0
828

Дендрити

Калиа Пападаки

Откъс от романа на гръцката писателка, издаден от „Изида“, в превод на Здравка Михайлова

Град Камдън, щат Ню Джърси, 1980. Пустеещи къщи, закрити промишлености, бедни квартали. Един тийнейджър – Пит, изчезва и майка му Луиса умира на следващата сутрин от мъка. Сестра му, дванайсетгодишната Мини, останала кръгъл сирак, нахлува без да иска в живота на съученичката си Лито (чийто баща е син на гръцки имигранти) и преобръща живота на нейното семейство. Отварят се разломи, които трудно ще бъдат затворени. Те се коренят в миналото, в американската мечта, в историята на второто и трето поколение имигранти, в западането на града, в пропуснати шансове и погрешно направени избори.

Книгата на Калиа Пападаки проследява живота на две поколения имигранти. Роман, в който в несекващ, запъхтян поток на словото се застъпват една след друга, почти презглава менящи се като филмови кадри картини. Професионалните умения на авторката Калия Пападаки като сценарист са осезателни в това редуване, което читателят едва има време да осмисли.

Авторката казва: „Една година проучвах материала за книгата, четох архиви и търсих свидетелства, влязох в контакт с архиепископията и гръцката общност в Чери Хил, претеглях думите и характерите и се потопих в дълбоки води. Колкото и странно да звучи, „Дендрити“ е личен роман. Това е моята Америка. В неврологията дендритите са свързани с паметта и нейния отпечатък. Това са връзките на невроните, възприемащи познанието и задържащи спомените. Винаги съм се питала как човек определя пътя си, как надгражда върху вече съществуващото и как избира какво ще изхвърли и какво ще запази.“

Калия Пападаки е родена през 1978 г. в Дидимотихо, (Димотика), Гърция. Израснала е в Солун. Следвала е икономически науки в Bard College и университета Brandeis в САЩ. Първата ѝ книга, сборникът с разкази Звукът на свободното пространство“, е отличена с наградата за дебютиращ автор на литературното списание „Диавазо (2010). Нейни разкази са публикувани в антологии, а стиховете ѝ са излизали в гръцкия литературен печат. Занимава се професионално с писане на сценарии за игрални филми. Романът ѝ „Дендрити“ (2015), издаден в рамката на гръцко-френска програма за подкрепа на автори, преводачи и издатели от Националния център за книгата на Франция, е отличен с наградата на ЕС за литература за 2017.

