0
3216

Десислава Николова (Dessi Nikko) и оптимизмът да си млад

МЛАДЕЖКАТА ЛИГА

Десислава Николова, Снимки личен архив

Десислава Николова спечели наградата „Южна пролет“ за 2017 г. с романа си „Алиса и петък вечер“. Книга провокативна, подписана с псевдонимиздадена през независима платформа.

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Десислава Николова (Dessi Nikko, 1986) спечели наградата „Южна пролет“ за 2017 г. с романа си „Алиса и петък вечер“. Книга провокативна, подписана с псевдоним, който Силвия Чолева наскоро в „Библиотеката“ в типичния си стил нарече „чалгаджийски“. Изказването на Силвия беше по повод желанието и настояването на Десислава Николова да се изявява като независим автор, тоест да издава книгите си през независими платформи (като „Фабрика за книги“, под чийто щемпел е публикуван романът ѝ) без помощта на издателства. Като автор обаче Десислава Николова не е безотговорна и самодоволна, читателят ще разбере това от разговора, проведен с нея. Той се състоя през юни миналата година, но не е изгубил своята актуалност, защото нещата, които засяга, са си все „тема на деня“ – как млад човек, който иска да се занимава с изкуства (в случая да пише) успява да се справя в една не особено благосклонна среда за такъв род дейност. А че тя е писател, който може и знае как, личи от романа ѝ, който препоръчвам на всекиго, искащ да прочете свежа, без комплекси и суети, добра българска книга.

Десислава Николова

Първо преводи, а сега авторско писане! Такъв ли е редът при теб?

Като професионални занимания – да.

Е, има ли разлика?

О, разликата е огромна. На преводите хубавото им е, че творчески не те изхабяват.

Не те изхабяват творчески?!

Трябваше първо да уточня, че се занимавам с юридически преводи, до художествени все още не съм стигнала. Поне за мен преводът на нехудожествен текст е тип работа, която просто така си минава, без да се чувствам натоварена по никакъв начин.

Как тогава стигна до писането?

Предполагам, че на повечето автори писането си им е в кръвта, те си знаят, че ще се занимават с това, откакто изобщо могат да пишат. А родителите им обикновено го знаят и отпреди това. Когато си на две годинки и не оставяш вашите на мира, а ги караш да ти четат приказки преди заспиване по три часа, е доста вероятно да се прояви такъв талант някой ден (смее се)…

Значи родителите ти са те подкрепяли…

Не мога да кажа, че кой знае колко са ме подкрепяли. Много хубавото на моите родители е, че никога не са считали за нужно да ми се месят по какъв път да поема. Не са ме натискали да ставам адвокат, например. Но и обратното не са правили: „Ей, браво, нали искаш да пишеш, супер, давай, пиши! Ние те подкрепяме.“. Имах, спомням си, едно публикувано стихотворение в списание „Родна реч“, нося го на баща ми, а той: „Уф, с какви глупости се занимаваш?…“ (смее се) А той не беше човек, който не е свързан с културата, просто публикуването на любовни стихове явно му се струваше глупост. Било ми е мъчно в такива моменти, но след това осъзнах, че всъщност позицията на родителите ми е правилна. Може би не е била нарочен метод за възпитаване, но мисля, че на мен добре ми се е отразила, защото хем сама съм се борила за нещата, без да очаквам някой постоянно да ме подкрепя и одобрява, хем пък не са ми се месили грубо: „Няма да пишеш, нали ще ставаш лекарка!“, или нещо такова…

А наградата „Южна пролет“ какво ти даде – увереност или малко повече известност?

Чак известност… Не, не бих казала. Определен тип литературни среди чуха за мен покрай наградата, което е хубаво. Аз много се гордея с нея. Но тъй като съм самоиздаващ се и самопромотиращ се автор, още преди да бъда отличена на „Южна пролет“, работих упорито за това книгата да достигне до читателите. И тя си стана сравнително популярна, като на мен предварително ми беше ясно, че „Алиса и петък вечер“ ще се хареса на млади хора, преживели описаните ситуации, независимо от литературната ѝ стойност. Наградата от конкурса ме направи изключително щастлива поради това, че прозата ми се оказа оценена и на ниво сериозна критика. Показа ми още, че тя може да бъде интересна и за съвсем различни поколения, не само за конкретното поколение млади хора, които описвам.

А как разбираш, че книгата харесва на младите, срещаш ли се с тях?

В момента ситуацията е такава, че за един млад автор голяма част от общуването с читатели се случва във фейсбук. Аз не го харесвам по много причини, не го харесвам нито за поддържане на отношения с близките ми познати, нито като канал за запознанства. Но специално по отношение на връзката с читателите ми е изключително полезен, носи ми положителни емоции и затова го държа, иначе бих го изтрила. Във фейсбук получавам отзиви почти всекидневно. Разбира се, не ми пишат хора, които не са харесали романа. Трябва да си доста голям хейтър, за да тръгнеш специално, персонално да пишеш на автора колко е зле (смее се).

Има ли автобиографичен момент в „Алиса и петък вечер“, примерно живяла ли си в Америка? Както и другите неща – срещи, пътувания…

Всеки, който прочете книгата, ще разбере, че има. Над 90 процента може би… Всички неща, които се случват с Алиса, са се случили с мен почти по идентичен начин. Другите герои са по-скоро събирателни образи от хора, които съм познавала и познавам. Но не съм си позволила да опиша биографията на никого точно такава, каквато е в реалния живот, най-вече защото няма да е честно да го представям съвсем неприкрито, както съм постъпила със себе си.

