на интердисциплинарността, на която обаче той не гледа безрезервно и никога не е смятал за самоцел. В неговите трудове се пресичат и съчетават по конкретен начин две големи интелектуални традиции – ислямознанието и антропологията. Той обаче открива пътя към изучаването на Близкия изток и исляма, както и самата антропология, постепенно, а понякога и съвсем неочаквано за самия него.[6] Какъв жизнен път и лутания обаче се крият зад това до известна степен „стилизирано“ академично представяне на Айкелман и неговите постижения?

Дейл Флойд Айкелман е роден през 1942 г. в Евъргрийн Парк, селище отвъд югозападната част на Чикаго. По това време в района все още съществуват ферми, които към началото на петдесетте години на ХХ в. напълно изчезват.[7] В един мемоарен текст, издаден преди няколко години по частна инициатива на негови състуденти от „Дартмут“, Айкелман споделя, че до петдесетте години мнозина от неговия род не са имали електричество, телефон или автомобил. Майка му е медицинска сестра, а баща му е трябвало да напусне гимназията в южен Илинойс след първата година, за да започне работа в Чикаго. Иначе, споделял неговият баща, той щял да стане учител. Доколкото обаче семейството на Айкелман нямало телевизор, неговите родители непрекъснато му четели книги, така че когато постъпил в началното училище, той вече можел да чете и пише. Това всъщност го спасило и от повтаряне на първи клас: тогавашната педагогическа практика, спомня си Айкелман, била „децата да могат да рисуват, преди да се научат да пишат и четат, а аз никога не бях добър в рисуването“[8]. Така бъдещият антрополог получава образование в държавни училища, само десет процента от възпитаниците на които продължават да учат след средното си образование. Той обаче определя тези училища като добра школа, в която отрано е осъзнал, че образованието е двупосочна улица и не се получава непременно само и единствено на училищната скамейка. Тогава младият Дейл Айкелман нямал никаква представа за „Бръшляновата лига“, но един от треньорите му по ученически дебати го окуражил настойчиво да кандидатства в „Дартмут“.

По стечение на обстоятелствата насочването към този университет изиграва решаваща роля – заради академичната меритокрация и добрите преподаватели. Изборът на антропологията като първа специалност се оказва лесен: основан едва през 1962 г. този департамент на „Дартмут“ е динамично и вдъхновяващо място.

Същевременно през 1963 г. един вярващ мюсюлманин от Судан, съквартирант на Айкелман в университетския кампус, създава у него интерес към Близкия изток и ролята на религията в обществото. Ето как, спомня си антропологът, този интерес първоначално се поражда не от книгите, а от извънкласния студентски опит. Той споделя, че подобно на останалите, които изучават антропология през шестдесетте години на ХХ в., заедно с неговите състуденти е бил приобщен към дисциплина, която е отдавала превес на социалната теория пред конкретните контексти и места. Така у него отрано възниква желанието да балансира този „официален“ разказ на антропологията с породилия се интерес към исляма и мюсюлманския свят.[9] Той решава да се заеме с изучаването на арабски език веднага след като през 1964 г. завършва с отличие (A.B. Honors cum laude) бакалавърската си степен в „Дартмут“.       

Първоначално Дейл Айкелман възнамерява да направи това, като се насочва към основна програма по антропология в „Харвард“, но преподавателите в Кеймбридж, Масачусетс, се оказват толкова „арогантни и непоносими“, че той отказва отпуснатата му стипендия.[10] Заминава да учи в магистърска програма по ислямознание в канадския университет „Макгил“ (McGill University) – едно от средищата на тази научна област в Северна Америка, където се изучава история на исляма и арабски език. Този „канадски период“ е повратна точка в няколко отношения. Айкелман научава арабски език и задълбочава познанията си за исляма.[11]

Той разбира, че по това време Чикаго е най-доброто място за изучаването на антропология. Именно в „Макгил“ среща и бъдещата си съпруга Кристин, която и до днес е неотлъчно до него. И въпреки че нейният канадски род с френски корени е скептичен към американец с немско име, през 1967 г. двамата сключват брак. От 1966 г. следват и формативните в научно отношение години в Чикагския университет, където Айкелман получава друга магистърска степен – вече по антропология (1968) – и последвалата я докторска степен в същата област (1971).