„Дендрити“, Калиа Пападаки, превод от гръцки Здравка Михайлова, изд. „Изида“ 2020 г.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Разтревожена госпожа Мекка поряза палеца си и изгори ризотото с манатарки, кръвта не иска да спре, капе по минатите с парцал плочки, всяка секунда по една малка капка, а къщата е празна и пуста, Мекка и момчетата му са на погребение, а дъщерите ѝ на репетиция на хора – както всяка сряда – в ума ѝ се въртят куп неща, взетото непоколебимо решение на мъжа ѝ да се кандидатира на изборите от Републиканската партия, дъщерите ѝ, които растат и къщата не ги побира, преди няколко дни бе хванала Анна-Мария да пуши тайно и малката бе имала нахалството да ѝ затвори вратата в лицето, колкото до голямата – Констанца, трепери да не остане неомъжена тя, такава свита и сериозна, каквато е, как пък няма малко закачливост у това момиче да разведри образа му, но най-вече от текущите въпроси я тормози закланото и оскубано пиле, което бе намерила днес сутринта да се препича на слънце с разчекнати крака в зеленчуковата ѝ градина, а върху него написано с черен неизтриваем флумастер dago go home[1]. Тя се прекръсти три пъти последователно, сложи птицата в черна пластмасова торба и отиде отсреща да намери католическия свещеник, да потърси съвет и мнение, тъй като Мекка не я зачиташе за нищо – женоря, какво от това че му беше опявала по Коледа защо му трябвало да се забърква с политиката, а и с тази история с домашната грапа бяха попрекалили, да не би да не вадеха достатъчно пари от ложетата с разкрасяването на мъртъвците, не градяха те ли вече щастие, стъпвайки върху нещастието на другите, аман вече от безмерната му амбиция, когато се бе запознала с него, той береше ябълки в Масачузетс, ябълки и кестени в селскостопанските имоти на Тингсбъро, нямаше пукната пара и ѝ продаваше любов и врели-некипели, а тя го бе обикнала понеже беше прям и върху плещите му можеше да съградиш цял един живот, а сега градежът се бе килнал на една страна като кулата в трудно съгледваема Пиза, нямаше да го остави да кара, както той си знае, без да даде последната си битка, а тя знаеше, че Мекка плаче за стягане на юздите, божественото начало и неговата свита щяха да издигнат временен преграден вал, докато синьора Мекка реши съответно как и какво да стори, и така тя премина през прага на горчивата изповед и си каза всичко, или по-скоро почти всичко, пропусна и укри онова, което щеше без забавяне да ги изпрати в щатския затвор, а като веществено доказателство за личните ѝ страдания и мъки положи пред него черната торба със зловещото знамение на ритуално изкормената домашна птица. Преподобният, вече на възраст, Кристофоро Леоне, с охраненото коремче и сивееща брадичка, хапваше набързо закуската си разстлана върху олтарната маса, беше измъчен и му беше байгън от нескончаемите оплаквания и жалвания, и от пререканията на неговото паство за набирането на средства за новата камбанария, за какво им бяха притрябвали концертът и приготовленията за лотарията посред зима, мислеше си той, докато предъвкваше хляба, който беше леко баят, а трохите покриваха олтарната маса с ороненото от собственото му похабяване и незначителност, откъде щяха да намерят седемдесет и петте хиляди долара за строителните работи, с колко концерти и колко още танцови забави трябваше да се нагърби в името на Господ, който – както изглежда – според вярващите, копнееше за една сладкогласна камбана, да достигат с медноструйния ѝ звън до ушите му човешките молитви и моления, и когато синьора Мекка прекоси храма и застана пред него, преподобният Леоне преглътна накриво и скочи прав, а трохите от расото му се посипаха върху олтарната трапеза за голямо забавление на синьора Мекка, тъй като тя несъмнено имаше известно преимущество, макар и временно; това на вездесъщата, изпълваща всичко и в дадения случай величайша католическа вина, тъй като бе уверена и убедена, че Господ, нашият Бог не желаеше трохи от стар хляб в катедралния си храм. Според негово преподобие свещеника Леоне, през последните две седмици в енорията му се случваха тайнствени неща, сякаш някой биеше злостно някаква вътрешна камбанка в странни и нестройни часове, и колкото и да си блъскаше главата, за да разреши загадката, той не можеше да му хване края, как другояче да си обясни призива на протестантския пастор Мур по един деликатен поверителен личен въпрос, завчерашното забързано тропане на вратата на църквата, което не се бе въплътило в осезаемо присъствие, а и неочакваната официална покана на вдовицата Моника Склави на вечеря за двама по въпрос, който го засягал косвено, дали пък тя не беше казала „пряко“, паметта му беше като подгизнал от несъществени сведения и срещи сюнгер, нещо не беше както трябва, дяволът имаше много крака и рога, и Леоне, привикнал да му подлагат крак в родната му Мандурия[2] в провинция Таранто, си отваряше очите на четири, а устата му беше запечатана с восъчен печат, докато не откриеше какви демони дърпаха нишките, за какъв злонамерен и опасен план ставаше въпрос, и така той провлачи стъпка и посрещна синьора Мекка с всички възможни резерви.

