0
1291

Демокрация
и добро управление

Todor_Vlaykov

Eдин от най-популярните политически лозунги в ново време безспорно е зовът: „Повече демокрация!“. Както се знае, само в древните гръцки републики демокрацията е била непосредствена. Само там е имало същинска демокрация – управление на държавата от самия народ. В ново време освен в Швейцария, където отчасти съществува непосредствена демокрация, проявявана чрез пряко участие на народа в законодателството, навсякъде другаде демокрацията е посредствена или представителна. Участието на народа в управлението се проявява чрез избиране на представители в парламента. Демокрацията в ново време, както е известно, се осъществява главно чрез парламентаризма.

При това ограничено тълкуване и осъществяване на идеята за демокрация, указаният по-горе зов днес се разбира в следния смисъл: от една страна, това е домогване все повече да се разширява избирателното право на гражданите, като се има предвид то да обхване всички пълновръстни жители на страната и от двата пола и все повече да се усъвършенства избирателната система, между другото и чрез въвеждане на пропорционалната система, та чрез това все по-ефикасно да се осигурява свободата на изборите. А от друга страна, това е същевременно домогване да се издигат върховенството и компетентността на парламента както по отношение на законодателството, така и по отношение на създаването на изпълнителната власт и контрола върху управлението на държавата въобще.

Във всеки случай, както вчера, така и днес, а така ще бъде и утре, във всички страни и сред всички общества има и ще има безспирен стремеж към повече демокрация. На какво се дължи този стремеж?

Преди всичко той се дължи на съзнанието, че да се самоуправлява, да ръководи сам своите съдбини, това е естествено право на всеки един народ, както е естествено право и на всеки гражданин да взема участие в самоуправлението на народа. И поради това всеки народ, както и всеки гражданин поотделно се стреми възможно по-пълно да осъществи това свое естествено право.

Ала само това не стига. Може някой народ или някой гражданин да има съзнание за едни или други свои права, но ако чрез осъществяването на тези права не се постига по-конкретна, по-близко засягаща интересите на народа или на гражданина цел, тези права могат да останат в латентно състояние, без особен подтик за тяхното използване.

В настоящия случай стремежът към повече демокрация се дължи между другото и най-главното още на това, че по този път чрез осъществяване на казаното право се очаква да се постигне една голяма и важна цел: смята се, че по пътя на демокрацията ще може да се създаде възможно най-добро и най-съвършено управление.

Още от началото на световната история, откогато се явяват държавите, човечеството в лицето на своите най-будни и най-мъдри хора, винаги е търсило начин и форма за създаване на възможно по-добро и по-съвършено управление. И когато през XVIII в. бъде подета старата идея за демокрация, допълнена и развита като идея за управление съгласно волята на народа, мислещото човечество спокойно си отдъхна, бъдейки уверено, че по тоя път най-после сигурно ще може да се дойде до създаване на възможно най-доброто и най-съвършеното управление. На тази именно увереност, на това очакване най-вече се дължи изтъкнатият всеобщ и неустанен стремеж към все повече демокрация.

Това, че по пътя на демокрацията, по пътя на все по-пълната проява на народната воля може да бъде постигнато възможно по-съвършено управление, това е безспорно, както е безспорно и това, че досега поне още не е посочен и изпитан друг път, по който сигурно би могло да се стигне до установяване на по-добро управление.

Тук обаче пред любознателния поглед на изследователя изпъква един друг въпрос: може ли да се смята също така безспорно и това, че като се осъществява все повече демокрация, като се проявява все по-пълно народната воля, чрез това неминуемо, от само себе си, ще настъпва и все по-добро и по-съвършено управление? Или другояче казано: дали е достатъчно само осъществяване на повече демокрация, за да се създаде добро управление, и дали не трябва за тази цел и още нещо? Именно върху този въпрос ще искам аз в следващите бележки да споделя няколко мисли с читателя.

Кое управление може да се смята за добро? Има редица признаци, чрез които би могло да се охарактеризира едно добро управление на държавата.