Чикаго действително е център на антропологията, където младият възпитаник на „Дартмут“ и „Макгил“ среща Клифърд Гиърц. Тук работи и внезапно споминалият се през 1968 г. известен историк на исляма Маршал Ходжсън, чиито трудове Айкелман познава още от „Макгил“. Айкелман представя преподавателския подход на Гиърц чрез изказването на съвременния унгарски композитор Дьорд Лигети (1923–2006), според когото оригиналността при композирането на музика се развива в страничните полета на непрекъснато повтаряното познато. Въвеждайки студентите си в познатите дотогава антропологически теории, Гиърц откроява своята визия за културата, в която извежда на преден план динамиката на социалната промяна.[12] Във време, когато теориите за модернизацията все още не са надмогнати, а конвенционалните академични парадигми разглеждат религията като отшумяващо явление, Айкелман има друга интуиция. Религията не е нещо, останало в миналото, нито може да бъде „приглушена“ само в частната сфера. Тук Клифърд Гиърц го вдъхновява със своята идея за културата и с търсенето на историческа приемственост относно ролята на религията и религиозните дебати в модерните общества. Оказва се, че разбирането ни за религиите, включително исляма, изисква изследване на идеите за религиозната практика не само в градските центрове (каквато е традиционната представа), но и в малките населени места, където тези идеи имат не по-малко значение. Освен това Гиърц предлага нова и всеобхватна представа за културата в основното русло на социалната мисъл, като по нов начин въвежда исляма в социалните науки. Това оказва дълготраен ефект не само върху антропологията. Показателно е, че по-късно изтъкнатият принстънски историк Питър Браун, известен с концепцията си за Късната античност (250–800) като изследователско поле, признава, че трудовете за съвременната мароканска религиозност на самия Дейл Айкелман са стимулирали неговия подход към една много по-ранна епоха.[13]

След Чикаго Айкелман не престава да поддържа интереса си към връзката между история и антропология – вече като асистент, доцент и професор по антропология в Нюйоркския университет, където преподава в продължение на осемнадесет години между 1971 и 1989 г. Цялото му по-нататъшно развитие от 1989 г. като изтъкнат професор по антропология в „Дартмут Колидж“ преминава под знака на така зададеното преплитане между етнографията и ислямознанието, между антропологическите подходи и историческите търсения. И това не е просто част от историческия обрат в общата теория на практиката (practice theory)[14], а важен етап от развитието на съвременните изследвания върху Близкия изток и исляма, доскоро по традиция осъществявани в различните клонове на ориенталистиката.[15]

Дейл Айкелман съзнава, че повечето от нас научават историята на академичните си дисциплини оттам, откъдето навлизаме в тяхното поле, а не от техните начала.[16] Самият той остава предимно антрополог, формирал се в Чикаго, но владеещият арабски език ислямовед с усет към историята, като какъвто той паралелно се развива още от времето на „Макгил“, винаги му осигурява безценен ориентир, липсващ при голяма част от съвременните етнографи, заели се да изследват исляма и мюсюлманските общности. Гиърц вдъхновява Айкелман, чийто антропологически поглед обаче не остава в рамките на теорията за културата, предложена от чикагския му учител.