„Сатанисти“, нямало никакво съмнение в това – възкликна негово преподобие Леоне и огледа осквернената птица с расисткия лозунг, и веднага след това поиска от синьора Мекка да си припомни дали нещо друго, също толкова неподобаващо и зловещо, не бе привлякло вниманието ѝ, а синьора Мекка сведе поглед и предъвка думите си, „не“, нищо, което да е озадачаващо и да заслужава да бъде споменато, тъй като мъжът ѝ се бе погрижил да я подучи, че униформените одеяния на Ку Клукс Клан не бяха просто сбъркано карнавално преобличане от началото на Велики пости, но по коледно време, а някой негов съперник бе подсвирнал към ирландската част на града, че в Литъл Итали[3] въртят търговия с домашна грапа и че има пропуснати печалби, не много, но колкото и да е – все пак значителни, и че трябва да уредят въпроса възможно най-скоро, най-малкото да изпратят едно послание, някаква заплаха за да ги вразумят, а Боби о’Райън, с баща протестант и майка католичка, влезе в ролята на посредник срещу заплащане и осведоми старата пуританска англосаксонска гвардия, която виждаше ценностите ѝ да се разклащат, а младежите ѝ да се отклоняват към разпътни места, да потъват в наркотици и питиета ментета, и така двете противникови фракции – ирландската и английската, още от предната вечер бяха взели решение да действат превантивно заедно, а ако предупреждението не хванеше дикиш, разполагаха и с други прийоми, също толкова изобретателни и както опитът показваше, безспорно ефикасни.

И преди синьора Мекка да се съгласи, че би било напразно усилие да прекъсне предизборната суетня на съпруга си, негово преподобие Леоне се обади по телефона на заместник полицая Риголети във връзка с един обезпокояващ случай, който би всял паника сред малобройната общност, ако се разчуеше и вземеше застрашителни размери през следващите седмици, защото върху пламналото лице на синьора Мекка той видя изписани собствените си страхове, отговорности и пропуски, а на синьора Мекка, в чийто изтерзан ум се въртеше какво ли не, ѝ се привидя върху витража на храма сянката на Тони Мекка да се възправя като бог отмъстител и да вдига строго показалец и да я обвинява, че за пореден път бе оплескала работата, бе обърнала всичко с краката нагоре, sottosopra[4] и че ако и в кухнята ѝ да имало място за безразборно готварство, то на предизборната арена и в неговия живот всичко било планирано, пресметнато, многократно и всячески претеглено и ясно предопределено. Второто пернато с отблъскващ вид влетя в дневната им на следващата вечер, през десния прозорец, гледащ към градината, точно когато синьора Мекка се подмилкваше на съпруга си, опитвайки се да го запознае с вчерашните случки, тъй като бе накарала заместник полицая и свещеника да ѝ обещаят, че дума няма да кажат, докато тя не изложи аргументите си и не оправдае начертанието и инициативата си да забърка и други в един изцяло семеен случай, но преди да бе успяла да отвори уста, оглушителен трясък ги накара да се хвърлят проснати по очи на пода, а когато повдигнаха глава да видят какво ги бе връхлетяло изневиделица, видяха строшеното стъкло и облещените очи на един добре охранен петел и синьора Мекка, която не издържаше толкова емоции накуп, закри уста с длан и бързо се отправи към кухнята, трудно сдържани ридания я задушаваха и тя си помисли, че сигурно щеше да мине време, докато отново хапне кокошка качиаторе по ловджийски, и сълзите ѝ се разразиха като лятна буря над кухненския плот и покапаха по пода.