Преди всичко, за да може едно управление да се смята за добро, то трябва да бъде почтено и справедливо, мъдро и умно, съобразително, тактично и предвидливо. То трябва да иска и да може да осигури както съществуването на държавата и правовия ред в страната, така и свободите и правата на гражданите. Едно добро управление трябва да се стреми да създаде еднакви условия и възможности за всестранното развитие на отделната личност. Чрез законодателството и чрез своите изпълнителни органи едно добро управление, имайки за ръководни начала икономическия прогрес и социалната правда, трябва колкото се може повече да съдейства за стопанския растеж на страната и за социалното и културното развитие на народа и така нататък.

Разбирано така широко, характеризирано чрез толкова много признаци, за да може доброто управление да се осъществи във всички посочени прояви, нужно е несъмнено да са налице редица обществени условия. Демокрацията, проявата на народната воля то се знае е едно от първите и най-важни условия. Но тя не е и не може да бъде единственото условие. За едно такова обширно и сложно обществено проявление безспорно са необходими и други условия.

Както е известно, държавното управление в парламентарните страни при всеки даден момент се осъществява от една или друга политическа партия или от коалиция на партии. За да поеме една партия или коалиция от партии държавното управление, първото условие е тя да спечели доверието на мнозинството от избирателите. С други думи, да се прояви демокрация, да се прояви свободно народната воля. Но създадено един път това условие, поета властта по указания начин, за да може след това да бъде осъществено и закрепено едно действително добро управление, нужно е още партията или партиите, които имат властта в ръцете си, да бъдат в състояние чрез своите идеи, чрез вещината на своите държавници, чрез своя морал и пр. да създадат всичките прояви на едно такова управление и да ги закрепят. Нужно е с други думи тази партия или коалиция от партии да отговаря на още редица условия. Липсват ли на партията или на коалицията от партии някои от тези условия, няма ли например широко подготвени, характерни и честни държавници, може тя да поеме властта при изпълнение на първото условие – по пътя на демокрацията, и все пак да не бъде в състояние да осъществи очакваното добро управление.

Ето защо на поставения по-горе въпрос трябва да се даде следният отговор: за да може да се установи в една държава добро управление, нужно е наистина преди всичко да се върви към осъществяване на все повече демокрация. Обаче само това не е достатъчно. За да се установи и закрепи действително добро управление, наред с повече демокрация, наред с възможно по-свободна проява на народната воля, нужни с още редица обществени усло­вия. И когато те изцяло или в по-голямата си част липсват, макар и да има демокрация, макар и да има свободно проявена народна воля, може все пак да не бъде установено и закрепено едно добро управление. За осветление и потвърждение на тази мисъл нека припомним два момента от нашата политическа действителност.

* * *

През годините 1899 и 1900, както е известно, беше на власт Либералната партия. Изпърво управлението беше коалиционно – участваше в него и Пар­тията на стамболовистите начело с Греков. Но скоро Партията на стамболовистите се оттегли. И след нейното излизане, за да си осигури свое мнозинство, либералното правителство при допълнителните избори упражни необикновени насилия и извърши големи беззакония. По-после, поради смутовете около десятъка, правителството посегна и към ограничаване свободата на печата и на събранията и извърши нови редица насилия и беззакония. Против този насилнически режим естествено се поведе борба от всички партии. В първите редове на тая борба стоеше образуваната наскоро преди това Демократическа партия, в която около нейния основател Петко Каравелов бяха се сгрупирали редица млади и енергични дейци. Един от тях беше покойният Найчо Цанов. Неговата борба във Видинско против насилията на полицията при допълнителните избори, а сетне и по повод на десятъка беше отбелязана после в държавния съд, пред който скоро след това бяха изправени министрите от либералния кабинет като една величава епопея. Именно в тази епична борба против насилието на властта, Найчо Цанов за пръв път издигна лозунга за демокрацията. Със своите възторжени речи по време на тази борба, той бе направил думата демокрация популярна сред масите във Видинския край. Скоро след това, както се знае, либералното правителство падна и Рачо Петров, начело на един временен кабинет, беше натоварен да произведе нови избори. При тези избори главният лозунг, който издигна Демократическата партия в целия Видински окръг, както и на редица още други места, беше пак идеята за демокрация.

