0
1256

Дервишът и смъртта

Името на един от най-забележителните писатели на югославската епоха се свързва преди всичко с романа „Дервишът и смъртта” (изд. Black Flamingo), безспорен литературен шедьовър, изтънчена поема в проза и въплъщение на високите проявления на смисъла, към които се стреми суфизмът. Публикуваме откъс от романа.

mesha1Главният герой на романа Ахмед Нуреддин е шейх на теке в Сараево. Животът му е отдаден на служене на Бога и вярата, той е сляп и глух за човешките мъки и радости. Затварянето и убийството на невинния му брат за пръв път го кара да се сблъска с произвола на властта и да започне трескаво да търси отговори на въпроси като добро и зло, действие и бездействие, лично и обществено, любов и омраза. Потресаващите изповедни записки на нещастния дервиш започват и завършват с песимистичните стихове от Корана, че човекът е винаги губещ. Тази философия е облагородена и просветлена чрез образа на приятеля на Ахмед Нуреддин Хасан, харизматичен ориенталец бохем, който живее волно и независимо в едно общество на мрак, вражда и терор. Хасан въплъщава копнежа на босненския човек по свободата, противопоставен на трагичната му историческа обреченост, въплътена в образа на дервиша.

 

С майсторското владеене на техниката на вътрешния монолог Селимович изглажда ясен дискурс, който превръща „Дервишът и смъртта” в изтънчена поема в проза, ако не и в литературно въплъщение на високите проявления на смисъла, към които се стреми суфизмът. Творбите на Селимович са най-добрият наличен източник за чужденеца да разбере босненската мюсюлманска идентичност в миналото, настоящето и бъдещето.

Стивън Шварц, The New Criterion

 

Романът говори на съвременните читатели със силата на страданията и мъките на двайсети век и това е неговото стойностно послание.

Драган Миливоевич, World Literature Today

 

Mesaselimovic2Меша Селимович е роден през 1910 г. в град Тузла, Босна и Херцеговина. 1930-34 г. – учи във Философския факултeт на Белградския университет. 1941-44 г. – арестуван в Тузла заради връзки с народноосвободителното движение. Политкомисар на тузленския партизански отряд. През 1944 г. в навечерието на освобождението на Тузла неговият брат Шефкия Селимович е осъден на смърт чрез разстрел. Смъртта му се превръща в непоносимо душевно бреме за писателя. 1944-47 г. – живее в Белград и заема важни постове в политическия и културен живот на страната. 1947-71 г. – Живее в Сараево. Преподавател във Висшето педагогическо училище, доцент във Философския факултет, художествен директор на филмовата студия „Босна филм”, драматург на Народния театър, главен редактор на изд. „Светлост”. 1966 г. – За романа си „Дервишът и смъртта” получава най-високата югославска литературна награда Ниновата. 1972-82 г. – Живее в Белград. Председател на Съюза на писателите на Югославия, член на Академията на науките и изкуствата на Босна и Херцеговина и на Академията на науките и изкуствата на Сърбия. Умира през 1982 г. Днес книгите му се изучават в училищата в Босна и Херцеговина и Сърбия.

 

„Дервишът и смъртта”, Меша Селимович, изд. Black Flamingo, 2013 г., превод Жела Георгиева, 18 лв.

 

ДЕРВИШЪТ И СМЪРТТА

 

 

Ако можех да напиша най-хубавата книга

на света, бих я посветил на жена си Дарка.

Така завинаги ще остана длъжник на

благородството и любовта й.

И всичко, което мога, е да спомена с

благодарност името й в началото на този

разказ, който, като всички други, говори за

търсенето на щастието.

 

ПИСАТЕЛЯТ

 

 

ПЪРВА ЧАСТ

 

 

Бисмилляхир-рахманир-рахим! [1]

Призовавам за свидетел мастилницата и перото

и онова, което се пише с перото;

Призовавам за свидетел несигурната тъма на сумрака

и нощта, и всичко, което тя съживява;

Призовавам за свидетел месечината, когато се напълни,

и зората, когато почне да белее;

Призовавам за свидетел Съдния ден и душата,

която сама се укорява;

Призовавам за свидетел времето, началото и свършека

на всичко – че всеки човек е винаги губещ. [2]

 

Започвам тоя свой разказ без цел, без полза за себе си и другите, от нужда, по-силна от интереса и разума, за да остане писанието ми за мене, записаната мъка от разговора със себе си, с далечната надежда, че ще се намери някакво решение, когато равносметката бъде направена, ако бъде, когато оставя мастилената следа на тая хартия, която чака като предизвикателство. Не зная какво ще бъде записано, но в криволиците на буквите ще остане нещо от онуй, което е било у мен и вече няма да чезне във вълмата мъгла, все едно не е било или пък не се знае какво е било. Тъй ще мога да се видя какъв ставам – това непознато за мен чудо, а струва ми се: чудо е, че невинаги съм бил такъв, какъвто съм сега. Съзнавам, че пиша объркано, ръката ми трепери заради разбулването, което ми предстои, заради започващия съд, в който съм всичко – и съдия, и свидетел, и подсъдим. Ще бъда честен във всичко, доколкото мога, доколкото човек може, защото започвам да се съмнявам дали искреност и честност са едно и също, искреността е увереност, че говорим истината (а кой може да бъде уверен в туй?), а има различни видове честност и те не са сходни помежду си.

