0
2461

Декларация и привкус

Срещата на върха в София донесе нещо безусловно значимо. Подписаната декларация, макар и да е по самото си естество само един декларативен документ, несъмнено излъчи така важния сигнал за трайната европейска ориентация на страните от Западните Балкани.

Еднозначно заявената и документирана в декларацията посока на движение на шестте държави от региона най-малкото намали вариантите за интерпретация. Или по-скоро – за преднамерени спекулации. Защото лидерите на тези страни заявиха отново и недвусмислено, че перспективата за интегриране в Европейския съюз се разглежда в техните общества като проект, по-значим от всяка една възможна негова алтернатива.

Затова още първите коментари и оценки за подписването на декларацията нямаше как да бъдат различни от това, че тя придобива статута на недвусмислена демонстрация пред лицето на Кремъл. Точно в момент, в който руското влияние в Западните Балкани търси трескаво ниши за своето разширяване и утвърждаване. А ги търси и защото срещата в София се очакваше да донесе такава декларация.  

В това отношение особено важно бе еднозначното поведение на Александър Вучич, който, при цялата фактическа и сантиментална зависимост на днешна Сърбия от Москва, даде ясно да се разбере, че в наши дни европейският път остава най-правият и най-правилният за тази нация.

Предвид високата знакова стойност на подписаната декларация в щрихирания тук код, оценки от рода на тази, че Европейският съюз е залял в София със „студен душ“ представителите на страните от Западните Балкани и е попарил надеждите на хората от тези страни за по-скорошно влизане в Съюза, са или несериозни, или злонамерени. Едва ли някой, поне малко запознат с процесите, е очаквал, че в българската столица ще стане някакво чудо. Знаеше се и това, че Албания и Македония няма да получат картабланш за 2025 г.  

Но онова, което надмина очакванията, е категоричността и единодушието, с които подписаната декларация стана факт.

В следващите десетина години – за да съм реалист – движението на държавите от Западните Балкани в посока Европа ще е неравно, може би дори неравномерно, и очевидно ще бъде подложено на системен саботаж от страна на Москва. Различни вътрешни фактори ще си противостоят по въпроса за евроинтеграцията в тези страни – и преди всичко в Сърбия – с голяма сила. Но и в сръбското общество проевропейските настроения ще се засилват през този период и едва ли нещо ще може да спре процеса.

А сега за горчивата нотка в напитката. Съждението, направено вчера от господин Макрон, съгласно което не бива да се бърза със следващите разширявания на Европейския съюз, беше аргументирано от френския президент с довода: „разширяванията от последните петнайсет години отслабиха Европа“. Цитирам по смисъл.

Много интригуваща констатация наистина, направена по време на общо съюзно събрание в столицата на държава, приета в Съюза преди единайсет години.

Не мога да намеря по-адекватно и по-справедливо определение за тези думи на Еманюел Макрон от „безумни“. Точно така. Но също и арогантни, защото е проява на неприлична арогантност да се заявява, и то в такава международна ситуация като актуалната, че присъединяването на нови страни-членки от 2004 година насам се характеризира преди всичко с появата на разломни линии в Европейския съюз и свързаното с тях отслабване.

Констатацията, направена от президента Макрон, е грубо повърхностна, en gros, по хлапашки дръзка и най-вече невярна. Ако господин Макрон има предвид хулиганското поведение на настоящите правителства в Полша и Унгария, както и забежките в Чехия и Словакия, действително предизвикващи напрежение и отслабване, то коректността изисква да е конкретен и да посочва поименно, а не да размахва плакатни приказки, отнесени към присъединяванията през последните „петнайсет години“.

Какво отслабване на Европа предизвика дори само косвено присъединяването на България и Румъния към Европейския съюз? А може би господин президентът Макрон внезапно си е припомнил скандалното като нарушаване на граждански и човешки права екстрадиране на румънски и български роми от Франция преди години. Може би си е помислил, че му се удава случай да се презентира позитивно пред част от електората си от градинката пред НДК?

Или може би френският президент реши, че в София му се предоставя удобна възможност да се докара, на живо така, пред министър-председателката Мей? Нали се знае, че има резон да се подозира френско докарване пред нея точно сега.

Позволявам се да направя това предположение, защото една от алюзиите в изказването на Еманюел Макрон от вчера относно отслабването на Европа през последните 15 години, дошло като резултат от нейните разширявания, може и да е такава приблизително: ето на, принудихме британците да отворят изцяло трудовия си пазар и за българи и румънци, след което те стигнаха до отчаяния ход с напускането на Съюза. Тоест до такова съдбовно разделение и отслабване ни води пълната интеграция на приетите последно в клуба.

Наистина става дума само за няколко от думите на господин Еманюел Макрон от вчера. Но такива „невинни“, „изпуснати“ думички като тези на френския президент за последните 15 години и отслабването на Европа създават неприятното и горчиво усещане за отношение, което пряко противоречи на някои от основните ценности, на които се основава Европейският съюз. Те издават неискреност, говорят за ментални нагласи и мислене, които би трябвало да са напълно чужди на президента на Френската република. Нагласи, предпочитащи изключването пред включването и разделението пред единството.   

Човек трябва да си мери приказките. Иначе остава вкусът на скъпо и претенциозно вино, което за жалост се е оказало bouchonné (с вкус на тапа).

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияМай ‘68 (II)
Следваща статияДраматизмът на безизходицата