Най-страшната опасност за демокрацията е демагогията, а най-отвратителната – интригата. В борбата за власт партиите прибягват към източниците на демагогията, при което страхът от успеха на крайната демагогия нерядко подбужда сравнително по-честните партии да турят в ход умерената демагогия. Ние се колебаем в предпочитанието си между едната и другата, тъй като ги считаме за еднакво опасни за правилното политическо развитие и възпитание на народа.

Ако обаче иде реч да се определи кое зло е по-голямо: демагогията или интригата, ние без колебание бихме поставили палмата на първенството върху главата на интригата.

Демагогията действа открито и отговорно. Борбата срещу нея, колкото и да е трудна, не е невъзможна. Демагогията може да бъде разобличавана, атакувана и разпръсвана.

Интригата е анонимна, подла и скрита. Тя е до вас и вие не я подозирате. Тя често ви стиска ръката, смее ви се и ви се кланя, и същевременно разпространява паралитичната сила на своята отрова, за да убие името ви, да обезобрази възгледите ви, да потопи в смрад и кал най-чистите ви подбуждения, най-светлите ви стремежи. Борбата с интригата е мъчна, защото двигателите й говорят открито противното на онова, което шушнат на ухо.

Колкото са жалки и страхливи в откритата бора, в срещите лице в лице, толкова са дръзки и войнствени в задкулисието, където ръкомахат и се заканват, че ще сравнят със земята Х и Y.

У нас съществува чудовищното убеждение, че политическата интрига е метод на партийно действие, един вид партийна стратегия. Тя се скроява бързо и мълчаливо, умело се пуска да действа срещу политическия противник, комуто се приписват най-злокобни планове и най-предателски връзки. Разбира се, тя не е нищо повече и нищо по-малко от едно отвратително безчестие.

6 октомври 1929 г.

За демокрацията и елита

Между другото демокрацията е режим, който обезпечава свободното състезание и проявление на способностите. Тя се стреми да отстрани препятствията, които се издигат пред стремежа на личността към всестранно развитие и да постави действията й в граници, които няма да възпрепятстват свободното проявление на другите. Демокрацията се роди като антипод, който подчиняваше свободата на мисълта на догматите на вярата; на монархизма, който подчиняваше свободата на действието на личната воля на монарха; на олигархията, която подчиняваше интересите на мнозинството на интересите на едно нищожно малцинство; на аристократизма, който подчиняваше природните способности на родовото произхождение. Демокрацията се стреми ценностите, които лежат в духовните сили на народа и в материалните богатства на държавата, да ги открие, да ги издигне и да ги постави в услуга на обществата. Демокрацията бди, щото нейните принципи и повеления да се спазват не само в статиите във вестниците и в речите пред парламента, но да се спазват в управлението, в организацията на министерствата и общините, на обществените институти, в живота на партиите, в приятелския кръг в семейството, в личните отношения. В хода на мнозинството тя иска да улови  тона на интересите, линията на стремежите на народа и да възложи не на сляпата случайност, а на разума и на способностите да намерят средствата, да проведат пътищата, чрез които тези интереси и стремежи да могат да бъдат задоволени. С други думи, тя дири да оплодотвори потенциалните стремежи на народа чрез творческите способности и двигателната енергия на елита.

Няма демокрация там, където безличието и гъвкавостта на посредствеността ръководят народните съдбини. Няма демокрация там, където най-важните постове на държавната администрация – военна, просветна финансова и пр. – са в ръцете не на най-способните, а на най-удобните. Няма демокрация там, където способните са изгонени от държавната администрация и обречени на частната инициатива. Държавната администрация на е убежище на посредствеността, а е арена за състезание на качества, енергия и способности. Няма демокрацията там, където партиите служат на извехтели догми и се управляват от олигархии. Ние противопоставяме лозунга за ръководещия елит на закрепостилата се на много места олигархия на мързела и на некадърността.

Демокрацията е състояние на едно напреднало обществено развитие, към което пътят у нас е задръстен от много лъжедемократи и лъжедемократически институти. Нашата борба не е срещу демокрацията, а срещу спекулантите с демокрацията и срещу онова състояние на институтите, при което външната форма служи само на отдавна отречени олигархически порядки. Противник на демокрацията не е този, който сочи, а който търпи тези порядки.

19 януари 1930 г.

Из книгата на Димо Казасов, Звено без грим, София, 1936, с. 15-19.

Известен  публицист, Димо Казасов (1886-1980) е смятан от съвременниците си за „българския Талейран”, заради участието си в три преврата (9 юни 1923, 19 май 1934, 9 септември 1944 г.). Роден е в Трявна, завършва гимназия в Русе през 1904 г. и право в Софийския университет през 1918 г. Секретар е на Българския учителски съюз (1910-1917) и редактор на неговия орган „Съзнание“ (1914-1920). Деец на БРСДП (ш.с.), член на ЦК на партията (1919-1926). Основател и ръководител на политическия кръг „Звено“ (1927-1934). Пълномощен министър в Белград (1934-1936), председател на Комитета за защита и амнистия на политическите борци (1936-1944), член на Комитета на ОФ (1943). Министър на пропагандата, информацията и изкуствата (1944-1947), главен директор на издателствата, полиграфията и търговията с печатни произведения (1950-1953). Председател на дружеството на столичните журналисти (1924 -1928), на Дома на изкуствата и печата, на Българския аероклуб, на Софийския червен кръст, на Полско-българския комитет за сближение чрез печата, на Съюза на българо-югославските дружества (1932-1941). Главен редактор на вестниците „Трибуна“, „Народ“, „Напред“, „Изгрев“, „Съзнание“, „Защита“, „Балкан“; на списанията „Бъдеще“, „Общинска автономия“ и „Звено”. Автор на книгите: „В тъмнините на заговора“ (1925) „Без път и без идеи“ (1926) „В отечеството на Мусолини“ (1933) „Проблемът на политическия вожд“ (1933) „Една историческа дата – 9 юни 1923 г.“ (1933) „Вестникът на идеята и вестникът на новината“ (1933) „Звено без грим“ (1936) „Днешна Югославия“ (1938) „Кризата в Югославия“ (1939) „Борбата за Средиземно море“ (1939) „Една основна и първична обществена и държавна деятелност“ (1947) „Конституцията на НР България“ (1949) „Бурни години 1918-1944“ (1949) „Империализмът в Близкия и Среден изток“ (1950), „Улици, хора, събития. София преди половин век“ (1959), „Видяно и преживяно 1891-1944“ (1969) „Следи от минали дни“ (1971) „Срещи, случки, размисъл“ (1971) „Някогашните наши градове“ (1975) „Преживелици“ (1979).