Ислямът и антропологическият подход на Айкелман

Заедно със споменатите две монографии на Дейл Айкелман, достъпни вече и на български език, сред неговите основни книги трябва да бъдат посочени „Мароканският ислям. Традиция и общество в един поклоннически център“[17], „Публичният ислям и общото благо“[18], „Новите медии в мюсюлманския свят. Възникващата публичност“[19], „Мюсюлмански пътешественици. Поклонничество, миграция и религиозно въображение“[20], „Знание и власт в Мароко“[21]. Айкелман се интересува и от подходите към изучаването на Близкия изток и исляма в страните от бившия социалистически лагер и Русия, като цени високо интелектуалните традиции и постижения на техните научни школи…

В биографията на Дейл Айкелман се открояват също работата му като президент на Асоциацията за близкоизточни изследвания в Северна Америка (Middle East Studies Association of North America – MESA) между 1990 и 1993 г., членството му (1976–1977) в Института за академични изследвания (Institute for Advanced Study) в Принстън, изследователската му дейност през 2000–2001 и 2010 г. в Института за академични изследвания в Берлин (Wissenschaft skolleg zu Berlin – WIKO), а през 1996–1997 г. и в Международния център за учени „Удроу Уилсън“ във Вашингтон (Woodrow Wilson International Center for Scholars). От 1998 до 2002 г. американският антрополог е член на Академическия съвет на лайденския Международен институт за изследване на исляма в модерния свят (International Institute for the Study of Islam in the Modern World – ISIM), в чиято дейност взема активно участие. Дълги години Дейл Айкелман е водещ на две ключови за областите на близкоизточните изследвания и ислямознанието издателски поредици – в Принстънското университетско издателство и „Брил“. От 2003 г. до наши дни е координатор на проекта за изграждане на първото кувейтско частно висше училище от американски тип – Американския университет в Кувейт, възприел като свой академичен модел традициите на „Дартмут“. През 2009 г. Дейл Айкелман е избран за Карнегиев учен (Carnegie Scholar), а през 2011 г. получава наградата за изтъкнат учен (Distinguished Scholar Award) от Близкоизточната секция на Американската антропологическа асоциация. От 2007 г. до сега е и председател на Танжерския институт на Американската легация с музей (Tangier American Legation Institute and Museum – TALIM). Канен е като консултант по различни въпроси не само от американската държавна администрация и други правителства, но и в частния сектор. Айкелман е сред изслушваните експерти по Близкия изток и исляма както в Държавния департамент на Съединените щати, така и в Белия дом. Пред американския президент той се обявява срещу войната в Ирак от 2003 г., но тогавашната администрация на Джордж У. Буш отдава предпочитание на алтернативни експертни становища.

Приносите на Дейл Айкелман се разполагат от антропологическите методи, разработени чрез теоретизация въз основа на продължителни включени наблюдения и теренна работа в арабския свят (предимно в Мароко, но също така в Оман и други страни), до изграждането на нови, значително по-нюансирани подходи към анализа на „мюсюлманската политика“ и механизмите за предаване на религиозното знание в исляма. Ключова роля за разбирането на социалния живот в мюсюлманските общества са предлаганите и широко дискутирани възгледи на Айкелман за религията в обществото, за исляма и публичността. И ако от гледна точка на ролята му като антрополог на Близкия изток и исляма Айкелман може да бъде определен като приемник на Клифърд Гиърц със свой собствен профил и влияние, общуването му с водещи съвременни мислители като Шмуел Айзенщат (1923–2010) са свързани с идейната полемика около някои възприемани преди това като даденост представи за отношенията между религия, политика и модерност. Така чрез изследванията си върху исляма и Близкия изток Айкелман се включва в значимите съвременни дискусии за ролята на религията в обществото.

Той внася и някои нюанси, важни за по-нататъшното преосмисляне на възможностите за приложимостта към мюсюлманските общества на теории, зададени от водещи интелектуалци на нашето време като Юрген Хабермас и неговата основаваща се върху западноевропейския опит концепция за публичността.[22]

Вече половин столетие Дейл Айкелман е запленен от темата за религиозните вярвания, техния израз и практика, като я пречупва през призмата на въпроса за това как „религията варира във времето и пространството“. В усилията си да разбере исляма и модерния свят той се сблъсква с множеството различни скорости, с които според него протича промяната в религиозните идеи и практики. Когато навлиза в ислямознанието, това поставя акцент върху текстовете до такава степен, че контекстът и различните аудитории са изключени от анализа. За разлика от други етнографи Айкелман винаги е признавал, че текстовете са жизненоважни (vital).