Минисемейният съвет бе свикан същата вечер на приземния етаж, до ковчезите и готовите за предаване дамаджани с грапа. През цялото време, докато траеше събранието, полицаят Риголети се въртеше на мястото си и държеше устата си херметически затворена, нещо не му се нравеше в цялата тази работа, имаше усещане, че тази вечер се разиграваше на карта цялата му бъдеща кариера, това да хванат сенатора Спейси и да говорят с него направо и без заобикалки, бе твърде рискован и отчаян акт, който нямаше да даде плодове, тъй като неговите гласоподаватели бяха преди всичко англосаксонци „стара кройка“, които не биха искали да видят нищо да се променя, а да се опълчат срещу ирландския блок и неговите икономически интереси, които се разпростираха по цялото североизточно крайбрежие, си беше равносилно на самоубийство, трябваше да действат умно и безшумно, да сключат сделката, от която приходите им и неговите джобни пари можеше драстично да намалеят, но която щеше да доведе до очакваното помиряване, така че всички да съжителстват мирно и всеки един да има дял от печалбата, според средствата и възможностите му, от пръснатите из града и околностите нелегални стопанства и незаконно сервиращи алкохол вертепи. Да, обаче Тони Мекка правеше сметка да увеличи приходите си от домашното производство и тайната му болка беше да разшири дейностите си в съседна Филаделфия, за да финансира предизборната си кампания, още повече сега, в толкова благоприятен момент, само след няколко месеца щеше да бъде положено началото на изграждането и предаването на големия мост „Бенджамин Франклин“, който щеше да свърже метрополията Филаделфия с многообещаващия и бързо развиващ се Камдън, две мили разстояние ги деляха и тези две мили бяха в състояние с едно щракване на пръстите да натрупат състояния, вече бе започнало да се говори за втория Бруклин, прочутия град Камдън, който щеше да придобие плът и кръв и щеше да престане да бъде търговски и урбанистичен сателит на многолюдната Филаделфия, съществуваха планове за по-нататъшно развитие и инвестиции, за строителство с вложени в него много средства, красиви булеварди и спретнати улици, паркове и луксозни хотели. Времето минаваше, наближаваше да съмне, а решение не бяха взели, до заключение не бяха стигнали, щураха се из приземния етаж като пияни кокошки и предъвкваха едни и същи аргументи, докато Нондас не взе думата и не предложи разбиращото се от само себе си: да се съюзят с ирландците, да им продадат грапата по цени на едро, пък нека онези с рижавата четина сами да я разпределят на дребно по домовете и избите, никой нямаше да загуби от подобна сделка, маржът на печалба бе предостатъчен, за да го поделят по средата, да оставим настрана, че щяха да си спестят време и усилия, нямаше да се мотаят по цял ден с катафалката из улиците да разпределят доставки, а биха могли преспокойно да увеличат производството, следователно и печалбите си, преди още да беше свършил, очите на Тони Мекка светнаха, понеже да, ma che cazzo! – гъркът имаше право, как така не се беше сетил, още днес щеше да изпрати вестоносец да проводи хабер, че има желание за тайна среща и че е време да действат задружно и братски, за доброто на Камдън и на модерните времена, които бяха на път да изгреят.

Срещата трябваше да стане на неутрална територия и действително така беше договорено и те си стиснаха ръцете да се срещнат в Дъдли, в Източен Камдън, в задните помещения на един цветарски магазин, който от ранните вечерни часове се превръщаше в картоиграчески клуб и заровете се търкаляха по пода придружавани от облози и жалби гръцко-ромейски, а щом започнеше да се свечерява, един уморен и зле поддържан грамофон заскрибуцваше ребетика и песни от Смирна с надут до дупка звук, а кира Марика[5] подхващаше аманетата и дузина усти ѝ припяваха приглушено сред цигарен дим, сред вопли и цигари с хашиш, а от време на време се чуваше как сърцата и диханията на кибиците замираха, как изгубваха пулс и ритъм, а на тяхно място се търкаляше потракването на заровете, които отнемаха радост, а в замяна даряваха копнежи.

Стамулас беше едва достигащо метър и шейсет човече, хич не ти хващаше окото, а на врата си имаше грозен белег от яка злополука на строежа, беше стъпил накриво, докато градяха една богатска къща, и беше паднал с главата надолу от десетина метра височина, оцелял бе по чудо и всяка неделя палеше свещичка във Филаделфия на Свети Георги, зиме и лете, беше дал обет пред Бога при условие никога повече да не се контузи лошо; докато нещата вървяха добре, той спазваше обещанието си и, слава богу, и от цветарницата си вадеше хляба, а колкото не можеше да припечели от цветята, тайно допълваше с барбута; идеята го бе осенила един ден по обяд на строителната площадка, докато поляците проиграваха надницата си на зарове с италианците, имаха и едно протрито одеало, което опъваха, без нито една гънка, за да се търкалят гладко и безпрепятствено заровете, Стамулас често пъти вардеше на пост, да не ги съзре нечие негодяйско око, хазартните игри бяха забранени под страх от наказание и ако минеше някой подозрителен тип, той удряше с чука по тръбите, сигнал, че наоколо се е появила опасност, тогава останалите загръщаха заровете в одеалото и се правеха, че уж всички са проходящи, и ни лук яли, ни лук мирисали.

