0
672

Делото „Данте“

Олга Седакова

Правителството на Великобритания подкрепя правото на работодателя да уволнява служители за открито носене на кръст на работното място. Към тази позиция се придържа то и в делото по иска на две християнки, които отстояват в съда правото си да носят кръст. Олга Седакова размишлява над битката за кръста в текст, публикуван в „Православие и мир“.

Британската борба срещу носенето на кръста е само епизод от широкопанорамната битка с „религиозната символика“, разгърнала се в „постхристиянския“ свят. Наскоро станах непосредствен свидетел на друг епизод от тази битка.

Преди две години Съветът на Европа постанови да бъдат премахнати разпятията от училищните стаи в Италия. Учениците и преподавателите не позволиха това да се случи. Те излязоха на улицата. Като аргумент за това европейско решение бе изтъкната необходимостта от защита на онези, които биха се почувствали обидени от този символ: друговерците или просто атеистите.

Сред другите плакати учениците носеха и такъв: „Мнозинството също има своите права!“. Разбира се, не всички протестиращи италиански деца и учители бяха ревностни християни: за много от тях (може би за  мнозинството) този акт бе просто издевателство над техните многовековни традиции. И те не го допуснаха.

Вчера прочетох в „Corriere della sera“ за началото на ново сражение в тази голяма война: след като проучила Данте от правна гледна точка, комисия от европейски експерти, оглавявана от италианката Валентина Серени, заключила, че „Божествена комедия“ трябва да бъде изключена от училищната програма, тъй като съдържа „елементи на расизъм“, за които в наше време е постановена наказателна отговорност. Най-малкото текстът трябвало да бъде подложен на цензура.

Занимавайки се от много години с Данте, аз бях поразена до такава степен от тази диагноза (расизъм!), че прочетох статията до края.

„Божествена комедия“ вече е влизала в списък на забранените книги, но по друг повод: нейният автор се е изказвал за папите, които са били негови съвременници, и изобщо за правото на Понтифекса да упражнява светска власт по начин, който изключва възможността позицията му да бъде наречена другояче освен еретизъм. Данте е един от първите защитници на идеята за „разделение на властите“ на духовна и светска: казано по друг начин – един от отците на секуларизма.

Този проект, осъществен в Европа много по-късно, едва след Просвещението, предполага, че общественият живот се управлява не от теократични закони, а от универсалните закони на разума и морала – общи, както се предполага, за всички хора и вложени в самата човешка природа.

Обвинението към „Комедията“ в еретизъм отдавна е отпаднало. Два ключа – на светската и на духовната власт – са запазени на гербовете на папите, но за светска власт на църквата вече отдавна не може да се говори. Йоан Павел II лично покровителстваше Дантевското общество. Днешното изискване да се забрани Данте  се дължи на  секуларизма в тази негова форма, която той е приел в наши дни.

И така, обвиняват Данте в антисемитизъм, в ислямофобия и в хомофобия.

Първият пункт на обвинението намира аргументи в начина, по който са представени у Данте Иуда (!), Каиафа, първосвещеникът Анна, синедрионът и фарисеите. Трябва да кажем, че в това отношение Данте не е измислил нищо ново:  той изцяло следва евангелското повествование. Това обаче не спасява неговия текст, доколкото самите Евангелия са обявени за „източник на антисемитизъм“.

Ислямофобията на Данте се проявява в изображението на Мохамед, който е заточен в Ада сред сеячите на разкол, където понася страшни и унизителни мъчения.

В Ада на Данте се мъчат и хомосексуалистите, които той нарича содомити и класифицира техния грях като „бунт против природата“. Там Данте среща своя скъп учител Брунето Латини. Извод: хомофобия.

Нима не е истина, че херменевтика от такъв тип напомня за съветските времена, когато всички световни творения се оценяваха от позицията на „класовата борба“ и се провеждаха дебати за това прогресивни ли са били, да кажем, Пиндар или Шекспир (между другото сега Шексир също е подозиран в антисемитизъм заради „Венецианският търговец“).

Трябва обаче да отбележим разликата. Комунистическата доктрина съвсем не беше разновидност на секуларизма, както считат мнозина у нас. Секуларизъм у нас никога не е имало. Съветската система беше идеокрация, тоест квази или пара-религия.