Каза на представянето по време на Пролетния панаир на книгата, че си искала да опишеш зависимости или поне да предпазиш някои млади хора… Възможно ли е това?

Да предпазя – няма как да стане. Човек, който психически е склонен към зависимости, няма как да бъде предпазен от друг човек. Необходимата сила може да намери единствено в себе си, но може и да не я намери…

А не е ли всеки склонен към някаква зависимост?

Да, но не всички зависимости могат да ти съсипят здравето и живота. Тези, които са тип наркотични, алкохолни, цигарени, булимия, хранителни зависимости, те вредят и здравословно. В книгата засягам основно тях. Има хора, които не са склонни към този тип зависимости, но могат да бъдат работохолици – друга крайност, или по-сериозно взискателни към живота си. Така или иначе, не мисля, че мога да спася когото и да е, по-скоро мога да провокирам по някакъв начин човек, склонен или вече потънал до някаква степен, да си зададе определени въпроси, да не се чувства сам…

Значи все пак да го предпазиш?

По-скоро да му дам повод да разсъждава върху живота си… Единственият начин да се измъкнеш от зависимост е ако сам стигнеш до това решение, няма как да стане по друг начин.

Получавала ли си отзиви от такива хора?

Да, получавала съм. Неведнъж се е случвало да ми пишат, че са се припознали в някой от героите ми и това им е дало увереност, че наистина не се чувстват сами. Виждат, че нещата, които изживяват, ги е изживял някой друг по същия начин, имал е същите усещания. Според мен това е пътят, по който книга, филм или друго произведение на изкуството може да спаси човек – да му попадне в точния момент, по щастлива случайност да докосне точното място и да го вдъхнови да се спаси сам. Но аз като конкретната личност Десислава Николова не се виждам в ролята на спасител.

Колко време писа книгата? Имаш малко дете, омъжена си, задължения семейни…

Историята ѝ е доста разтеглена във времето. Написах черновата на много голяма част от нея, без последните две глави, когато бях на 24.

Само на 24?!..

Да, тогава участвах в един конкурс „Търся издател“, който спечелих. Условието за участие беше да се представи проект за книга. Бях изпратила отделни откъси, книгата като цяло беше доста по-хаотична…

…разхвърляна…

Разхвърляна, недовършена, героите не бяха достатъчно стабилно изградени. Затова сама реших на онзи етап да не се възползвам от наградата, която трябваше да бъде издаване на ръкописа. Аз никога няма да приема нещо, което съм написала, за съвършено, но исках поне да достигна до най-доброто, на което се чувствам способна. После около четири години не се бях връщала към „Алиса и петък вечер“, докато в един момент, по време на майчинството, не ми остана много свободно време. Извадих май късмет със спящо и неревливо дете (смее се). Тогава ми дойде идеята как да завърша книгата, дойде ми вдъхновението да я задълбоча повече. Имах повече житейски опит, а може би и литературен, за да мога да я направя по-структурирана и по-приятна за четене. Имах и време да потърся най-подходящата редакторска намеса за нея.

Не може без редактор.

О-о-о, установила съм, че според мнението на много автори, поне в България, редакторът задължително ще осакати творчество им. Според мен пък редакцията, но задължително с участието на автора, е мост между съвсем личния, на моменти неразбираем свят на писателя, и онова произведение, което ще достави възможно най-голямо удоволствие на читателя. В крайна сметка издадената книга е за читателя, твоя е – на автора – докато я пишеш.

Точно така, напълно си права. Знаеш ли, направи ми впечатление – не я спасяваш героинята. В един момент ѝ даваш шанс, но накрая я погубваш. Защо?

О, не, според мен финалът на книгата е отворен. Такава е била целта ми. Но съм забелязала, че всъщност хората го пречупват изцяло през собствените си възприятия и очаквания. Има някои, които изобщо не допускат, че краят може и да не е фатален, но има други, които си я възприемат с оптимистичен завършек. Малко са тези, които забелязват, че финалът е отворен и не е категорично определено какво се е случило.

И друго, което ми направи впечатление – желанието ти да бъдеш независим автор. Затова издаваш в тази „Фабрики за книги“. Прочее, такава платформа изобщо не знаех, че има…

Напоследък тенденциите в световен мащаб са към увеличаване на броя на т.нар. в чужбина „индиавтори“. Инди – като индипендънт, независим. Много от тях се ръководят от желанието за икономическа независимост. Влагат определени пари в издаването на книгите си, след това влагат още за популяризирането им, накрая си прибират печалбата. Това е особено разпространен модел за англоезичните книги, защото интернет им дава възможност да станат страхотни бестселъри през Амазон, а и по други канали. Мисля, че основните фактори, от които се изхожда, са финансовите.

Това за чужбина, а за България?

Тази схема започва да се изразява и в България. Специално в моя случай беше основно заради творческа независимост. Както вече казах, аз силно вярвам в работата с редактор и че книгата трябва да мине през „чужди очи“, преди да стигне до читателите, но не мисля, че всички редактори в България си разбират достатъчно от работата. Аз специално съм минала през няколко, преди да намеря точния.

През кои издателства и редактори мина?