Името ми е Ахмед Нуреддин, дали са ми го и съм го приел като дар с гордост, а сега, след дългия низ години, сраснали се с мен като кожа, мисля за него с учудване и понякога с присмех, защото светлина на вярата е надменност, каквато не съм изпитвал, а сега малко се срамувам от нея. Каква светлина съм аз? С какво съм просветлен? Със знание? С висше поучение? С чисто сърце? С правия път? С липса на съмнения? Всичко е поставено под въпрос и сега съм само Ахмед – ни шейх, ни Нуреддин. Всичко изпада от мен като одежда, като ризница и остава онуй, което е било първоначално – голата кожа и голият човек.

На четирийсет години съм, ужасна възраст: човек е още млад, за да има желания, а вече стар – да ги осъществява. Тогава у всеки гаснат вълненията, за да стане по-силен благодарение на навиците и придобитата увереност в немощта, която идва. А аз едва сега правя онуй, което трябваше отдавна да направя по време на буйния разцвет на тялото, когато всичките безбройни пътища са добри, а всички заблуди – полезни колкото и истините. Жалко, че не съм с десет години по-стар, за да ме пази старостта от разбунтуване, или десет години по-млад, за да ми бъде все едно. Защото трийсет години са младост, мисля си сега, когато съм се отдалечил безвъзвратно от нея, младост, която от нищо не се бои, дори от себе си.

Казах чудна дума: разбунтуване. И спрях перото над равния ред, на който остана запечатана една твърде лесно изречена недоумица. За пръв път нарекох тъй мъката си, а никога по-рано не бях мислил за нея, не бях я назовавал с туй име. Откъде дойде опасната дума? И дали е само дума? Запитах се дали не би било по-добре да прекъсна писането, за да не стане всичко по-мъчително, отколкото е всъщност? Защото ако по неведоми пътища то измъква от мен дори онуй, дето не съм искал да кажа, дето не е моя мисъл, или моя непозната мисъл, потулвана в мрака в мен, уловена поради вълнението ми, поради чувството, което вече не ме слуша, ако всичко е тъй, тогава писането е безмилостно разследване, дяволска работа и може би би било по-добре да строша тръстиковото перо, старателно цепнато при върха, да разсипя праханта на каменната плоча пред текето, нека с черното си петно ми напомня никога да не се захващам с магията, будеща злите духове. Разбунтуване! Дали е само дума или е мисъл? Ако е мисъл, значи е моя мисъл или моя заблуда. Ако е заблуда, горко ми; ако е истина – дваж повече.

Ала за мене няма друг път, никому не мога да се доверя – освен на себе си и на хартията. Затова продължих да нижа безконечни редове отдясно на ляво, от пропаст до ръба на пропаст, от пропаст до пропаст на мисълта, в дълги нанизи, които остават като свидетелство, като обвинение. Чие обвинение, велики Боже, дето си ме подложил на най-голямата човешка мъка, чие, против кого? Против мен или против другите? Ала вече няма спасение, писането е неизбежност като живеенето или умирането. Ще бъде каквото трябва, а моя е вината, че съм туй, което съм – ако изобщо е вина. Струва ми се, че всичко из дъно се променя, всичко в мен се тресе в самия темел, и светът се люлее с мен, защото и в него няма порядък, щом в мен цари безпорядък и пак една е причината и за туй, дето се случва, и за миналото: че искам и трябва да уважавам себе си. Иначе не бих имал сили да живея като човек. Може би е смешно: бях човек по тая причина вчера и искам да бъда човек по същата причина днес,  по-различен, може би дори противоположен, ала то не ме смущава, защото човекът е промяна и зло е, ако не послушаме зова на съвестта.

Аз съм шейх на теке на мевлевийския орден – най-многолюдния и най-чистия, а текето, в което живея, се намира на изхода на касабата, между черните и пепеляви чукари, дето закриват небесната шир и оставят само синя пролука над себе си като скъперническа милостиня и спомен за огромното небе на детството. Не го обичам, тоя далечен спомен ме измъчва все повече като пропусната възможност, макар да не зная каква. Съвсем смътно сравнявам разкошните гори над бащината ми къща, полята и овощните градини край езерото с каменната клисура, в която сме стегнати и аз, и текето, и ми се струва, че има много прилики между това стягане у мен и около мен.