Според него обаче не по-малко значение има и това как хората разбират религията в различна социална среда – както при високообразованите, така и сред онези, които нямат образование.[23]

Все пак, когато предлага своята интерпретативна антропология, самият Клифърд Гиърц призовава за възприемане на културата като текст. Идеята му за прилагането на етнографска методология, наричана от него „плътно описание“ (thick description), дава възможност на антрополозите да интерпретират културите, разбирайки как хората в рамките на тези култури интерпретират самите себе си и своя опит. На свой ред, следвайки Пол Рикьор (1913–2005), чикагският антрополог смята, че всяка една култура е сложно съчетание на текстове, съставляващи мрежа от значения (web of meanings), които са разбирани първо от самите действащи лица, а впоследствие – описвани и от антрополозите.[24] Айкелман си спомня как в едно телевизионно предаване от 1974 г. Гиърц му разкрива, че неговата теория първоначално е била насочена към специалистите по история на религиите, а целта му е била да окуражи учените да насочат вниманието си не само към текстовете, но и към различията в практиката и интерпретацията[25].

Клифърд Гиърц се противопоставя и на твърде дистанцираните подходи, наблюдаващи практиката отдалеч, при които „етнографите задават въпроси, а хора, наричани информанти, отговарят на въпросите“, „ние сме знаещите, а те – онези, които биват познавани“. Подчертавайки необходимостта от „диалогичен характер на съвременните етнографски изследвания“, Гиърц определя Айкелман като значим интелектуалец, чийто антропологически подход към Мароко му позволява да въведе метода на социалната биография. Чрез този метод Айкелман описва традиционната ислямска образователна система, като представя как един селски шариатски съдия (кадия) – Хадж Абд ар-Рахман ал-Мансури – си проправя път през нея. Подходът „аз и съдията“, подчертава Гиърц, е нетипичен и изключително оригинален, защото ни предоставя от необичаен ъгъл една стара и мощна културна институция.[26] Така Айкелман не е пасивен наблюдател, просто „записващ“ думите на своя „информант“, а лично участва в постоянен разговор и диалог с кадията, чрез когото постепенно разбулва цялата изследвана културна институция. В противовес на структурализма в лицето на Клод Леви-Строс (1908–2009) интерпретативната антропология на Гиърц е ориентирана към практиката и разглежда човешките действия като неписмен текст.

Дейл Айкелман обаче не определя своето изследователско поле чрез етикета на въведената от Гиърц интерпретативна антропология, преобладавала през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век, но прилагана все по-рядко в наши дни. Дартмутският учен споделя, че намира все по-малко причини да използва това наименование, доколкото и социалната история, и социалната антропология, подобно на всички научни полета, постоянно променят своята форма и обхват. Той се чувства по-близък дори до учени, далеч по-малко известни от Гиърц, каквито са например Мохаммед Този (р. 1956)[27] или Жан-Франсоа Баяр (р. 1950)[28]. Причината за тази близост се крие в това, че те използват своите първоначални дисциплини на социологията и политологията като отправна точка, но отдавна са ги надскочили[29].

Всъщност Айкелман смята, че голяма част от най-добрата му изследователска продукция се появява в резултат на сътрудничество или е вдъхновена от сътрудничество. Като може би най-характерен пример за това той посочва тъкмо вече покойния марокански кадия Хадж Абд ар-Рахман ал-Мансури, общуването на Айкелман с когото впечатлява и Гиърц. „Аз се учех от неговия подход към разбирането на документи и задаването на въпроси – подчертава Айкелман. – Нашите разговори в продължение на много години ме окуражиха да разширя своите собствени хоризонти. Подходът, който усвоих от него, също така значително повлия на моята работа в контексти извън Мароко, включително в Султаната Оман. Освен това когато през 1992 г. имах възможност да прекарам половин година в Университета „Мохаммед V“, аз се учех не само от преподавателския семинар, който провеждах там, но и от студентите в магистърски програми и докторантите, с които имах халķа дирāсиййа[30] извън кампуса.“[31] Днес американският учен продължава да се учи по сходен начин, включително и чрез участието си в изграждането на Американския университет в Кувейт.