Конкурсът „Търся издател“, за който споменах, беше на фондация „Буквите“. Преди да се откажа от издаването, ми назначиха редактор, който да работи по ръкописа, но аз въобще не съм видяла какво работи. Казаха ми: „Книгата е супер, има скандални моменти, с тая лолитка на корицата, дето си я избрала, ще се продава, ти супер си правиш пиара, няма значение, че не е съвсем довършена и хаотична, тук основно някои повторения ти махаме и това е – стилът ти си е добре“. Това е едната крайност – редакторът почти нищо да не пипа. Но аз не мисля, че някой, особено 24-годишно момиче, може да създаде цялостна, издържана книга, която просто ей-така да се пусне, без нищо да се премахва, размества или добавя. Това първо, а второ – не вярвам в работата на редактора без в нея да участва и авторът. Това е другата крайност и с тази „друга крайност“ се сблъсках първоначално във „Фабрика за книги“. Първия път ми препоръчаха редакторка, която ми направи много лошо впечатление с това, че пое книгата, въпреки че очевидно не ѝ харесваше. А не можеш да редактираш книга, която не ти харесва! Стилът и предпочитанията на редакторката очевидно бяха изключително различни от моите. Бяхме се разбрали да направим проба с първа глава – получих си я с редакции в почти всяко изречение, при това сериозни редакции. Без да преувеличавам, не знам дали имаше и ред без корекции. Ами че аз ако чак толкова не мога да пиша, по-добре нищо да не издавам! Всяка по-съвременна дума беше заменена с по-архаичен вариант, всяка особеност в изказа ми – загладена така, както всеки друг би я написал. Стана ясно, че с тази редакторка няма да стане. И след това ми се падна Петя Димитрова, която е по-млада и от мен, не разполага с дългогодишен редакторски опит. Само че на нея книгата ѝ хареса и мисля, че заедно успяхме да я докараме до един съвсем приличен вид.

Десислава Николова

Докарали сте я, определено…

Мисля, че добро решение беше да дам книгата и на близки до мен хора, които не се занимават с литература. Те не са обременени с определени правила и просто като читатели казват какво им липсва или кое им идва вповече. От тях, между другото, получих най-ценните насоки, върху които да се замисля.

 Сега ще търсиш ли издателство за следващата си книга?

Поне засега мисля, че няма да се ориентирам към отношения с издателство.

Пак „Фабриката“?

Пак „Фабриката“, да. Дори и нещо да се случи с „Фабриката“, просто ще намеря друг начин за самопубликуване. Вече направих сама най-трудните си стъпки и преживях най-трудните моменти без издателство, което да ми помогне за създаване на контакти, въобще да се ориентирам в обстановката… Нищо не ми беше познато, в движение се учех как се прави представяне, например, или цялостен маркетинг на книга. Установих, че има много нови практики, които работят наистина добре, а повечето издателства изобщо не ги ползват. В момента някои от най-продаваните книги в България са на самоиздаващи се автори. Говорим тук за най-продаваните, не говорим дали всички представят качествена литература, искам да подчертая.

Да, важно е това уточнение, защото тъкмо щях да кажа: „Не знам колко са литература…“

В момента става въпрос за популяризирането, а те успяват да се популяризират. По сходни начини издателствата биха могли да популяризират стойностна според тях литература, но те сякаш или нямат кой знае какво желание за това, или практиките им са твърде закостенели. Много хора в културните среди ползват „комерсиално“ като мръсна дума, но аз категорично смятам, че не всичко комерсиално трябва да е боклук. Да, има определени стилове, които стават най-масови заради това, че са лековати, понякога под формата на пошлост, друг път прекаляват със светлината, добротата и как всички трябва да сме вечно розови и щастливи (смее се). Но, разбира се, че нещо може да бъде харесвано и защото е стойностно, различно от всичко това!

Държиш значи упорито на независимостта?

Да, основно в творческо отношение. Мисля, че хората, които харесват моята книга, я харесват като цялост. Първо, поради това, че тя запазва някаква хаотичност и лично мои си стилистични решения, които редактор би искал да премахне. Второ, заради илюстрациите, графитите в нея, които издателството нямаше да сложи…

Е, не е сигурно…

Скептично беше отношението към тях. Предполагам най-вече заради това, че картинките оскъпяват печата, но точно тези графити нямаше да имат същата емоционална стойност, ако бяха черно-бели. И аз реших да пренебрегна финансовия фактор. Издателите имаха притеснения и относно авторските права, занимавала съм се да търся един по един фотографи от различни държави. Според мен авторът изгражда един цялостен негов си свят и е добре визуалното представяне също да идва от неговите идеи. Защото хората, които ще харесат неговия стил на писане, ще харесат и неговите идеи за оформление. Когато си самопубликуващ се автор, последната дума все пак винаги е твоя.

Как става работата с промоцията, с разпространението и популяризирането на книгата пред публика, но на живо, не във фейсбук. Какъв е личният ти контакт с публиката?

Направих турне, представих книгата в доста градове: Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Велико Търново, Стара Загора, Благоевград, също и в някои по-малки. Трудно ми беше, но според мен се справих добре с организацията, въпреки че може още много да се желае. Чувала съм от други автори, че издателствата им не правят кой знае какво за тях по отношение на такива представяния. И това е още един плюс на самоиздаването – ако работех с издателство, което не се грижи добре за мен, нямаше да мога чисто финансово да си позволя сама да организирам нещата. Защото печалбата нямаше да идва при мен, нямаше да има кой да покрие всички разходи, които сама съм сметнала за необходими.

Е, да, така е. Но те питам, защото аз съм човек, който влиза в книжарници, купува много книги, дават ми и издателства, пък и аз си искам, но твоята книга така и не ми е попадала. А щеше да ми направи впечатление, дори ако щеш с провокативната си корица. И щях да я разгърна, да видя вътре графитите, щеше да ми стане любопитно и интересно, щях да се зачета и със сигурност щях да си я взема. Къде всъщност се продава твоята книга?