Не универсалният „неутрален“ разум се признаваше тогава за отправна точка, а „всепобеждаващото учение“. От лоялния гражданин се изискваха „вяра“ и „безгранична преданост към делата на партията“. От него се изискваше също така „войнстващ атеизъм“. Това беше свят на общонародни ритуали (често „преписани“ от църковните и преосмислени) и „светини“: портретите на вождовете изпълняваха ролята на „икони“, без които беше немислимо което и да е държавно помещение. Тази пара-религия си имаше своите „мъченици“ и „пророци“. За никакъв секуларизъм (тоест, освободено от всякаква митология пространство на разума) тук не може да се говори.

Сега се опитват да характеризират тези „светини“ и „икони“ като неоезичество. В такъв случай то е твърде, твърде НЕО. Идеокрацията е особено духовно образувание, „обърната“ религиозност. Езическите символи тук също са поставени в служба на съвсем други идеи, на други идоли, които не могат да бъдат поверени нито на морала, нито на разума.

Комунистическата доктрина си служи с „мнозинството“, възприемайки всички малцинства като явление, подлежащо на изкореняване. Секуларизмът – с който започнахме – защитава малцинствата, призовавайки „мнозинството“ да се откаже доброволно от разни неща заради тези, които са традиционно дискриминирани.

В резултат се получава така, че както за едното, така и за другото Данте се оказва неприемлив (комунистите се опитваха да го цензурират по своему, но по-скоро харесваха „Ад“: „Рай“ обаче е друга работа).

Запознавайки се със събития като „делото Данте“, „премахването на Разпятието“ и забраната да се носи кръст, мисля, че можем да констатираме, че секуларизмът се превръща в новата идеология, тоест новата пара-религия, която решително се отказва от употребата на разума.

Обикновеният разум е трябвало да подскаже на експертите, че за Данте, един „християнин от XIII век“, както той сам е наричал себе си, е било невъзможно да се отнася по друг начин към останалите религии. Че по-късните понятия „антисемитизъм“ или „ислямофобия“ тук няма как да действат. Че за Данте е било невъзможно да подложи на съмнение църковното и библейско учение за греха.

Идеологията – за разлика от секуларизма, така както е бил замислен, – предлага някои вечни постулати за всички хора и за всички времена. Тя неизбежно е длъжна да изопачава фактите, за да могат да се поместят те в нейните интерпретации. Тя е принудена да премълчава или да фалшифицира реалността – и съвременната, и историческата. Ние присъстваме на превръщането на секуларизма в идеология, след която, както вече знаем, остава единствено обгорена земя.

И най-важната черта на идеологиите: те изобщо не уважават човека, те искат да решават всичко, до най-голямата подробност, вместо него. По парадоксален начин секуларизмът, отстояващ всъщност достойнството на човека и свободата на съвестта, сега гледа на човека така: читателят, прочел за мъките на Мохамед в Дантевия „Ад“, непременно ще стане ислямофоб. Да се предположи обаче, че човек може да обмисли прочетеното и сам да стигне до някои изводи, не бива. Необходимо е просто да се да се отнеме този опасен фрагмент.

И още един извод от „делото Данте“ (след което е възможно да последват „делото Шекспир“, „делото Пушкин“ и т. н.): ние виждаме в каква степен е християнска в своите основи европейската (и руската) класика. Друга класика нямаме. По тази логика, за да не обиждаме никого, ще ни се наложи да се откажем от всичко и да останем с нищото.

Олга Седакова (род. 1949 г. в Москва) е руска поетеса, писателка, преводачка. Почетен доктор по богословие в Европейския хуманитарен университет (Минск, 2003). Над 20 години преподава теория и история на световната култура във Философския факултет на МГУ „М. В. Ломоносов”. Работила е със Сергей Аверинцев, Юрий Лотман и др. Автор е на множество статии и есета, посветени на руската и европейска поезия и култура, славянската митология, църковнославянския език. По времето на социализма стиховете на Седакова се разпространяват в „самиздата“, а първата ѝ поетична книга излиза през 1986 г. във Франция (Врати, прозорци, арки). Автор е също на книгите: Китайское путешествие. Стелы и надписи. Старые песни (М., 1991), Стихи (М., 1994), Шелк времени (1994) и др. Носител е на множество литературни награди, между които Европейската премия за поезия (Рим, 1995). Преводач на Данте, Ронсар, Маларме, Пол Клодел, Емили Дикинсън, Рилке, Хайдегер, Целан, Томас Елиът, Езра Паунд, на философски и богословски съчинения.

Превод от руски: Димитрина Чернева

Още по темата:
Тони Ноколов, За класиката, сигурността и вампирите