Светите отци осмислят деня на Христовото Възкресение по един крайно своеобразен начин. Те наричат този ден “ден осми”, “ден първи” и “ден невечерен”. Особено с първото и с третото наименование отците ясно указват на битийната иновремевост на този ден, на неговата принадлежност към друг, нов план на времето.
Защото макар в плана на конкретната земна история денят, в който Христос въз-станал от мъртвите да е настъпил във времето – както свидетелстват евангелистите в деня „след съботата” – този ден същевременно извършил нещо решаващо с времето. Извършил нещо с времето, защото изгревът му, в който първи пристъпили жените мироносици, ознаменувал един чудесен пробив в течението на дните. С разсейването на мрака в онази конкретна историческа утрин свършил, свършил за Богочовека последният ден, който е осъден според законите на тленната природа да бъде сменен от друг следващ след него ден. И това е така, защото безспорно денят, в който Христос въз-станал от мъртвите, бил същевременно денят, в който Той се завърнал, вече с неразделното от Божествеността му човешко естество, в Своята изконна вечност, във вечността, в която дните вече не се сменяват едни от други, времето вече не тече и не изтича, защото тъкмо изтичането, изтеклостта му е победена.
В този смисъл въпросният ден на въз-ставането от гроба въобще не е просто ден след един определен ден от времето на дните, след една поредна събота (нека припомним, че според юдеите седмицата се брои от събота до събота), а поне за Христа Богочовека се оказал ден след приключването на сменящите се един от друг дни изобщо. Което означава, че рано сутринта, след оня седми ден, денят на възкръсналия Христос не бил отново първи, а като ден след седмичните дни изобщо, ден осми, т.е. ден след, но и вън от седмиците на дните, ден след последния за Богочовека седми ден.
Той безспорно бил обаче и първи ден. Първият ден от придобитата от Христос за човека Вечност – началото на един ден вън от течението и изтичането на дните, и в този смисъл този ден осми е и „ден първи”. Но ден първи, който е особен, който вече не ще залезе, няма да отмине, няма да престане. Ден първи на победилия смъртта живот, ден първи на вечността, на невечерието, т.е. “ден невечерен”.
И тъй, в деня на Възкресението, ден, настъпил в историята, във времето на този свят, поне за едного, за Богочовека Христос, с времето се случило нещо. Случило се това, че дните на този свят изтекли и изгрял първият ден след дните. Ден, в който дните са вече опразнени, и в който ден се възцарила вечността. Вечността най-сетне настъпила за този свят, и светът чрез Христос влязъл във Вечността. С изгрева му дните на този век (αἰών) са останали назад, денят на новия век (αἰών) е настъпил и той вече няма да завърши нито за възстаналия в него Христос, нито за всички онези, на които Той ще даде съпребивание със Себе Си, причастие към Своя Божествен живот. “Понеже по нашето учение – пише св. Василий Велики – е известен и онзи невечерен, нямащ приемство и нескончаем ден, който у псалмопевеца е наименуван Осми, защото се намира вън от това седмично време, ето защо ще го назовеш ли ден или век (αἰών), ще изразиш едно и общо понятие, ще кажеш ли, че това е ден или че това е състояние, все пак той всякога е един, а не са много.”
Думата αἰών еон традиционно бива превеждана в речниците от старогръцки език с понятието век. Поради тази причина тя е започнала да обозначава за нас, носителите на съвременните европейски езици, времевия период от сто години. Станала е синоним на онова, което наричаме столетие, а с това твърде драстично се е отдалечила от влаганото в нея от древните и древноцърковни автори съдържание.