Продава се във всички големи книжарници, но не е специално позиционирана, а това си е минус. Издателството би могло да я позиционира, ако реши, че това му е приоритетен продукт. Но аз не мисля, че в моя случай преди да достигна до тази широка аудитория, до която съм достигнала, те щяха да решат да положат специални усилия точно за моята книга. Има и друг момент – книжарите все още гледат скептично на самоиздаването. Въпреки тези неща обаче, книгата си върви добре.

Какво искаш да кажеш, че книгата ти е печеливша в чисто финансов план?

Не е печеливша до степен, в която мога да се издържам от нея. Но си е покрила всички първоначални и текущи разходи, включително за пътуванията, сама си събира парите за всеки следващ тираж – плюс малка печалба отгоре.

Виж ти! Значи си един от малкото български печеливши автори…

Това е финансовият смисъл от самопубликуването. Дори книжарницата да ми вземе 50 процента от коричната цена и като извадим себестойността на книгата, която съм платила предварително при печата, пак при мен ще се върнат повече от 12%. Толкова горе-долу получава дебютиращ автор от издателството, с което работи. А и далеч не всички книги се продават през книжарниците.

Кажи сега за тоя псевдоним, който толкова ни дразни и мен, и Владимир Зарев?

(Смее се.) В моето поколение има една концентрация на името Десислава, фамилията Николова пък винаги е била сред най-разпространените. Самата аз имам голям проблем със запомнянето на често срещани имена, ако сега примерно искам да кажа в интервюто, че много харесвам писател на име Иван Георгиев, няма да мога да го направя. Няма да съм сигурна в името. Затова ми се искаше да си измисля псевдоним, който да е по-лесен за запомняне, но да не променя истинското ми име – Теменужка Николова не беше вариант. Всъщност Деси Нико ми се вижда като единствения подходящ вариант. И мисля, че прави лошо впечатление в определени среди и хора, обаче на други им харесва.

Искаш да кажеш – на старите не им харесва, а на младите им харесва?

Ами да, така се получава. Според мен причината е, че хората над определена възраст асоциират този начин на съкращаване с разни други неща, които в действителност нямат нищо общо с моя стил. Докато аз и почти всички от моето поколение приемаме Деси Нико чисто и просто като съкращение на Десислава Николова, нищо повече от това. А дори да намират нещо повече, то си съответства на ърбън-културата, с която книгата е тясно свързана.

Ще го оставиш ли така, или ще продължиш с Десислава Николова? Защото името Десислава Николова има вече други шлейфове зад себе си, венценосни, така да ги река.

Вече си имам и интересна фамилия по мъж – Беседин. Но така или иначе, бих мислила за смяна на псевдонима чак по-нататък, ако някой ден настъпи преломен момент в творчеството ми, ако се променят стилът и темите, които ме занимават. Така ще има някакво разграничение. Все пак не мисля, че псевдонимът е най-важното нещо. Даже ще бъда щастлива, ако това ми е най-големият кусур!

Каза по-нататък. Значи ли това, че при теб писането е дългосрочен проект?

Да, аз от малка пиша… Всеки си има нещо, което му е вроден талант. Винаги съм усещала, че това ми е предопределено да правя, нямам други таланти (смее се). Кефя се на фотография, бих искала да съм добър фотограф, ама не съм. Не е както с писането – не успях да хвана апарата и да започна да ги усещам тия неща със светлината как се случват, какво трябва да се прави. Докато с писането… Сякаш имам в ръцете си пластилин и просто знам как да го моделирам. Разбира се, като дете и като тийнейджърка съм писала по доста имитативен начин, което е нормално, но след това – на доста ранна възраст, си дойде един характерен мой стил… Това е нещото, което мога да правя, просто усещам, че за това съм създадена. Естествено, то е свързано с доста болка, но и това е нормално.

Много ли се ядосваш понякога, докато пишеш?

Ами да!

На себе си?

Да. Заради периодите на вдъхновение и липсата на вдъхновение. Поетите сигурно имат други вътрешни драми, но поне когато усетят вдъхновението, си пишат стихотворенията и това е. Докато когато става въпрос за роман, трудно можеш да го изкараш целия в период на вдъхновение. То ти идва, започваш, кефиш си се на това, което се излива от теб, но в един момент вдъхновението си тръгва и… трябва да довършиш романа без него. Тези ситуации са ми много, много голяма болка, защото мисля постоянно за това, в главата ми са сюжети, сюжети… И никой не ме грабва достатъчно. Чакам да дойде онова, което те удря изведнъж и знаеш: „Е, това е, нали, супер е, много яко!“. Докато го чакам обаче, се измъчвам ужасно.

Не си ли пробвала с разкази?

Винаги ме е влечала тази форма, романите. Още в пети-шести клас написах един такъв детски, приключенски роман. Интересното е, че никога не съм писала разказ. От малка имам започнати романи, някакви детски книжки, по едно време щях да пиша хоръри… Останаха си просто започнати, но разкази не съм писала.

Мисълта ми е, че през разказа по някакъв начин се тренира точно, как да кажа, техниката на писане. Аз мисля, че за прозата, за белетристиката да, има нужда от вдъхновение, разбира се, но са много по-важни постоянството, трудът, който се полага и влага.

В момента се замислям за разкази точно защото имам няколко идеи, които са…

…по-дребнички, така да го кажем…

По-дребнички, да, но са си готини. Ще се развалят, ако се разтеглят в цял роман. Аз изобщо не съм привърженик на разтягането на „големи локуми“ – ако нещо си е за разказ, защо да не го напиша в такава форма? Мисля да пробвам.

Живяла си в Америка?

На бригада съм била веднъж…

На бригада в „страната на табелките“. Защо толкова иронично описание на тази страна?