Текето е хубаво и просторно, надвесено над спускащата се от планината и провираща се между скалите рекичка, с бахча и градина с рози, с лозница над верандата, с дълга диванхана, в която тишината е мека като памук, още по-тиха поради лекичкото бълбукане на рекичката под него. Къщата, едновремешен харем на деди и прадеди, е подарена на ордена от богатия Алиага Джанич за убежище на дервиши и приют на сиромаси, защото „те са със сломени сърца“. С молитви и тамян отмихме греха от къщата и текето си спечели славата на свято място, макар да не пропъдихме напълно сенките на младите жени. Понякога изглеждаше, че минават по одаите и се чувства уханието им.

Всекиму беше известно, затуй не тая, другояче моето писание би било умишлена лъжа (никой не е виновен, когато не знае, че лъже, когато несъзнателно лъже), че текето и неговата слава, и неговата светлина бях аз, неговият темел и неговият покрив. Без мен то щеше да бъде къща с пет одаи, също като останалите, благодарение на мен стана крепост на вярата. Сякаш беше бранител на касабата от знайни и незнайни злини, неин пазител, защото други къщи след него нямаше. Гъстите решетки и дебелият зид около градината придаваха на усамотението ни твърдост и сигурност, ала портата беше винаги отворена, за да влезе всеки нуждаещ се от утешение и очистване на греховете; посрещахме хората с добра дума, когато дойдеха, макар да бяха по-малко от нещастията и много по-малко от греховете. Не съм се възгордял заради своето служение, а то наистина е служение на вярата – искрено и пълно. Смятах за свой дълг и щастие да пазя себе си и другите от грях. И себе си, излишно е да крия. Грешните мисли са като вятър, кой ще ги спре? Пък и не смятам, че туй е голямо зло. В какво се състои набожността, ако няма съблазни за преодоляване? Човекът не е Бог и силата му е тъкмо в туй да превъзмогва своята приода, тъй си мислех, а ако няма с какво да се преборва, каква е заслугата му? Сега мисля другояче по тоя въпрос, ала да не споменавам нещо, дето ще дойде, когато е нужно. Ще има време за всичко. На коленете си държа хартията, която спокойно чака да поеме своето бреме, без да го свали от мен и без да го почувства сама; пред мен е дълга нощ без сън и много други дълги нощи, ще стигна навсякъде, ще направя всичко, което трябва – и да се обвиня, и да се защитя, – няма нужда да се бърза, а виждам, че има неща, за които мога да пиша сега и никога повече. Когато дойде време и желание да се кажат други, ще дойде и техният ред. Усещам да стоят натрупани в хранилищата на мозъка ми и да се издърпват едно друго, защото са свързани, нито едно от тях не живее само за себе си, а все пак има някакъв ред в тоя калабалък и винаги едно, не зная как, изскача измежду другите и излиза на светло, за да се покаже, да ни зашлеви или утеши. Понякога се блъскат, нахвърлят се едно срещу друго, нетърпеливи, сякаш се боят да не останат неизречени. Полека, има време за всичко, сам съм си го отпуснал, на съда има очни ставки и свидетелски показания, няма да ги пропусна и накрая ще мога сам да произнеса присъдата срещу себе си, защото става въпрос само за мен, за никой друг, само за мен. Светът изведнъж стана тайна за мен и аз за света, изправихме се един срещу друг, гледаме се учудено, не се познаваме, не се разбираме вече.

Нека се върна отново към себе си и текето. Обичах го и го обичам. Тихо е, чисто, мое, мирише на калоферче лете, на лют сняг и вятър зиме, обичам го и задето стана известно заради мен, и задето знае тайните ми, неказани никому и скривани и от себе си. Топло е, спокойно, гълъби гукат на покрива в ранни зори, дъжд бие и чатка по керемидите, вали и сега – упорит, продължителен, макар да е лято, изтича по дървените улуци в нощта, легнала злокобно върху света, боя се, че никога няма да си отиде, а се надявам, че слънцето скоро ще светне; обичам го, защото съм защитен от покоя на моите две стаи, в които мога да бъда сам, когато си почивам от хората.

Рекичката е досущ като мен – буйна и припряна понякога, ала по-често – тиха, безшумна. Неприятно ми беше, когато я заприщиха под текето и с един изкоп я принудиха да бъде послушна и полезна, да върти воденичното колело през буката, а се радвах, когато, придошла, разруши бента и потече свободно. Макар да знаех, че само укротена мели жито.

Ала ето, гълъбите на тавана тихичко гукат, дъждът все така дни наред се лее и те не могат да излязат изпод стряхата, туй е предвестие за деня, който още не е настъпил. Ръката, с която държа перото, се е вкочанила, свещичката тихичко кашлюка и пръска искрици, бранейки се от смъртта, а аз гледам дългите редици на буквите, знаците на мислите и не зная дали съм ги убил или съживил.

 

[1] В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

[2] Цитатите от корана в този роман са препревод на стилизирания превод на автора Меша Селимович, който се е старал единствено да запази духа на оригинала.