Приложен към писмени текстове, въведеният от Дейл Айкелман метод на социалната биография предполага четене не просто и не толкова на самите биографии, колкото между редовете на биографиите.[32] Американският учен изследва т.нар. тарджама – до голяма степен стилизирани биографии или автобиографии на ислямски учени (улеми) в местните контексти на Мароко и Оман. Изключително опростени и селективни, тези текстове не включват самонаблюдение, като липсват сведения за семейния контекст, процеса на ученето, политиката и икономическите дейности. И все пак предприетото сравнение между вариациите в различна среда позволява на Айкелман да разкрие различията, произтичащи от социалните и политическите контексти във времето, въпреки призива на самата изучавана традиция за „фиксирани и генерализирани елементи“[33]. Прокарвайки тезата за промяната и за липсата на „фиксирани същности“, Дейл Айкелман остро се противопоставя и на социални учени като английския философ и антрополог Ърнест Гелнер (1925–1995), според когото същност на западното общество е национализмът, а на „мюсюлманското общество“ – фундаментализмът, превърнал се в критерий за оценяване на политиката от позициите на шариата. Гелнер е убеден, че гражданското общество е невъзможно в мюсюлманското, което поради своята ислямска същност може да е ефективно и без наличието на плурализъм.[34] Заемайки противоположна позиция, Айкелман смята, че и в мюсюлманския свят е възможно формирането на гражданско общество, а в наши дни „секуларизацията де факто не е по-малко истинска поради липсата на драма“[35].

В някои от своите хипотези американският учен отива още по-далеч. Той до такава степен вярва в промяната, че в някои от полемичните си текстове оптимистично говори за Ислямска реформация. Тази негова вяра във вече протичаща „реформация отдолу“ го кара да надцени ролята на някои иначе интересни и важни модернистки мислители. Такъв е случаят с отправилия сериозни предизвикателства към класическото ислямско разбиране на Корана и преданията на пророка Мухаммад (хадиси) сириец Мухаммад Шахрур, когото Айкелман смело сравнява с Мартин Лутер[36]. За тези свои полемични възгледи и преекспонирането на модернистки ислямски активисти като Шахрур в американските академични среди Дейл Айкелман е аргументирано критикуван от учени като Мартин Крамър.[37]

Събитията през последните години показват, че Коперниковата революция, предлагана от Шахрур[38], която евентуално да доведе до подобна на протестантската „ислямска реформация“, предвиждана от Айкелман, или няма да се състои изобщо, или се отлага за неопределено време. Всъщност Дейл Айкелман вярва, че „всеки един живот, който си заслужава да бъде живян, включва драма: кога да се отдръпнеш, кога да се изкажеш и кога да бъдеш лоялен“[39]. В това отношение той е повлиян от изтъкнатия американски икономист и мислител Алберт Хиршман (1915–2012)[40], с когото през 1974–1975 г. има възможността да общува и лично. Драмата може би е свързана също с вече натрупаната инерция и вероятно с изчерпването на един голям разказ за света, написан от учени като Гиърц и Айкелман. Днес „официалният“ разказ не само на антропологията, но и на останалите хуманитарни и социални науки, изучаващи Близкия изток и исляма, изглежда съвсем различен от онзи, който те са заварили и основателно са се опитали да нюансират. И макар поради хуманистичните си възгледи Айкелман да вярва в постоянната промяна и възможността за надскачането на често невидимите граници на класа, раса, език, религиозна и полова идентичност, той винаги е подчертавал ясно взаимовръзката между „универсалния“ ислям и неговите проявления в местни контексти.[41]