Тогава за пръв път и аз взех участие в изборната борба и именно във Видинско, където работихме заедно с Найчо Цанов, та имам живи спомени за нея. Като издигахме лозунга за демокрация, ние тогава вярвахме, че осъществи ли се този лозунг, успее ли сиреч да се прояви свободно волята на народа, смогнат ли българските граждани в своето мнозинство свободно, без каквито и да било насилия, заплашвания и подкупи или въпреки тях, да изберат свои представители за Народното събрание, с това вече от само по себе си ще дойде и едно добро управление за каквото копнеехме всички. Ние изтъквахме наистина и някои искания от финансов и стопански характер, но главното, с което излизахме пред избирателите, което подчертавахме пред тях и особено им внушавахме, беше идеята за демокрация.

Както се знае, изборите тогава се произведоха сравнително доста свободно. Само в няколко единични случаи имаше насилия. И избраното народно представителство можеше да се смята за действителен израз на народната воля.

Понеже нито една партия нямаше абсолютно мнозинство в Народното събрание, по силата на парламентаризма се наложи, както е известно, образуването на коалиционно правителство от Демократическата и Прогресивната партия начело с Каравелов. Правителството бе подкрепено на първо време и от Народната партия, която имаше председателството на камарата, а също и от групата на току-що образувания Земеделски съюз. Така съставено и подкрепено, новото правителство не можеше да не се смята за напълно парламентарно, за проява на истинско народовластие, за израз на демокрация.

Това чисто народовластническо по произхода си правителство можа ли след това да създаде и да закрепи едно действително добро управление, както се очакваше и както се вярваше от проповедниците на демокрацията?

В някои отношения и по някои признаци, създаденото от това правителство управление безспорно бе добро. Така за ръководители на управлението, за министри, бяха поставени опитни, подготвени, способни и несъмнено честни държавници. Възстановени бяха напълно всички ограничени при по-раншния режим свободи на гражданите – и свободата на словото и печата, и свободата на събранията, и неприкосновеността на личността; администрацията действаше законно, добросъвестно и справедливо.

Не във всяко отношение обаче управлението можеше да се смята за добро. Една група народни представители от Демократическата партия, онази същата, която при либералския режим и след това при депутатските избори най-ревностно издигаше лозунга на демокрацията, вярвайки, че тържеството на демокрацията, сиреч свободното проявление на народната воля само по себе си ще създаде възможно най-добро управление. Тази именно група в Народното събрание се обяви против редица законодателни мероприятия на правителството, като ги намираше за реакционни или нецелесъобразни. И най-после при монополния заем, както се знае, тази същата демократическата група, като се присъедини към опозицията, провали заема. И заради това правителството на Каравелов беше принудено след непълно едногодишно управление да се оттегли от властта.

Горният факт, сам по себе си като проява на парламентарен контрол, е хубав и ценен: той е възможен само при свободното проявление на народната воля. Но като характеристика на управлението той означава, че законодателната дейност на правителството сигурно е имала своите слаби страни, поне от гледище на една значителна част между самите поддръжници на правителството. С други думи той означава, че създаденото в онзи момент, след възтържествуване на народовластието управление, бъдейки безспорно добро в някои отношения, в други обаче не е било добро и задоволително.

И ако чрез току-що указания факт беше се съдействало това правителство да се замести с друго, което да създаде по-добро управление, можехме да се примирим с него, като сметнем, че по този демократичен път се е постигнало едно подобряване, едно усъвършенстване на управлението. Ала се знае, че след като се оттегли коалиционното правителство на Каравелов, дойде на власт хомогенно прогресистко правителство начело с д-р Данев, което бе съставено наистина от подготвени и почтени държавници и също осигури свободите на гражданите и създаде едно в много отношения добро управление. Но това управление във всеки случай бе по-малко добро от предшестващото и главно беше по-слабо от него, поради което и то не можа да се закрепи за по-дълго. Както е известно, след непродължително властване, през 1903 г. правителството на Данев бе принудено да напусне управлението. И то беше принудено не от парламента, а от самия държавен глава. Последният след това по свое лично усмотрение, без каквито и да било парламентарни основания, повери властта на Народнолибералната партия начело с Рачо Петров-Петков. С това се сложи край на настъпилите след изборите в началото на 1901 г. парламентарни режими, които бяха израз на сравнително по-свободно проявената народна воля и отново се засили личният режим.

Пита се: на какво се дължи това, че в разглеждания политически момент, като можа в значителна степен да се осъществи идеята за демокрация, да се прояви свободно волята на народа, не можа в същото време да се създаде и очакваното добро във всяко отношение управление. И че от друга страна и това относително добро управление, което беше създадено в онзи момент, не можа да се закрепи, а след кратко време беше сменено с друго, по-малко добро, докъдето най-после не след дълго време и това по-малко добро, но все пак демократично управление, беше премахнато и бе наложено пак едно антидемократично и насилническо правителство?