Първоначално очакванията ми за Щатите бяха: това, че американците са тъпи, са глупости – как така цял народ ще е тъп?! Освен това си мислех, че там чисто като декор не е нищо особено. Всъщност се оказа точно обратното (смее се). Аз не съм пътувала много, но съм била из Европа. В Лондон примерно нещата са много по-различни от тук, ама не са пък чак толкова различни: имаш усещането, че въздухът ти е познат, материалът на сградите ти е познат… На по-друго ниво е от тук, обаче не се чувстваш чак като извънземно. Докато в Щатите още от слизането на летището сякаш попадаш на съвсем различна планета. Предполагам, че Азия е още по-различна, но за Щатите просто не го очаквах. И от тази гледна точка ми беше много интересно. Природата е уникална. Това, което говорим за България, че тук е най-красивата природа и т.н. – не че не е красива, но и там…

Има вълшебни места…

Първоначално и хората ми харесаха много. Попаднах във Вашингтон, където са изключително любезни. Впоследствие се оказа, че не навсякъде е така. Но в един момент като останах малко по-дълго, като поработих, се убедих, че наистина до голяма степен са затъпели. Докато са се създавали като нация, не е било така, напротив, в много отношения са постъпвали умно, предприемчиво. Но от един момент нататък всичко в живота им е толкова конкретно формулирано, че няма как – някои способности закърняват. Там например за първи път видях в Макдоналдс да пише: „Кафето е горещо“. Цялото отабеляване е на принципа, че някой някога се е изгорил с кафе и е пострадал, и е съдил съответното заведение, затова се предприемат стъпки за предотвратяване на подобни случаи… Идеята за такава уреденост не че е лоша, но не води само до проспериране на човечеството, защото когато се постигне, се проявяват други неочаквани бъгове – специално способността им да се оправят с неочаквани обстоятелства е абсолютно закърняла.

Питам, защото на мен ми направи впечатление много силно, а предполагам и на други, които са чели книгата, че в някаква степен като че ли ти влизаш в тоя поток, дискурс, нека използвам тая дума, на едно като че ли, как да кажа, възраждане, възлюбване на всичко българско и родно, в някакъв такъв момент на родолюбива привързаност?

Аз в никакъв случай не се определям като патриот в общоприетия смисъл на думата. За мен е абсурдно непрекъснатото говорене за национални герои, за Ботев, за Левски – колко са били те велики, пък сега къде ни е патриотизмът. Ние живеем във време, в което проблемите са съвсем други, самите Ботев и Левски ако живееха сега, нямаше да бъдат това, което са били тогава, убедена съм. Не съм и от хората, които казват: това е най-красивата природа, ние сме най-заслужили всички блага на света, всички останали народи са селяни… Нали знаеш какво представлява един националист и патриот? Обаче аз си обичам България, тук се чувствам най-добре. Да, искам да пътувам много, да оставам за известно време на различни места, защото това е начинът да опознаеш една култура – трябва да поостанеш, не става само с разглеждане на забележителности. Но не изпитвам абсолютно никакво желание да отида да живея другаде трайно. Зад всяко лошо нещо в България виждам и по едно хубаво, което пък ще изчезне някой ден заедно с лошото.

Дразнят те лошите неща или ги компенсираш с нещо хубаво, което става?

Дразнят ме лошите неща, разбира се, но аз като цяло не изхождам от идеята, че собственият ми живот се определя основно от държавата, в която живея, или от манталитета на хората. Да, тези неща се отразяват, но в крайна сметка могат да се заобиколят, даже и да се променят. И пак казвам – хубавото си идва с лошото. Примерно в бюрокрацията тук процедурите са лениви, хората – намръщени. Обаче, от друга страна, си водя с тях съвсем нормални човешки разговори, дори и да не са особено мили. Ако си в голяма нужда, могат да нарушат правилата, за да ти помогнат по някакъв начин, което в Щатите е изключено. Там са изключително любезни, обаче трябва ли да затворят в 5, пък ти си дошъл в 5 и просто трябва още 2 минути да останат – абсурд! Ако ще и животът ти да зависи от това. Човек с определен характер би могъл да се чувства по-добре в тамошната обстановка и аз не мисля, че е някакво родоотстъпничество или кой знае какво, ако отиде да живее там. Но за самата мен, за моя си характер, тук е по-приятно.

От кого си се учила, кого в някаква степен можеш да припознаеш като… хайде, не като учител, но като някой, от когото си вземала и ти е харесвал?

Най-силно ми въздействат два коренно различни, дори взаимоизключващи се видове литература. И тъй като откривам себе си в комбинацията между тях, предполагам, стилът ми също е някаква такава смесица. Първият тип е циничен, да речем Хенри Милър, Буковски, Ървин Уелш, другото е съвсем в другата крайност (смее се)…

Романтични?!

Не романтични в смисъл на любовни романи, такива никога не съм харесвала особено. По-скоро приказни, философски, но по някакъв наивен начин, шедьовърът в това отношение е „Малкият принц“. Сега харесвам много и Фредрик Бакман, но той със сигурност не ми е повлиял, защото чак след „Алиса“ започнах да чета неговите неща… Усещам го много близко, на всяка глава рева, после се усмихвам щастливо по няколко пъти. По едно време обичах и приключенски романи, но отдавна не изпитвам нужда да пиша в такива жанрове.

Е, тях кой не ги е харесвал…

Да, приключенските романи са прекрасни такива, каквито са си написани. Те ще продължат да се четат. Но не мисля, че сегашното време предполага да пишем по подобен начин, има си достатъчно добри класики. Та, общо взето, творчески най-силно ме влече комбинацията между цинично и наивно. Може би защото самата аз съм такава…

Цинично-наивно или наивно-цинична…

(Смее се.) И двете…

Защото зависи къде ще сложим ударението.

