„Комунизмът като цел се оказва по-блед от съвсем бледата християнска идея за Божия рай. И дори литературата не може да намери сили да накара въображението си да нарисува картината на този комунизъм.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикувано е в „До моя съвременник“, Есета, част 1 (Фондация „Комунитас“).
Досега разгледах два от основните елемента в теорията на така наречения „социалистически реализъм” – положителния и отрицателния герой – и тяхното съществуване в българската литература днес. Естествено възниква въпросът какво е отношението между този вид „литература“ и действителния герой, живия човек, който носи проклятието да бъде обект на писателите-социалистически реалисти. С това стигаме до третата тема, а именно: кошмарната пропаст между литература и живот, дълбоко нечестното подминаване на проблемите на живота, бягане от истината и умишлено непознаване на хората. Далеч съм от мисълта, че „творците“ на социалистическия реализъм са бездарни или че са напълно лишени от човешката способност да разсъждават. Но ако в живота на един нормален писател основният проблем е: как да се срещне с времето си, как да се сблъска с живота, как да приеме откровенията на живота, то пред българските писатели проблемът е – как да не се срещнат с времето си, как да избегнат всички възможни докосвания и как да си запушат ушите, да си затворят очите и да направят нервната си система напълно нечувствителна спрямо живота около тях.
Логично е да свържа тази тема с неотдавнашния шумен конгрес на Съюза на българските писатели. И наистина имах най-искреното намерение да се отзова за този конгрес, който според устава става всеки 4 години. Пред мен са всички публикувани речи, изказвания и разни конгресни материали. Искрено казано, те не могат и да се четат, а докосването до тях ви създава непоносимото чувство, че много години от вашия живот са били похабени или безразсъдно пропилени в общуване с нищото.
И аз не мога да си отговоря на въпроса защо трябва да се занимавам с едно жалко, най-долнопробно оперетъчно представление, което няма нищо общо нито с живота на страната, нито с изкуството, наречено литература. Произведените на този конгрес звуци могат само да ви накарат да потръпнете от вида на най-просташко дебелоочие, уригващо самодоволство, бездънна неграмотност и отчайваща посредственост. Щастлива утеха е, че на този панаир на духовната нищета не присъстваха писатели като Христо Ганев, Валери Петров, Гочо Гочев[1], Благой Димитров[2], Константин Павлов. Съгласен съм напълно с партийните овцевъди, че тяхното място не е в стадото.
Въпреки преизвестната истина, че с конгреси не се прави изкуство, би трябвало да се предполага, че поне от „кумова срама“ в дневния ред ще намери място основният проблем на тази литература – нейното взаимоотношение с живота или нещо за главните теми на времето. Но очевидно организаторите не си бяха дали труда да облекат конгреса си в поне по-прилични дрехи и затова той напомняше на щраус с огромен търбух, заровил мъничката си главичка в писателския ресторант, с единствена цел да не вижда живота и да не бъде видян от живота. Така че този конгрес не може да послужи дори като защита на принципите на социалистическия реализъм, защото малцина от конгресмените знаят за какво става дума. За огромната част пишещи събратя литературата не е нищо друго освен по-тарикатски начин на преживяване.
И така, независимо от обезкуражителното присъствие на този конгрес, нека продължим нашата тема, а именно – верността на социалистическия реализъм към живота, който той отразява. След като видяхме, че този вид литература се оказа неспособна да превъплъти времето и собственото си идейно съдържание в заплануваните положителни или отрицателни образи, сега трябва да проследим, ако щете от чисто познавателна, а не художествена гледна точка, какъв документ на живота представлява тя. В състояние ли е, било да информира в наше време хората от другите краища на земята за живота на съвременния българин, било да остави за бъдещите поколения реалните картини и образи на съвремието. Литературен метод, в чийто етикет стои думата „реализъм“, предполага вярност на отражението, макар и диалектическо. Ако прочетем днес „Българи от старо време“ на Любен Каравелов или „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, или какво да е от Елин Пелин или Йордан Йовков, ние се срещаме с истинския дух и истинската атмосфера на едно определено време. Ако прочетем „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков или разказите на Исак Бабел, или „Тихият Дон” на Шолохов, пред нас също е художественият еквивалент на историята. В тези случаи писателите, верни на времето, са уловили неповторимите мигове, които отбелязват характера на епохата, или казано с по-банални думи – отразили са конфликтите на времето. Драмата на „Гераците“ или на „Жетварят“, животът на Гришка Мелехов[3] (който за разлика от своя създател така и не може да реши защо трябва да бъде „бял“ или „червен“), разходката на Дявола в Москва[4] или чудният образ на Матрьона от едноименната новела на Солженицин носят в себе си, художествено пресъздадени, чертите на времето.
Можем ли да говорим за такова литературно наследство, оставено ни от царството на социалистическия реализъм или осъществено чрез неговия художествен метод? Къде, в какво произведение и как са били уловени конфликтите на епохата, големите теми на времето през последните 25 години на България? И ако има такива произведения, дали те наистина принадлежат към социалистическия реализъм?