Гъркът им беше дал помещението отзад до аварийния изход, имаше-нямаше двайсет квадратни метра, едва побираше една кръгла маса и пет разнебитени стола, осветлението беше лошо, а стените жълтеникави от влагата и мръсотията, примъкваха столовете и започваха пазарлъците на място, Нийл, чиракът на големия Рей, който командваше северозападен Камдън, стоеше прав мирно, а Нондас до вратата следеше да не нахлуе някой заблуден полицаи, Тони и големият Рей седнаха на масата, заедно с тях и Риголети и Боби О’ Райън, които бяха свидетели и посредници при сделката, а един стол отстрани остана свободен и тъкмо когато си кимнаха, давайки знак, че разговорите започват, негово преподобие Леоне влетя запъхтян, изгледа ги изкъсо право в очите един по един и въздъхна отведнъж, клатейки глава: „Господи, прости на нас грешните“, и на мига всички сведоха поглед, впрочем около тази маса в голямото им мнозинство бяха католици и споделеното религиозно чувство и страхът от божието наказание владееха всички, дори онези, кракът на които никога не беше стъпвал в църква или параклис като Нийл, който от дете смяташе свещениците за лоша поличба; впрочем родителите му ги бяха застреляли в един параклис в Белфаст, десет патрона в живо месо, наказанието за това, че бяха членове-съоснователи на Шин Фейн[6], а за да направи присъствието си още по-осезателно, преподобният Леоне се прекръсти три пъти бавно и провлачено и подаде сигнал да бъде дадено решение мирно и компромисно с думите: „мир вам, чеда мои“.

Най-трънливият въпрос в разговора беше този за процентите, на ирландците не им се нравеше особено подялбата петдесет на петдесет, впрочем тяхната пътна и морска мрежа щяха да използват макаронаджиите, техните контакти, техните камиони и лодки, така че трябваше да направят сконто в исканията си, само така щяха да успеят да намерят златната среда в претенциите, а Тони, който се бе запънал като муле, понеже шейсет и пет на трийсет и пет, както искаха онези с рижата четина, си беше направо пладнешки обир, нямаше намерение да отстъпи пред техните претенции, петдесет и пет на четирийсет и пет беше най-доброто, което можеше да даде, а големият Рей ритмично и нетърпеливо почукваше с пръсти по масата и тъй като разговорът не стигаше доникъде, той си взе шапката и се изправи, заедно с него и Нийл,  който се прицели наужким с пръст най-напред към Тони, а след това към Нондас, дръпна два пъти въображаем спусък и се оттегли, докато подире му двама живи мъртъвци се бореха да се задържат на крака, щяха да оживеят, но въпросът бе как и за колко ли време, най-просто казано – нещо трябваше да се направи, и то съвсем скоро.