Понякога се случва така, че при един и същ човек ударението може да падне на различни места в различни моменти. Като човек най-вече се определям като оптимист, но това не се проявява в творчеството ми, по-скоро в живота. Малко или много писането си остава свят, в който изхвърлям по-тъмните свои мисли и изживявания. Не съм човек, на когото му се е случило нещо лошо днес и който ще тръгне да си реже вените, да пише статуси тъжни във фейсбук, да реве на всеки срещнат… Напротив, опитвам се да не показвам. В писането ми се изливат тия неща.

Български автори четеш ли?

Отскоро започнах да чета съвременни български автори.

Значи ли това, че започвайки сега да четеш български автори, ще се опиташ да влезеш в българския литературен живот, в българския литературен поток да се влееш?

Честно казано, нямам голямо желание, защото според мен един писател трябва да отразява света и хората като цяло, не да се движи само сред писатели…

Е, няма писател, който се движи само сред писатели…

Да, ама все пак ми се струва, че на мнозина ще им се отрази добре да наблягат по-малко върху тези среди. Писателите са интелигентни хора, обаче във взаимоотношенията помежду им в един момент се получава една типична селска история, каквато е навсякъде другаде, и много-много не ми се иска да участвам в нея. Гледам да се държа по-настрана, не ходя на всякакви мероприятия, не събирам от всички автографи, не се опитвам да се запознавам с всекиго и не давам публични оценки за трудовете на останалите. Всичко това ми е излишно. Даже като чета съвременни български книги, гледам от какво да се различа, когато пиша, защото забелязвам неприятно уеднаквяване и тъпкане на едно място в нашата литература. Харесвам много Георги Господинов, според мен то си и личи… Не че сравнявам моята проза с неговата, но и той има каквото обичам: може да бъде едновременно циничен и романтичен, звучи универсално, дори когато изхожда от чисто българска позиция. Харесвам много „18 процента сиво“ на Захари Карабашлиев, но не всичко негово. Все още не съм прочела „Хавра“, може би и тя ще ми хареса. Обожавам стила на Стефан Кръстев-Цефулес, който не е сред така споменаваните имена, но за мен е изключителен. Той е онова, което наричам истински писател. Обикновено е ориентиран към фантастичното, а аз не съм сред големите почитатели на тези жанрове, но всеки път се потапям в красиво и проникновено слово, дори сюжетът да не е точно по моя вкус.

Каза, че не искаш да влизаш в литературния поток, но беше нещо като водеща на проява на „Нова социална поезия“, нашумяла твърде напоследък?

Да, така е, не казвам, че никога в нищо не искам да участвам. Ценя всяка отправена към мен покана като израз на уважение и ако става въпрос за нещо, което ми се вижда смислено, никога няма да откажа. По-скоро гледам да не се бутам допълнително, да не се стремя нарочно към увеличаване на поканите, ако мога така да се изразя.

Ти смяташ ли, че пишеш нова социална проза?

Нова със сигурност, не мисля, че има нещо старомодно в моята проза. Социална – доколкото можем да не обвързваме социалното с политическото, защото със сигурност не изразявам политически позиции.

Книгата наистина има изключително модерно звучене, хората вътре, проблемите са на млади хора, част от големия град. Само че онези от малкия или селото как ще ги грабнеш?

За съжаление, не познавам достатъчно добре тези хора. Нещо, за което винаги ми е било много мъчно: моите баби и дядовци не са от София, но майка ми и баща ми са родени тук и всичко е било разпродадено. Никога не съм имала село, вила или близки роднини в друг град, където да мога да ходя да прекарвам летата. Не мога да кажа почти нищо категорично за живота в малките градове.

Точно това ми е идеята. Ето „Алиса и петък вечер“ – дори самото понятие „петък вечер“, което реално влезе в българския контекст на социален и т.н. живот, не е българско, май че е американско…

Там е по-скоро събота вечер.

Както и да е, но петък вечер – време за купон и т.н. Питането ми към теб – и аз самият си го задавам този въпрос – как книгата ти може да достигне до тях, как може да ги докосне?

Със сигурност знам, че докосва хора, които са преживели описаните в книгата водовъртежи и след това са избягали от София към по-малък град. Но обратното… По-скоро книгата няма да хареса на хора, които никога не са се докосвали до подобен начин на живот. Може би на някои ще се стори интересна заради това, че ще ги извади от зоната им на комфорт. Голяма част дори не предполагат, че младите хора в големите градове могат да живеят по този начин. Това е един свят, няколко светове, които не са им познати. Така или иначе, не мога да пиша на крайно различни от вече представените от мен теми. Мисля, че човек трябва да говори за нещата, които много добре познава. Примерно в „Ще се върна в седем“ на Горан Атанасов, която също беше наградена на „Южна пролет“, на мен изключително много ми хареса именно познанието за човека от малкия град.

Но как героите на Горан Атанасов ще станат твои читатели?

Може би няма как да станат и може би не е необходимо. Би било странно, ако всички се вълнувахме от едни и същи книги. Специално в „Алиса и петък вечер“ присъстват елементи, които човек изобщо няма да разбере, ако не се е докосвал до тях в истинския живот. В частта с наркотиците, ако не си го изпитвал или не си контактувал с такива хора – няма да разбереш смисъла дори на чисто физически описания за пресъхнала уста например.

Между другото, има една книга, автобиография, тя няма претенции за роман – „Падение и спасение“ на Весела Тотева, където тя разказва за хероиновата си зависимост.

Да, знам за нея, тя излезе горе-долу по същото време, по което и Алиса. Все още не съм я прочела, не мога да кажа нищо за литературната ѝ стойност.