Не е мъчно да се отговори на това питане, като се знаят добре вътрешните идейни и организационни условия на онези партии, които тогава вземаха участие в политическия живот на страната, и техните взаимоотношения.

Партиите, на които се наложи тогава да поемат управлението на държавата, нямаха здрави и стегнати организации, а главно нямаха идейни основи, нямаха ясно начертани програмни начала, еднакво схващани от всички партийни членове, в името на които да бъде образувана и самата партийна организация. Демократическата партия например в онзи момент още нямаше изработена своя програма. И понятно беше защо между представителите на тая партия в Народното събрание се прояви принципно различие относно някои законодателни мероприятия. От друга страна при образуването на коалицията и поемането на властта нямаше предварително изработена платформа с указание на политиката и мероприятията, които ще бъдат осъществени чрез управлението и за изпълняването на които и правителство, и коалираните партии да са поели един ангажимент. Поради това нямаше нужното единомислие между кабинета и парламентарните групи на управляващите партии, нито нужната сплотеност между представителите на мнозинството. И най-после, след като коалиционното правителство беше принудено да се оттегли и коалицията беше разтурена, не съществуваше вече никакво разбирателство между партиите, които бяха създали и установили тогава парламентарния режим, и не беше правено никакво споразумение за някаква обща защита на парламентаризма и демокрацията от възможни посегателства. Действайки разпокъсано и в борба едни срещу други, тези партии не представяха една здрава и мощна обществена сила. Поради това именно безсилие на партиите държавният глава лесно можа, в един благоприятен за него момент, да сложи край на парламентарните режими и да възстанови пак личния режим.

Горните обяснения се свеждат към следното по-общо положение: в разглеждания политически момент, като имаше благоприятни условия за сравнително по-свободна проява на народната воля, не се създаде и закрепи едно действително добро управление, защото нямаше налице всички онези обществени условия, които са необходими за това. Да се спрем и върху един друг политически момент. Той е по-скорошен, та споменът за него е по-пресен у всички ни.

Срещу пакостния личен режим на Фердинанд, както е известно, се водеше от някои политически среди неустанна борба. В първите редове на тая борба бяхме и ние, радикалите. Ратувайки против този така наречен личен режим, нему обикновено се приписваха всички грешки и слабости на управлението, всички насилия и злоупотребления на властниците, всички пакостни за народа и националното ни дело резултати от външната ни политика. На личния режим се противопоставяше истинският парламентаризъм. Сочейки този режим като виновник за всички злини в страната, борещите се против него политически дейци и на първо място ние, радикалите, в своите агитации пред масите изтъквахме, че премахването на този пакостен режим и установяването на едно чисто демократическо, едно истинско парламентарно управление, като отстрани всички лоши прояви на досегашните управления, несъмнено и непременно ще създаде действително добро и почтено управление. Истина е че ние, радикалите, а това е така и за дейците от някои други политически партии, борейки се против личния режим, винаги изтъквахме и редица искания от нашата програма или от изработената за даден момент платформа. Обаче посочваната пакост от личния режим и спасителната роля на истинското парламентарно управление така силно и толкова внушително се изтъкваха, че другите искания сякаш се засланяха и губеха. Моето впечатление например от агитационните речи, които аз и мои приятели произнасяхме пред масите, беше че в съзнанието на слушателите се запечатваха и оставаха главно осъждането на личния режим и очакването, че работите в страната ще се оправят, когато този режим се премахне и когато бъде възможно свободно да се проявява волята на народа.

Е, добре. Много желаното премахване на личния режим, макар и късно дойде най-после. След националния разгром през 1918 г., както е известно цар Фердинанд – носителят на личния режим, беше принуден да напусне България. А след заминаването му престана да съществува и да се проявява и самият личен режим.

Проведените през 1919 г. избори за народни представители от временния ширококоалиционен кабинет на Т. Теодоров, както се знае, бяха почти напълно свободни: само в ограничен размер бе употребено морално въздействие от администрацията. Съставеният след това коалиционен кабинет на Стамболийски, който се опираше главно върху най-голямата група в парламента, върху тази на Земеделския съюз, чиито членове в мнозинството си бяха из средата на същата група, можеше с право да се смята за чисто парламентарно правителство, за проява на пълна демокрация.