Общо и в най-голяма степен вярно е мнението, че днешната българска литература е твърде далече от съвремието. Това е констатация на Централния комитет на комунистическата партия, който в случая има предвид едно, докато в моята констатация имам предвид друго. Обвиненията на партията са, че писателите не са успели да създадат ония могъщи партийни произведения, които ще привържат масите още по-силно към партията, което значи, че не са успели да превърнат неистината в изкуство. А моето обвинение е, че не са успели да превърнат истината в изкуство.
Безспорно е, че животът в нашата страна през последния четвърт век претърпя огромни промени. Тези промени породиха, развиха и изостриха множество конфликти, които не съществуваха преди или пък бяха в някаква съвсем слаба форма. Тук не става въпрос за нравствената оценка на тия промени, а за самото тяхно съществуване, което наистина дава огромно богатство на теми, на сюжети, на образи. Както казах, човек може само да изпитва съжаление, че такова силно конфликтно време, че такова богатство от стълкновения, порой от интересни явления, факти, куриози, смайващата парадоксалност на идеологични и нравствени салтоморталета, и какво ли не още, остава вън от вниманието на българските писатели, вън от българската литература.
Но нека тръгнем от върха. Според партията, идеологията и властта най-главното нещо в живота на страната е строителството на комунизма. Милиарди пъти по милиарди начини радио, телевизия, вестници, трибуни повтаряха и повтарят, че в страната се строи нещото, наречено комунизъм. А в литературата на тази страна до ден-днешен няма създадено нито едно произведение, което под някаква форма в какъв да е художествен порядък да е отразило проблемите на комунизма. Няма нито едно произведение, в което един творец да е изразил своето преосмислено усещане и разбиране в качеството му на съвременник на това строителство. Нещо повече, в нито едно произведение не е разисквана представата за този „комунизъм“. Няма нито един герой в съвременната наша литература, който да бленува да доживее времето на построения комунизъм, няма нито една приказка, която да описва това бъдеще време, и ако българската пропаганда сравнява литературата с кораб, който се движел към комунизма, ние трябва да забележим, че този кораб се движи в гъста, непрогледна мъгла, без никаква посока или идея къде е фарът на комунизма. Никой няма дори най-малката представа що за живот ще бъде това? Комунизмът като цел се оказва по-блед от съвсем бледата християнска идея за устройството на Божия рай.
Следователно никому не е ясно за какво всъщност се бори! И дори литературата не може да намери сили, за да накара въображението си да нарисува картината на този комунизъм.
И оттук вече следват множество нови теми и конфликти. Първата от тях е – как става това строителство на комунизъм? Какви процеси се извършват в душите на хората, в живота на обществото? Ако приемем, че строителството на комунизма е един гигантски исторически опит, веднага трябва да се запитаме – а къде е художествената картина на този опит, къде е драмата? Тук говорим за сериозни литературни еквиваленти, а не за злощастни литературни напъни.
Един народ е вървял векове в една посока, ти се опитваш за добро или за зло да смениш посоката му, най-малкото, което трябва да преодолееш, е инерцията на първото движение, да не говорим за съзнанието, което те отхвърля, или за съзнанието, което е принудено да се помири.
Според мен строителството на комунизма е най-драматичният, най-многостранният, най-силният исторически акт, случил се в живота на народа ни. И този исторически акт по същество отсъства от българската литература като художествен факт. Нека минем на по-конкретни теми от действителността. Една от най-горчивите и болезнени драми у нас, това е конфликтът между идеала и идеологията. Това са съдбите на немалко хора, качили се на кораба, за да търсят спасителния фар на комунизма и внезапно разбрали, че са попаднали при пирати, които нямат, нито са имали намерението да се отправят към какъвто и да е фар, и че всеки на този кораб е обречен. Познаваме не един и двама излъгани идеалисти, които скочиха от борда. А от друга страна пък е конфликтът между всевластния команден състав на кораба и обикновените моряци и пътници, който довежда до деформацията на цял национален характер. Къде са художествените картини на нравственото и физическо насилие, къде е безмерното море на страха или горчивината на компромиса при исторически нови обстоятелства, качествено различни от онова, което става в другата част на света. От гледна точка на насилието българската действителност е най-нагледен пример на триумфа на властолюбието, или още по-точно – на унищожителното, пагубното въздействие на властта върху обикновения ѝ човешки притежател. Нека само посочим бляна на всеки малък български гражданин – нещо на този свят да зависи от него. Не доведе ли това до един от най-опасните комплекси в отделния човек. Защото говорим за съвместното съжителство на власт и страх. За някогашното овчарче, което сега трябва да пасе не овце, а хора. Или да вземем друг силно драматичен исторически процес – разрушаването на семейството. Всеки знае, че не става въпрос за лична драма, а за пагубното въздействие на обществените сили върху смисъла и съдържанието на семейството. Дори спрямо тази сравнително безобидна тема българските писатели са останали слепи или прекалено благоразумни. И сега може би темата, спрямо която българската литература в цялото си съществуване е била в дълг. Жената. От историческа гледна точка българската жена претърпя най-чувствително въздействието на силите на времето. Разкрепостяването на жената от оковите на традицията и даването на една колкото формална, толкова и фиктивна свобода, плюс пълната инфлация на вековни нравствени стойности и неумолимото съзнание за мимолетността на живота и любовта създадоха истинската драма на българската жена. Майка или държавен служител, любовница или добре експлоатирано добиче, с привидно обществено внимание, което в действителност я тласка в още по-жестока и дива самота. Може би само повестта „Матриархат“ на Георги Мишев[5] ни повдига крайчеца на завесата, за да ни покаже нещо от живота на съвременната българска селянка.