Защото в традиционния старогръцки език αἰών, еон, е означавало по-скоро времеви цикъл и дори форма, ритмично цифрово изразима форма, в която се движи, тече времето. Така например св. Василий Велики в Четвърта беседа на своя “Шестоднев”, като разсъждава най-общо за числото на дните на творението, пише: “Устроявайки природата на времето, Бог за негова мяра и знамение положил продължителността на дните и измервайки го (времето – бел. м.) посредством седмицата от дни, заповядал тази седмица, изчисляваща движението на времето винаги да се кръговърти сама в себе си, или другояче казано, да се изпълва от един ден, седемкратно сам към себе си завръщащ се. А образът на кръга е такъв, че той сам в себе си се започва и сам в себе си се завършва. Така и векът, αἰών, има това отличително свойство, че все към себе си се завръща и никъде не свършва”. Както се вижда от приведения текст, думата еон се схваща от св. Василий в смисъла на онова, което ние разбираме под времеви цикъл изобщо, или още по-точно като кръг на времето. Свикнали в по-ново време с Нютоновата визия за безкрайно продължаващото време, ние днес много по-малко обръщаме внимание на специфичната форма, „стъпка”, в която това безкрайно продължаващо се време именно се продължава, в която тече или изтича. Тази форма, тази стъпка, този кръг, именно доколкото се повтаря или пребивава неизменен, ние пренебрегваме, фиксирани единствено върху онова, което тече в него, и по този начин почти автоматично интуираме времето като една отиваща в безкрайността права линия. Напротив, именно онази форма, в която времето безспирно и безкрайно тече, гърците наричат еон. И най-първичната форма, в която то тече и не спира, е седмицата. В този смисъл седмицата е „еон” на световното време и даже е най-базисният, най-елементарният еон на световното време, доколкото се базира на първичната смяна на деня и нощта и творчески основоположната седмѝца на тяхната смяна. Аналогичен и производен от този еон на седмицата са годината, столетието и тъй нататък.
Още по-пластично и изразително до тази първична представа за века-еон ни приближава първият църковен историк Евсевий Кесарийски (ІV в.), който в своето “Похвално слово за Константин” представя еона като стадион, по чийто кръг-писта непрестанно обикалят бегачите, дните, и които, отправяйки се от една точка – началото на първия ден – извършват пълна обиколка на този кръг, чиято мяра-число е „седем”, седем дни, седмица и започвайки отново от първия ден, безкрайно пъти извършват този седмичен цикъл.
По този начин, както се вижда, за Евсевий еонът съвсем не е един определен период от време, една седмица, една година или, както се е утвърдило по-късно, едно столетие, а по-скоро един определен кръг, в който времето се движи в периоди безкрайно и безпределно. Еонът е онова, в което времето, течейки безкрайно, безкрайно все пак повтаря. Сиреч еонът е моментът на постоянното в безспирното движение на едно-и-същото, в постоянно идващото и отминаващото. Точно така впрочем както кръгът, пистата на стадиона е пребиваващата рамка на бега, който може да извършва безброй обиколки по нея, но те винаги са едни-и-същи, безкрайно повтарящи се обиколки. Еонът е онова, на което обиколките нескончаемо се намотават, кръгът, определящ периодите, в които се движи времето. Именно по това еонът се различава от вечността, в която няма перманентност, няма го нито неутешителното прехождане, неосъществимост, нито неутешителната едно-и-същост, непреодолимост.
Трябва да припомня сега, че тъкмо за християнското съзнание седмичният еон има своята базисна основаност в библейския разказ за божественото първотворчество. Бог, както е известно, сътворява мирозданието в шест дни: “И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал” (Бит. 2:2-3). В известен смисъл би могло да се каже следователно, че в „седмия ден” Творецът е отпуснал сътворения свят на него самия, на вложените в него сили и закономерности, и оттук нататък той започва своя живот в еона си. Сътворената и събрана в светилата през първите дни светлина сама изгрява чрез указания ход на слънцето, сама достига своя предел, предела на нощта, и повтаря този кръг, пазейки седемкратната стъпка на първотворението, изпълва се в седмица и след това я започва отново и отново, и отново.