Аз съм ѝ редактор на Весела. Тя няма претенции книгата ѝ да бъде някаква висока литература. Нейното желание е да помогне на някакви хора да се спасят или пък да не паднат, или пък на другите, които са потърпевши от такива злощастни събития, да намерят начин как да се справят. Та как е с твоята книга, тя иска ли да помага някому?

Може би точно обратното. При мен е движещ литературният, творческият подтик. Пиша, защото не мога да не пиша. Оттам нататък, когато творчеството е дълбоко и искрено, то си заживява собствен живот и може да окаже съответното позитивно влияние в живота на някои читатели. Но не се имам за някакъв самарянин, може би и заради това, че самата аз не изпитвам кой знае каква нужда някой да ме спасява. По-скоро някакви случайни неща от околните – като усетена енергия и позитивизъм, такива са нещата, които на мен са ми помагали, за да не потъна. Не нарочното подаване на ръка, защото понякога се оказва, че то по-скоро вреди.

Вълк единак си?

Е, не точно вълк единак…

Имам предвид известната поговорка защо на вълка му бил дебел вратът – защото си вършел работата сам. Та в този смисъл вълк единак, не че си хищник нали, страшен.

По много показатели съм екстроверт. Обожавам да оставам сама, но се чувствам съвсем в свои води и когато общувам едновременно с много хора, познати, непознати… По-дълбоката част от себе си обаче разкривам само пред най-близките, особено проблемите. Oт останалите не обичам да искам услуги или каквото и да било, защото много по-готини отношения се получават без да си в процес на вземане и даване.

Казваш, че не потъваш, но твоите герои общо взето са повече потъващи като че ли?

Да, да, аз вече споменах, че в писането си ги изливам всичките тия неща. Даже съм чувала мнения: „Това момиче какво е слънчево, въобще не съм очаквала такава книга да прочета от нея“ (смее се).

Е, тя не е мрачна, напротив…

Да, но при жив контакт изглеждам вечно усмихната, дори лекомислена. Имам чувството, че повечето хора очакват от мен – не знам точно как се категоризира в литературата тази много модерна напоследък, много оптимистична линия – всичко е добро, всичко е красота, авторите се показват като невероятните алтруисти… Мен обаче в изкуството ме интересува повече калта. Какъвто и имидж да поддържат пред останалите, малцина действително правят съществени стъпки, с които да оправят нечий чужд живот. Това не ги прави злодеи, но тъй като в творчеството си заявяват друго, ги прави лицемери. Ясно е какво представлява един щастлив и добър човек. По-интересно ми е да прочета тъмните мисли на писателя – онези тъмни човешки мисли, за които почти никой не говори – да позная в тях и своите собствени, или да ми стане интересно, че никога не са ми минавали точно такива.

Караш по известното изречение на Толстой, че всички щастливи (семейства) си приличат, пък всички нещастни са нещастни по своему.

Е, не, то и щастието си има своите подводни камъни, защото не всеки знае как да се справи с него (смее се). Но за светлите неща никой не се притеснява да говори, докато за тъмните… Когато имам представяне или когато си пиша с читатели, обикновено най-първият въпрос е: „Не се ли притесняваш толкова откровено да пишеш за себе си?“. Което ми навява мисълта, че явно страшно много хора се притесняват и си слагат прекалено много маски пред останалите. На мен нито в писането, нито в живота ми е трудно да бъда съвсем откровена. Предпочитам, когато се запознавам с някого, до един час да съм разказала най-гадните неща за себе си. И щом продължава да комуникира с мен, значи е ОК с тях. А не да се правя на каквато не съм и след половин година да има разочаровани.

Колко е тиражът на книгата ти?

Хиляда беше първият тираж. Очаквам всеки момент да излезе следващият, трети поред.

Наградата направи ли те щастлива?

Да.

Как се справяш тогава с подводните камъни на щастието?

Точно за наградата не мисля, че има кой знае какви подводни камъни. Освен може би, че човек като получи награда, доста повече хора се активизират да му обърнат негативно внимание.

Хейтърство?

Установих го още покрай онзи конкурс за издаване. Тогава имаше такива коментари: „Някаква си сервитьорка, тая па защо си мисли, че може да пише…“ Когато се намираш в съревнование с други хора, злобата се отключва. Включително някакъв писател, аз не го знам, ми беше писал: „Неграмотна пикло, ти дори не знаеш аз кой съм!…“ Просто му отговорих, че, вярно, не знам кой е, но има две правописни грешки в краткото съобщение, което ми е написал (смее се)… Може ли да наричаш неграмотен някого при положение, че ти очевидно имаш проблеми точно с това? Имаше много негативни коментари тогава, още преди да излезе книгата, и се бях настроила за някакъв ад под небето, който за щастие не се случи.

Няма ли пък след наградата – извинявам се, ако съм недискретен – в някаква степен да се вземеш насериозно като този писател: знаеш ли аз коя съм, какво съм?

Аз имам много недостатъци, но си имам и няколко много важни качества. Едното от тях е, че имам доста реална представа за себе си. Не съм човек, който се подценява, не съм и човек, който се надценява. Мисля категорично, че писането е нещо, което ми е талант, но изобщо нямам претенции да бъда най-великият млад писател в България, изобщо не виждам и смисъл от подобни сравнения. На каква база ги правим? Всеки си има различен стил, читателите харесват различни неща. Продажбите също не са критерий за това кой е добър. Сигурно има автори, които издават книги в 200 бройки тираж, които дори не са разпродадени, но това не пречи да са стойностни. За съжаление, често нещата опират не до стойността, а до способността на писателя за самопромотиране. Често го споменавам това самопромотиране, възможността за реална печалба, когато се издаваш сам, но за мен тези неща са важни и не виждам нищо самодоволно в това. По-скоро е самоуважително. Позволява ми да се занимавам с онова, което обичам, по един доста приятен начин, без да се налага да блъскам нещо друго от 9 до 5, след това изтощена да не мога да обърна достатъчно внимание на детето си, след това посред нощ да крада време и за писане.