Пита се: това чуждо на по-раншния личен режим, това истински парламентарно, нека го наречем чисто народовластническо правителство можа ли да създаде и закрепи очакваното добро управление?

Вярно е, че на първо време коалиционното управление на Стамболийски не бе лошо. То се стараеше да бъде почтено и добросъвестно и правеше възможното, подпомагано почти от всички партии, да задоволява извънредните нужди на момента и да облекчава тежкото положение на страната и народа. Но малко по малко правителството чрез своята администрация започна да упражнява насилия. При това то захвана да използва средствата на държавата за теснопартийни цели, взе да върши произволи и злоупотребления. Стеснявано от контрола на своите съуправници в коалицията и на другите парламентарни групи в Народното събрание, които бяха доста силни, правителството на Стамболийски, както е известно, разтури камарата, която бе живяла само няколко месеца, с нескритата цел да си осигури в новата камара свое земеделско мнозинство и да завземе властта изцяло. Първата цел не беше постигната: макар че бяха използвани при изборите в най-широк размер средствата, влиянието и въздействието на властта, макар че на много места бяха употребени и насилия, Земеделският съюз не можа да спечели абсолютно мнозинство депутати. Но въпреки това, Стамболийски от името на Съюза завзе изцяло властта, като си послужи, както се знае, с произволното касиране на известен брой опозиционни депутати. И след това вече самостойното земеделско правителство тръгна по хлъзгавия път на насилията и произволите, започна да разхищава държавните и общинските средства, да ограничава свободите на гражданите, да насажда безогледно партизанство и небивала корупция, с една дума създаде се едно от най-лошите управления, каквито е преживявала страната ни. Наистина, чрез законодателството земеделското правителство се опитваше да създаде редица смели социални реформи, които то смяташе за свой голям актив. Ала тези реформи, надъхани със съсловно-болшевишка тенденция, така неразумно и противоправно бяха узаконявани и така недобросъвестно бяха прилагани, че вместо полза принасяха повече вреда и във всеки случай не само не можеха да служат за някакъв актив на управлението, но напротив – още повече го влошаваха.

Налага се пак поставеният и по-горе въпрос: защо след премахването на личния режим и установяването на много желаното народовластие, на същински парламентаризъм, какъвто се създаде подир свободно проявената при изборите в 1919 г. народна воля, не се създаде и закрепи очакваното добро управление, а се тръгна по пътя към неговото влошаване и се стигна, при отсъствието на личен режим в стария смисъл на думата, до едно от най-лошите и пакостни управления?

Като се знаят произходът, съставът и идейните разбирания на Земеделския съюз, като се знаят и държавническият ум, духовният склад, характерът и моралът на съюзните водачи и дейци, лесно е и тук да се отговори на този въпрос.

Земеделският съюз, макар първоначално и да дойде на власт по един парламентарен път, по пътя на демокрацията, не можа да създаде и закрепи едно добро управление, на първо място, защото той не беше една същинска политическа организация, имаща за своя основа установени държавнически идеи, които да отговарят на реалните условия на живота, да са възможни за осъществяване и които при това да са усвоени и възприети ако не от всички широки маси, влизащи в съюза, то поне от по-първите, поне от ръководните дейци в организацията. Както се знае, Земеделският съюз беше повече една стихийна сила, която имаше външните форми на политическа организация, без да има нейната същност, която бе създадена върху една фалшива и затова несигурна основа – съсловността. И беше засилена чрез безогледна демагогия, състояща се, от една страна, от най-недобросъвестни, дразнещи долните инстинкти на масата обвинения против политическите партии, а от друга страна, от неосъществими обещания, примамващи и увличащи простите и слабокултурни селяни. А една образувана по такъв начин стихийна сила не може, разбира се, да бъде основа за здраво творчество, нито да даде подтик и да упражни контрол за действително добро управление.