В наши дни обаче „прагматичният обрат“ и смяната на „официалния“ разказ доведе до това, че голяма част от изследователите се занимават предимно с действието и взаимодействието, изхождайки от презумпцията, че границите са нещо, което е в постоянен процес на договаряне и предоговаряне. Идеите са винаги „социално конструирани“, а развитието – непредвидимо. Нищо в индивидуалния и социалния свят не е еднородно, нищо не е стабилно и устойчиво. Както подчертава една германска изследователка на исляма, класификацията на действията съобразно фиксирани категории като добро и зло – всичко това ужасява (пост)модерния изследовател.[42] Повлияни идеологически от така наложилия се нов официален разказ, мнозина съвременни автори направо са убедени, че ислямът изобщо не съществува, а религиозните традиции не притежават устойчиви структурни особености, понеже се променят постоянно, като подлежат на интерпретация без смислови граници. Всичко това е част от днешната академична мода и някои свързани с нея клишета.[43]

Възгледите и идеите на всеки човек, разбира се, търпят промяна. По думите на Достоевски от каторгата: „Идеите се променят, сърцето си остава същото.“ А „сърцето“ на науката е положено в стремежа към търсене на причини и обосновани аргументи при анализа на изследваните явления. С течение на времето Дейл Айкелман е нюансирал значително някои от своите полемични схващания, макар и да не е изоставил вярата си, че един ден ще наблюдаваме Ислямската реформация като много по-широкобхватен процес. Само че този ден, подчертава антропологът, „със сигурност няма да е днес“[44], за което е напълно прав. Понякога актуалните събития и тяхното лично възприемане според нагласите на учения могат и да го подведат. Това обаче е поправимо, защото, както настоява и Дейл Айкелман, академичните изследователи трябва да се захващат с „парливи теми, но като анализатори, а не като пропагандисти“[45].

Симеон Евстатиев е професор по история на арабския свят и исляма в катедра „Арабистика и семитология“ при Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където е и ръководител на Университетския център за изследване на религиите и на магистърската програма „Близкоизточни изследвания“. През последните години е бил гост-професор в Принстънския университет (2013–2014) и изследовател към Лайбницовия център за изследвания на модерния Ориент (ZMO) в Берлин (2016–2017).