Тогава Тони изпрати подире им Нондас да им каже, че е съгласен да каже окей, „да върви по дяволите и старото лозе“, само дето сега процентът от печалбите се бе променил – седемдесет и пет на двайсет и пет, и да не го преуморявали повече, ако обичат, големият Рей имал по-важни дела да довежда докрай, и Нондас се върна като мокро коте, и през онази вечер яко се напиха „по гръцки“, оплаквайки загубата, пиха ципуро и рецина менте, пушиха ръчно свити цигари и всички с изключение на преподобния Леоне се натряскаха до припадък, и заради битката, и заради войната, която току-що бяха загубили, Тони не бе скроен за мафиот, беше страхлив като заек емигрант, който имаше работилница за ковчези, правеше си домашната грапа, помагаше, колкото можеше, на земляците си и искаше да направи кметска кариера, да се отърси веднъж завинаги от стигмата и страха на бедността, които носеше със себе си от дете, още от улиците на Еболи[7]. И докато нещата изглеждаха, че за добро или за лошо щяха да поемат по пътя си, преподобният патер Леоне се изправи и взе думата и ги осведоми, че предишната вечер бил вечерял с вдовицата Моника Склави, която имала намерение да се омъжи повторно и да се пресели в Маями, „е, и какво от това?“, прекъсна го раздразнено Тони, а свещеникът продължи непоколебим, че нейният любим и бъдещ съпруг бил протестант и родословното му дърво от поколения наред водело корените си от мразовитите брегове на Шотландия и конкретно от крайбрежното селище Абърлейди, но преди да бе довършил онова, което искаше да каже, полицаят Риголети не издържа и се прозя, мислейки си за пропуснатите часове сън и сутрешната си смяна и ангарии по улиците на Сентървил, а Кристофоро Леоне взе и запали цигара, скръсти ръце в знак на смирена молитва и ги порази сякаш с гръм: „Тя ще се омъжи за Джозеф Макмилън след три месеца, а бракосъчетанието ще извършим заедно с пастор Мур“, каза той и млъкна, сподавяйки дима и смеха си между езика и зъбите.

Новината падна сред тях като бомба, какво общо имаше Моника Склави, бивша жена на техния побратим и без време споминал се приятел Пиетро Склави, с омразния Джозеф Макмилан, какво общо имаше и какво диреше тя с него, умът им не го побираше, още повече че Пиетро и Джозеф бяха заклети врагове от младини, дори се говореше, че Макмилън бил начело на местния Ку Клукс Клан и от време на време слизал на юг да получи инструкции как и къде да действа, сега на мушката му били католиците, червените и евреите, а юнаците на Макмилън били започнали да се намърдват в пожарната команда и в полицейските сили и да вършат мърлящини, ритуални церемонии и нагли актове, но нещата не стоели точно така и Негово преподобие Леоне знаел цялата истина, понеже вдовицата Склави му я била разказала от игла до конец на вечерята „на четири очи“, която му била дала под трепетливата светлина на свещите, истината била, че Джозеф Макмилън и Пиетро Склави били нещо повече от врагове, те били заклети неразделни приятели и някогашни любовници, и Моника Склави била накарала Леоне да се закълне, като целуне честния кръст, че щял да отнесе със себе си в гроба тази тайна, и той се бил съгласил, защото в нейните чувствени устни бил видял въплътен самия грях и дявола да му махва игриво с опашка, защо ли му беше притрябвало да се набърква в чуждите дела и в сексуалните мераци на другите, „проклети да са часът и мигът“, каза той и изсекна нос в кърпата си, виновни бяха добронамереността му, безхитростните му намерения и закръглените суми, които вдовицата и женихът му бяха обещали в замяна за извършването на бракосъчетаването между принадлежащи към различни деноминации на вярата и като минимален дар за съграждането на новата камбанария.

Всички имали общ и подмолен интерес бракът да станел, без да бъде разбит нито един нос; Тони Мекка, за да се спогоди с белите рицари и черните магове[8], да ги накара да престанат да изпращат заклани птици в градината и в дома му и да се присъедини здрав и читав към предизборната надпревара с неоспоримо преимущество, претендирайки за по-добър процент от сделката с ирландците за разпределянето на домашната грапа, полицаят Риголети, понеже сигурно би получил разнообразни облаги, ако си затвореше очите и дадеше индулгенция за греховете и давност на простъпките на всички замесени, а Джозеф Макмилън, освен любовта на стари години, която изживяваше с бившата красавица и вдовица Моника Склави, щеше да забогатее и малко нещо отгоре, при все че личното му състояние достигаше в момента седемстотин хиляди долара и малко дребни, сума никак не за пренебрегване за непочтените времена, в които живееха, пари, които се предполагаше, че бе спечелил с усърден личен труд и пот на челото и бе вложил в шеметни борсови акции и скоростни влакове в среднозападните индустриално развиващи се щати.