Но именно в този еон на света се случва както катастрофата на Грехопадението, която води до невъзможността на човека да остава и да пребивава в него, така и великото събитие на изкупителната Жертва на Господа, увенчана с Възкресението и приобщаването на човешкото естество, станало завинаги собствено на Сина Божий, към Божествеността. Макар и божествено, сиреч, увенчанието на спасителното дело на Господа, също е станало във времето на този свят, в историята на този свят, доколкото то е извършено от Бог-Син, станал човек, родил са на земята от жена, живял и претърпял спасителните страдания като един от нас. И ето, евангелското свидетелство ни съобщава, че Иисус Христос е възкръснал от мъртвите подир юдейската пасха, рано на разсъмване „в първия ден на седмицата” (Мат. 28:1). Пак припомням, доколкото евангелистите имат предвид първия ден след съботата, която завършва като седми ден, седмицата според юдейското броене на дните, то Христос е възкръснал в деня, който ние, християните, наричаме оттогава „неделя”, или на църковнославянски – „воскресение”. Още от пръв поглед се забелязва дълбоката символичност на този топос на Възкресението в рамките на седмичния времеви еон. От една страна това е денят след съботата, т.е. след „седмия ден”, в който Бог бе завършил творението на този свят и го бе отпуснал от създаващата Си десница. Увенчаването на спасителното дело е именно след съботата, следователно сочи към това, че подир онова първо творение, подир онова първо увенчание и отпуст на света в покоя на битието му, днес, в деня на Възкресението, Бог отново го е взел в ръцете си, претворил го е, изцелил го е от проказата на смъртта, която човекът е внесъл в него. С други думи, този първи ден от седмицата е в определен смисъл един повторен нов „ден първи” във възвишения метаисторически смисъл на тази дума. „Ден първи” на вече обновения, излекуван от последствията на Грехопадението свят, ден първи на света, въздигнат от тлението и смъртността му и причастéн към вечността на Бога.
Господ възкръсва след изтичането на седмия ден събота, т.е. след изтичането на онзи ден, в който този свят някога е бил завършен и отпуснат в себе си и същевременно в първия ден, в който някога той въобще е започнал да бъде, в един сиреч „първи ден”, в който той днес начева първото си изцелено в Христа бъдене.
И ето тук още веднъж трябва специално да обърнем внимание на обстоятелството, че макар денят, в който Христос възкръснал от мъртвите да е настъпил за света във времето, той същевременно е сложил началото на нещо, което вече излиза извън кръга на времето, извън еона на световното време, и това непосредствено произтича от самото понятие за Възкресението. Защото съвсем ясно е, че за Христос, Който е победил смъртта, Който възстава в тази утрин, след като самата смърт се е свършила за Него, този ден съвсем не може да бъде ден, който на свой ред ще залезе и ще отмине. Всъщност за Онзи, Който „бе мъртъв и ето жив е вовеки веков” (вж. Откр. 1:18) това е денят, в който Той е дошъл в Царството Си, както с вяра е предрекъл от кръста си благоразумният разбойник в неговото навечерие.
И над този ден слънцето наистина няма да залезе. Защото, повтарям, Христос по Своето човечество е претърпял онова пределно, което човекът може да претърпи, претърпял е смъртта, свършека в абсолютния смисъл на тази дума. По човечеството Си Той е претърпял всичко до край, и е възстанал с Божеството Си отвъд края, като следователно се е озовал от ранната утрин в оня „първи ден на седмицата” в един „ден”, който за Него, няма да бъде сменен нито от втори, нито от трети, нито от седми, нито от какъвто и да било друг ден от дните на този свят. Но ето защо тоя ден е „от друг еон”. Той не принадлежи вече на този кръг, по който безконечно и безизходно обикалят, идвайки и отминавйки дните. Той вече не е ден от този времеви „стадион”, в който като се тръгне от първия ден и се извървят седем дни отново се връща първия ден, пак се започва от него и тъй нататък и тъй нататък без изход и без предел.