[1] Публикувана на английски език в Dale F. Eickelman, “Social Science under Siege: Th e Middle East”, in Serendipity in Anthropological Research: Th e Nomadic Turn, ed. Haim Hazan and Esther Hertzog, Farnham, UK: Ashgate, 2012, pp. 213–227.
[2] Дейл Айкелман и Джеймс Пискатори, Мюсюлманската политика, превод Ина Мерджанова, Велико Търново: Праксис, 2002.
[3] На английски език точното наименование на заеманата от Дейл Айкелман професорска длъжност е Ralph and Richard Lazarus Professor of Anthropology and Human Relations.
[4] Макар и отдавна да е изследователски университет, в който има и магистърски, и докторски програми, „Дартмут Колидж“ (Dartmouth College) не включва в името си думата университет. Това до голяма степен се дължи на предпочитанието, изразявано от негови бивши възпитаници, които настояват за необходимостта от приемственост в академичната традиция.
[5] Така е представен например в Бостънския университет при изнасянето на лекция на тема „Арабската пролет и социалната антропология“, 8 февруари 2012 г.
[6] Лична кореспонденция с Дейл Айкелман, имейл, 28 октомври 2018 г. В случаите, когато при такива сведения за него или възгледите му не е посочен източник, става дума за мои записки и спомени за лични разговори или кореспонденция през периода 2005–2018 г.
[7] Лична кореспонденция с Дейл Айкелман, имейл, 28 октомври 2018 г.
[8] Dale F. Eickelman, “Exit, Voice, and Loyalty”, in Th e Road Less Traveled: A Tradition of Leadership, ed. Ronald B. Schram, pp. 231–234, Hanover, NH: Dartmouth College, 2014, vol. 2, p. 231.
[9] Личен разговор с Дейл Айкелман при гостуване в негов семинар, „Дартмут Колидж“, Хановер, Ню Хампшър, юли 2006 г.
[10] Eickelman, “Exit, Voice, and Loyalty”, р. 232.
[11] Показателно е, че една от ранните студии на Айкелман е посветена на лъжепророка Мусайлима, свързан с движението по „отстъпничеството от исляма“ (ридда) след смъртта на Мухаммад (632), което е овладяно от първия „праведен халиф“ Абу Бакр (упр. 632–634). Вж. Dale F. Eickelman, “Musaylima: An Approach to the Social Anthropology of Seventh Century Arabia”, Journal of the Economic and Social History of the Orient, 10, 1 (1967), pp. 17–52.
[12] Dale F. Eickelman, “Cliff ord Geertz and Islam”, in Cliff ord Geertz by His Colleagues, edited by Richard A. Shweder and Byron Good, pp. 63–75, Chicago and London: Th e University of Chicago Press, р. 65.
[13] Ibid., 70–72. Срв. Peter Brown, Th e Cult of the Saints: Its Rise and Function in Latin Christianity, Chicago: University of Chicago Press, 1981, pp. 9–10. Въпреки че работата му продължава да е съсредоточена върху християнството в Късната античност, Питър Браун е запазил своя интерес към сравнителното изучаване на исляма (без непременно да търси паралели). Още в началото на работата ми в Принстън бях впечатлен от неговите задълбочени коментари и конкретни предложения по същество във връзка със собственото ми изследване, тогава фокусирано върху истанбулското кадъзаделийско движение от ХVІІІ в. (личен разговор с Питър Браун, Принстънски университет, Принстън, Ню Джърси, септември 2013 г.).
[14] По въпроса за „историческия обрат“ в теорията на практиката от Пиер Бурдийо (1930–2002) през Маршал Сахлинс (р. 1930) и Клифърд Гиърц до Шери Ортнър (р. 1941), която внася свой принос във формулировката на тази теория вж. Sherry B. Ortner, Anthropology and Social Th eory, Durham, NC, and London: Duke University Press, 2006, 8–11.
[15] През последните десетилетия самото наименование „ориенталистика“ е оспорвано от изследователи и активисти извън тази сфера, които са вдъхновени от Едуард Саид (1935–2003) и неговите последователи, опитващи се да дискредитират това научно поле от гледище на „постколониалните изследвания“. Класически отговор на Саидовите обвинения в „ ориентализъм“ и „есенциализъм“ дава още историкът на исляма Бърнард Луис ( Bernard Lewis, “Th e Question of Orientalism”, Th e New York Review of Books, June 24, 1982). За основните обвинения на Саид към ориенталистите вж. Симеон Евстатиев, Религия и политика в арабския свят. Ислямът в обществото, второ преработено издание, София: Изток-Запад, 2012, с. 63.
[16] Sherry B. Ortner, “Th eory in Anthropology since the Sixties”, Comparative Studies in Society and History, 26, 1 (1984): pp. 126–166; срв. Eickelman, “Cliff ord Geertz and Islam”, p. 63.