Земеделският съюз не можа да постигне тази цел, на второ място, защото първите му дейци нямаха необходимите за държавника широк ум, духовна култура, подготовка и опитност, нито притежаваха нужния характер, нито пък бяха проникнати от морално съзнание и от чувство на дълг и отговорност. Лишени от тези необходими за държавника условия, някои от водачите на съюза в замяна на това притежаваха редица отрицателни качества: едни – прекалени амбиции, други – неуравновесено душевно състояние, трети – завистливи и озлобени душици, а у повечето от тях, прекарали детин­ство и юношество в затворена и ограничена селска среда, градският живот със своите съблазни бе събудил ламтеж за охолство, комфорт и удоволствия, към задоволяването на които властта им откриваше широк път. И когато тези водачи и тези съюзни дейци бяха оставени да ръководят държавното управление или да заемат видни политически и държавни длъжности, се разбира, че те не можеха, дори искрено и да го желаеха, да задържат завареното и установено на първо време добро управление. Те неминуемо трябваше да се увлекат по лоши и криви пътища, като насочат и управлението към все по-голямо израждане и влошаване.

Така се обяснява и посоченият факт. Приведените два примера из нашия политически живот достатъчно, струва ми се, потвърждават изтъкнатото, че възможността да се прояви в даден момент свободно волята на народа, да се осъществи сравнително по-пълно идеята за демокрация, още не осигурява неминуемото настъпване и установяване на едно добро управление. Може наистина да има случаи, каквито са и посочените, че когато народната воля сравнително свободно се е проявила, когато е установено едно същинско парламентарно управление, когато следователно е осъществена във възможните размери идеята за демокрация и все пак да не може да се създаде и главно да се закрепи едно действително добро управление. А това, както видехме, се дължи на обстоятелството, че при наличността на свободно проявена народна воля, което наистина е непременно условие за създаване на добро управление, не е единственото, липсвали са някои други необходими обществени условия, без които установяването и закрепването на такова управление са невъзможни. Защото, както се каза и както се доказа с приведените факти из нашата политическа действителност, за да се установи и закрепи едно добро управление, освен свободна проява на нароената воля, което е едно от първите и най-главни условия, необходими са и редица други обществени условия.

Кои са тия други обществени условия, без които не е възможно да се установи едно добро управление?

Да се изложат обстойно тези условия и да се обоснове тяхната необходимост, това може да бъде предмет на по-специално разглеждане. Тук аз некъсо само ще набележа някои от тях, главно онези, които изпъкват и се очертават от приведените по-горе обяснения на двата политически момента из нашата неотдавнашна история.

Както беше посочено и както е известно, управлението на държавата в парламентарните страни се осъществява чрез политическите партии. И поради това, за да може да се установи и закрепи добро управление, партиите, на които в даден момент по силата на свободно проявената народна воля се е наложило да поемат властта, трябва да бъдат в състояние, да бъдат пригодни да осъществят едно такова управление. А това ще рече, че за да се създаде и закрепи добро управление в държавата, преди всичко партиите трябва да отговорят на редица условия.

Не е достатъчно само една партия да има добра организация, да е създала голяма политическа сила и да е успяла чрез своята широка агитация да увлече и спечели мнозинството от народните маси. Това е необходимо наистина, за да може партията в даден момент сама или в коалиция с други партии, чрез свободно проявената народна воля, да заеме държавната власт. Но това не стига. За да може една партия, поела властта, да бъде годна да създаде действително добро управление, нужно е още наред с количествената сила тя да има и идейна сила, да бъде при това и морално крепка.

За тази цел е необходимо: първо, партията да има една завършена система от програмни искания, които, от една страна, да са насочени да задоволят реалните нужди на държавата и народа, а по-специално на трудещите се народни маси, а от друга страна, тия искания трябва да бъдат добре проучени, да отговарят на реалните условия на живота, да бъдат възможни за осъществяване и несъмнено да съдействат за стопанския, социалния и културния прогрес на страната. Второ, партията за привличане на членове, съмишленици и гласоподаватели да не си е служила с демагогия, нито с обещание на лични блага от властта, а своята агитация и пропаганда да е водила и да води само в името на здравите и реални свои програмни идеи и на обществените интереси и блага, от които идеи и обществени разбирания би трябвало напълно да бъдат проникнати ако не всички нейни членове и съмишленици, то поне всички по-активни и по-влиятелни партийни дейци.