Датата за сватбата бе определена за 4 юли 1926, ден празничен и същевременно юбилеен, не само защото отбелязваха приемането на Декларацията за независимост от някогашната британска колония и градът бе украсен със знамена и окичен с гирлянди още от предната вечер, а и защото в същия този исторически ден щеше да се състои откриването на големия мост „Бенджамин Франклин“, който щеше да свърже Камдън и Филаделфия отсреща, покривайки разстоянието от две мили по средата на река Делауеър, и за пръв път върху моста щеше да стъпи човешки крак. Сватбата се състоя с гръм и фанфари, с шеги и закачки, в Богородица Кармиотиса, под безмилостния стоманен поглед на сенатора Спейси, който напразно очакваше момента, когато духовете щяха да се възпламенят и щяха да бъдат извадени ножовете, тъй като нещо подобно не се беше случвало в техния малък град, пионерите британски колонисти да се омешат с италианските икономически имигранти така, че да прекосят заедно моста заловени ръка за ръка, беше наистина необяснимо, изглежда, над Камдън наистина се зазоряваха нови времена, един съвсем нов слънчев ден, с просветващата камбанария да разгласява хубостта си из цялата западна и на целокупната страна географска територия с нейния расово-етнически състав.

А докато любопитната тълпа и сватбарите гледаха първите фойерверки, сипващи се в небето по залез и звездната нощ, която наближаваше, Андонис Камбанис, или иначе казано Нондас, застана в края на моста, кракът му стъпи върху филаделфийска земя и той усети свиване в стомаха, че се намира на един предел, който няма осезателни очертания и който непрекъснато се отмества и съществува по един неясен начин, който го ограничава, а Камдън, така както той го виждаше от отсрещния бряг, му се стори грозен и мизерно грамадански, хиляди пъти по-добре да гледа крайбрежния силует на Филаделфия, в неговите очи тя винаги изглеждаше красива с високите си сгради и неизвестната перспектива, а ето че сега той стоеше на отсрещния бряг и не можеше да си представи живота си различен, тъй като този живот живееше, с радостите и болките му, и това знание го лашна, и болката го задави, гостите се скупчиха, събраха се един до друг за последните снимки за спомен, малко преди да се е мръкнало от край до край, и така както гледаше прашасалите си обувки и похабените подметки, той вдигна поглед и срещна нейния, на начумерената слаба червенокоса жена с напръскан с лунички нос и високи скули, която се приближи и застана изопнала гръб пред него, а погледът ѝ бе суров и ръцете ѝ стиснати в юмрук, и сякаш от нищото, без никакво предупреждение, тя нададе нечленоразделни викове и бойни крясъци и се нахвърли върху него с цялата си сила, а тълпата и гостите замръзнаха за миг, колкото траеше щракването на един фотографски апарат „Ролифлекс“…

[1] Жабари (презрително прозвище за италианци в Америка), вървете си у дома.(англ.) – б.авт.
[2] Мандурия – град в Апулия, провинция Таранто. – б.пр.
[3] Буквално, Малката Италия, в смисъл на „италианския квартал“ – б.пр.
[4] Наопаки, с краката нагоре – б.пр.
[5] Марика Папагика (1890-1943) е смятана за най-значимия гръцки глас в Америка от началото на двайсети век. – б.авт.
[6] Шин Фейн е политическа партия, основана на 28 ноември 1905 г. от Артър Грифит. Идеологически се смята за лява, националистическа и свръхкатолическа партия. Исторически е свързана с Ирландската републиканска армия. – б.авт.
[7] Град в провинция Салерно, Италия. Става особено известен заради романа на Карло Леви „Христос спря в Еболи“ и екранизацията му, едноименният филм на режисьора Франческо Рози (Италия/Франция, 1979). – б.пр.
[8]  Прозвища и йерархически степени в Ку Клукс Клан. – б.авт.