[17] Dale F. Eickelman, Moroccan Islam: Tradition and Society in a Pilgrimage Center, Austin: University of Texas Press, 1976 (публикувана в превод на арабски език през 1989).
[18] Armando Salvatore and Dale F. Eickelman (eds.), Public Islam and the Common Good, Leiden and Boston: Brill, 2004.
[19] Dale F. Eickelman and Jon W. Anderson, New Media in the Muslim World: Th e Emerging Public Sphere, Second Edition [First Edition 1999], Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press, 2003.
[20] Dale F. Eickelman and James Piscatori (eds.), Muslim Travellers: Pilgrimage, Migration, and the Religious Imagination, London and New York: Routledge, 1990.
[21] Dale F. Eickelman, Knowledge and Power in Morocco: Th e Education of a Twentieth-Century Notable, Princeton, NJ: Princeton University Press, 1985 (публикувана в превод на арабски език през 2010 г.).
[22] За връзката на Айкелман с хабермасианската концепция за публичността и теорията за „множествените модерности“ (multiple modernities), предложена от интелектуалци като Волфганг Шлухтер и Шмуел Айзенщат вж. Евстатиев, Религия и политика в арабския свят, с. 17–19.
[23] Лична кореспонденция с Дейл Айкелман, имейл, 4 март 2016 г.
[24] Cliff ord Geertz, Th e Interpretation of Cultures, Selected Essays by Cliff ord Geertz, New York: Basic Books [1964] 1973.
[25] Личен разговор с Дейл Айкелман, София, юли 2013 г.
[26] Cliff ord Geertz, “Foreword”, in Dale F. Eickelman, Knowledge and Power in Morocco: The Education of a Twentieth-Century Notable, pp. xi–xii.
[27] Марокански учен, професор по политология в Университета „Хасан ІІ“ в Казабланка и в Университета „Екс ан Прованс“ във Франция, специалист по съвременни ислямистки движения.
[28] Специалист по историческа социология и сравнителна политика, ръководител на катедра „Сравнителна африканистика“ в Политехническия университет „Мохаммед VІ“, Рабат. Преди това е бил научен сътрудник във френския Национален център за научни изследвания (CNRS).
[29] Лична кореспонденция с Дейл Айкелман, 15 октомври 2018 г.
[30] Неформален образователен кръг.
[31] Лична кореспонденция с Дейл Айкелман, 4 март 2016 г.
[32] Martin Kramer, “Introduction”, in Middle Eastern Lives: Th e Practice of Biography and Self-Narrative, ed. Martin Kramer, pp. 1–19, Syracuse University Press, 1991, pp. 14–15.
[33] Dale F. Eickelman, “Traditional Islamic Learning and Ideas of the Person in the Twentieth Century”, in Middle Eastern Lives, pp. 35–59, p. 55.
[34] Ernest Gellner, Conditions of Liberty: Civil Society and its Rivals, London: Penguin Press, 1994, 22.
[35] Dale F. Eickelman, „From Here to Modernity: Ernest Gellner on Nationalism and Islamic Fundamentalism“, in Hall, (ed.), Ernest Gellner and the Th eory of Nationalism, ed. John A. Hall, 259–271, Cambridge: Cambridge University Press, р. 262.
[36] Dale F. Eickelman, “Inside the Islamic Reformation”, Th e Wilson Quarterly, Vol. 22, 1 (1998), 80–89.
[37] Martin Kramer, Ivory Towers on Sand: Th e Failure of Middle Eastern Studies in America, Washington, DC.: Th e Washington Institute for Near East Policy, рp. 52–54.
[38] Dale F. Eickelman, “Foreword”, in Th e Qur’ an, Morality and Critical Reason: Th e Essential Muhammad Shahrur, Translated, Edited, and with an Introduction by Andreas Christmann, vii–xi, Leiden and Boston: Brill, 2009, p. viii.
[39] Eickelman, “Exit, Voice, and Loyalty”, р. 233.
[40] Става дума най-вече за неговата известна книга „Изход, глас и лоялност“: Albert Hirschman, Exit, Voice and Loyalty: Responses to Decline in Firms, Organizations, and States, Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1970.
[41] Dale F. Eickelman, “Th e Study of Islam in Local Contexts”, Contributions to Asian Studies, 17 (1982): pp. 1–16.
[42] Gudrun Kramer, “Drawing Boundaries: Yūsuf al-Qaraḍāwī on Apostasy”, in Speaking for Islam: Religious Authorities in Muslim Societies, ed. Gudrun Kramer and Sabine Schmidtke, 181–217, Leiden and Boston: Brill, 2006, p. 181.
[43] Повече по тези въпроси вж. Симеон Евстатиев, Салафизмът в Близкия изток и границите на вярата, София: Изток-Запад, 2018, с. 21–55.
[44] Личен разговор с Дейл Айкелман, Берлин, юли 2017 г.
[45]  Dale F. Eickelman, “Social Science under Siege: Th e Middle East”, p. 213.