Или да вземем други теми, например корупцията, наричана от партията привилегия. Комунистическото издание на приказката за попа, който проповядва спазване на постите, а сам блажи. Или една съвсем нова за България тема – отговорността, много удобната практика да прехвърляш отговорността си на обществото, практика, която отгледа толкова много и толкова видни подлеци, колкото не е имало в цялата ни история. А да не говорим за младежта – онази, която се излюпва в партийните инкубатори за кариеристи – Комсомола, и онази, която на 15 или 16 години вече знае, че на света няма нищо свято и че животът си е останал най-примитивната джунгла, където правото принадлежи на по-силния звяр. Тази младеж, за която само милицията се безпокои реално. Или както казах преди известно време – процесът, в който отношението на човек спрямо човек изчезва, за да се замени с отношението на човек спрямо вещ. Вещоманията, резултат на духовното опустошаване на човека и социалистическия принос към егоизма (междувпрочем болест на целия свят), замени човешката близост с близостта на колата, хладилника, вилата или апартамента. Но сега проектирайте това върху фона на комунистическия идеал и ще видите българската постановка на тази драма.
Нищо от това или почти нищо няма в днешната българска литература. Може би трябва да отделя настрана една от най-чудесните новели, написани някога у нас: „Последно лято“ на Йордан Радичков, както и някои работи на младите Георги Мишев и Георги Величков[6] като допустими опити за вярност към времето. Но те въобще не са социалистически реализъм.
А образът на съвременника? Това, което четем в литературата у нас при най-рекламираните ѝ представители като Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Павел Вежинов, Камен Калчев[7] и други, са чисти хибриди, получени от кръстосването на известни литературни образи с български обстоятелства. Но ако навремето Иван Вазов само сюжетно кръстоса Априлското въстание с „Клетниците“ на Виктор Юго, но пресъздаде истинския национален дух, то неговите наследници населиха българската литература с герои, които никога не са принадлежали към българската земя. В това отношение дори скандално посредственият Стоян Ц. Даскалов е по-верен от тях.
От вниманието на съвременната българска литература убегна цялата исторически нова и може би неповторима сложност на днешния български характер, убегнаха образите на чисто българските, живите Хамлетовци, Ани Каренини, Форсайтовци и т.н. И тъй като никой не може да вини българската действителност, че не е родила талантливи писатели, защото очевидно те съществуват, остава да припишем националната литературна пустиня на метода на социалистическия реализъм, който, без да е реалистичен и без да е социалистически, служи на партията като най-натуралистичен метод за ограничаване и унищожаване на художественото мислене.
И ще дойдат времена, когато любопитни поколения ще се опитат да видят какво е било. И сигурно върху белите полета на днешната българска литература някой ще напише: „Епоха на социалистическия реализъм. – Не си губи времето!”.
На главната страница: Петър Дочев, Сонди Долни Дъбник, 1967 г.
[1] Гочо Гочев (1913-1988) – български театровед, професор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. През ноември 1970 г., заедно с поетите Валери Петров и Благой Димитров, сатирика Марко Ганчев и сценариста Христо Ганев, отказва да подпише протестната телеграма на СБП до Нобеловия комитет по повод на награждаването на Александър Солженицин, за което са изключени от БКП.
[2] Благой Димитров (1931) – български поет и преводач. Автор на стихосбирките „Смола от наранен бор”, Релси” и др. Един от петимата, неподписали телеграмата на СБП срещу Солженицин. Б.р.
[3] Григорий Мелехов – главен герой от „Тихият Дон” на Михаил Шолохов. Б.р.
[4] Действието на „Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков се развива около посещението на Воланд (персонификация на Дявола) в Москва през 30-те години на ХХ в. Б.р.
[5] Георги Мишев (1935) – български писател и сценарист. В повестите „Матриархта”, „Вилна зона” и „Селянинът с колелото” пресъздава наложената със сила социалистическа урбанизация. Б.р.
[6] Георги Величков (1938) – български писател. Автор на книгите „Прости чудеса”, „Самотна луна на небето”, „Щъркел в снега” и др. Б.р.
[7] Камен Калчев (1914-1988) – български писател. Председател на СБП (1962-1964). Автор на емблематични творби на българския „социалистически реализъм”: „Син на работническата класа”, „Семейството на тъкачите”, „Двама в новия град” и др. Б.р.