Управлението на държавата наистина се поема и осъществява чрез партиите, но практически то се извършва от личности. Личностите са, които ръководят управлението и изпълняват неговите функции. И колкото е необходимо за създаване на добро управление партията да има добри идеи и да бъде пригодна за творческа дейност, още повече е необходимо личностите, които ще бъдат натоварени да ръководят и изпълняват управлението, да са годни за тази задача: да имат нужната подготовка, култура, опитност, да имат държавнически ум и твърд характер. А за последната цел е нужно партиите да подбират и издигат за свои водачи и главни дейци хора, които несъмнено да имат указаните качества, та когато партията поеме властта, да могат те, като държавници и управници, да бъдат в състояние да осъществят едно добро управ­ление.

Като пропускам редица други условия, необходими за указаната цел, нека отбележа най-после и едно друго, твърде важно обществено условие, без което не може да бъде установено действително добро управление: това е подигането и засилването на обществения морал. Едно добро управление, както се спомена, преди всичко трябва да бъде добросъвестно и почтено. А при вилнеещата през последните години в страната ни морална развала, която е засегнала всички среди и слоеве, едно добро, едно действително почтено управление, дори и при най-искреното желание на властваща партия и на управници, дори когато са налице и редица други благоприятни условия, все пак мъчно би могло да се установи. Необходимо е поради това, от всички партийни и културни организации да се поведе смела и неустанна борба против царящата в страната ни корупция. И наред с това е необходимо с дружни усилия да се насажда сред гражданството, сред масите и особено сред младото поколение повече морал и почтеност, повече здраво политическо съзнание, повече чувство на дълг и отговорност спрямо държавата и обществото, повече любов към родината. Това е едно от най-важните и насъщни условия, за да може да се установи добро управление.

* * *

След всичко изложено дотук, като констатираме, че стремежът към повече демокрация, към създаване на условия за възможно по-свободно и по-пълно проявяване на народната воля е един естествен и напълно оправдан стремеж. Първо, защото по този начин се осъществява едно свещено право на народите да се самоуправляват, а и главно, защото по този път се догонва постигането на една върховна, на една заветна цел: създаване на добро управление. Нека след това да подчертаем повторно установеното вече положение, че само стремежът към демокрация няма да ни доведе до желаното и  едно добро управление, но че за тази цел са необходими и редица обществени условия.

Искаме ли и в нашата млада държава, която през недългото си съществуване е преживяла много лоши и тежки режими, да се установи и закрепи едно действително добро управление, което не може да не бъде искрено желание и неустанен копнеж на всички съзнателни граждани.

Трябва, стремейки се към осъществяване на възможно повече демокрация в държавната организация и в политическия ни живот, едновременно с това да работим със същото усърдие и за създаване на всички онези обществени условия, които са еднакво необходими за повдигане на поставената цел за осъществяване на добро управление.

Октомври 1924 г.

Откъсът е от фототипно издание на „Личният режим у нас“ (ИК „Изток-Запад“, 2013) на Тодор Г. Влайков

 

vlaikov2Изложените от Тодор Влайков съображения относно природата на личния режим са напълно основателни. По своята природа той е антидемократичен, но не унищожава демокрацията, а само я компрометира. Нещо повече, демокрацията дори е необходима за „личния режим“, защото той черпи жизнените си сокове от нейната слабост и от дефектите на нейното функциониране. Затова „личният режим“ би бил невъзможен както при силноразвита демокрация, така и при отсъствието на демокрация изобщо…

 

Проф. д-р Георги Близнашки във встъпителната студия към „Личният режим у нас“

 

Тодор Генчов Влайков (1865–1943), познат и под псевдонима Веселин, е известен български писател, общественик и политик. Освен с литературните си творби, обществената дейност и политическата публицистика, Влайков е познат и като основател и издател на сп. „Демократически преглед”, което впоследствие се превръща в едно от най-влиятелните обществено-политически списания у нас. Видният публицист и последователен демократ посвещава голяма част от времето си и хвърля много усилия за гражданското образование и възпитание на българския народ. Заедно с друг известен политически деец у нас по това време – Найчо Цанов, Влайков поема инициативата за създаването на Радикалдемократическата партия, която обединява напредничавите среди на интелигенцията и играе важна роля в борбите на българите срещу личния режим на Фердинанд Сакскобургготски. Благодарение на политическите си изяви и публицистичната си дейност Влайков се утвърждава като водещ идеолог на радикалдемократизма в България.