Хубаво, ама не си ли се замисляла: „Ето, пиша на български, аудиторията не е много голяма, какъв е смисълът?“

Замислила съм поне да опитам и в чужбина, но не защото иначе няма смисъл. Смисълът ми е на първо място в самото писане. Винаги съм мислила за него, никога няма да бъда достатъчно щастлива, ако не си развия точно този потенциал. Разбира се, публично признание, каквото е наградата за дебют, ме стимулира допълнително.

Нали знаеш, че не наградите определят стойността на текста?

О, да! Все пак зависи – не определят стойността на текста, но до някаква степен официализират работата ти като писател. И за пред теб самия, и за пред литературната общност. В моя случай много читатели, също и представители на критиката, вече заявиха, че харесват книгата ми. Други критици, с не по-малко доказан вкус, могат пък изобщо да не я харесат. Важното е, че щом съществуват първите, щом докосва някого, значи от творчеството ми има смисъл.

Спомена няколко пъти критиката. Доколко ти е важна, имам предвид професионално?

Не дотолкова, че да се скапвам, ако не получавам само положителна критика. Но все пак ми е много важно и някой да оценява високо това, което правя, носи ми някакво вътрешно спокойствие. Но и това не успява да ме успокои докрай (смее се). Според мен всеки пишещ човек и въобще човек на изкуството се стреми към някакво съвършенство, което никога не може да постигне, и постоянно си задава въпроси дали е достатъчно добър. Даже може би най-талантливите се измъчват най-силно. Една награда никога не може докрай да ме успокои в това отношение, но ми дава доза спокойствие, че съм получила някакво признание. Аз, така или иначе, не се стремя да бъда гений (смее се). Естествено, всяко положително мнение, което получаваш, те гали по някакъв начин. Въпреки това смятам следващата ми книга да е много по-различна от тази, без да се интересувам от това, че хората, които са харесали предишната, може би няма да харесат следващата.

Благодаря ти!

И аз ти благодаря!

Откъс от романа „Алиса и петък вечер“

Аз съм Алиса, само че в обратен ред. Първо счу­пих де що имаше огледало за чупене в Огледалния свят. После се напъхах в Страната на чудесата, за да срещна лудите шапкари, лудите всички и да си изпъл­зя годините наказание за всяко счупено огледало.
Чудесата на страната ме утешават… Но ще на­меря ли изход от Бялата заешка дупка?
За търсенето и намирането искам да ви раз­кажа.
Като дете знаех отговорите. След това порас­нах и се заех да ги търся.
И
търсейки,
се
оплитах.
Не знам дали има официално призната криза на 24-годишната възраст, но точно тя ме тресе. Дет­ската непоколебимост се изгуби някъде. Объркана, сбъркана, във всяко отношение се лутам между „всич­ко“ и „нищо“. Кроя планове за миналото, докато съ­жалявам за неща, които ми се струва, че ще извърша в бъдеще. А може това да е за добро. Може уравнове­сените личности на средна възраст – онези, които си нямат криза – също да са я отметнали на по-ранен етап.
Петък вечер.
За пореден път реших да подредя живота си. Подредих си… гардероба. Обикновено решенията да се оправя живот започват от гардеробите. Лошото е, че свършват пак там.
Сгънах всички парцали, отново не избрах кои да изхвърля. Повече нищо не ми се подреждаше, така че се отпуснах на дивана – с черно бельо и червено вино.
– Има ли надежда да спреш с мотаенето и да на­пишеш книга най-после?
– Надеждата умира последна, но вече е в кома – любезно предоставих нова интерпретация на бонбо­неното клише. Това запали познатия бенгалски огън в смеха на Анита. Малцина се смеят така, както тя може; както се кикоти човек, когато смехът му е ис­тински. Тогава човек се смее смешно. Забърква всич­ки налични звуци в своята весела истерия. ПФРСС-МХУУ-МХУУУ-КХЕ-КЕ-КЕ-ЧШИИ-ХИИ-ХИ-ХИ. Нещо такова.
Анита се смя смешно и в нощта, когато се за­познахме. Лятото след гимназията. Преди това бях слушала много за нея и сестрите ѝ. Градските ле­генди ги описват като бели самодиви: сграбчват те веднага, щом ги докоснеш, и те завъртат в болезнена прегръдка, където всичко е страшно. Дори хубавото е страшно, защото е нереално. И ти ставаш страшен и нереален… Накрая изчезваш съвсем. Говори се още, че с Анита и сестрите ѝ не се запознаваш сам. Все някой ги препоръчва и води.
Един приятел ми я доведе.
– Пожелай си нещо – каза ми Анита в онази първа нощ между нас. Тя не се разпореждаше, не беше в сти­ла ѝ. Гласните ѝ струни превеждаха заповедните изре­чения в съобщително-нежен шепот: „Пожела-а-ваш си нещо“.
Така и направих.
– Какво си пожела?
– Ама… Нали не трябва да се казва?
– Глупости. Естествено, че като искаш нещо, трябва да си го заявиш. Какво правиш, ако те мързи да отидеш до масата и ти се ще майка ти да ти подаде чашата с кола? Казваш ѝ: „Моля те, мамо, подай ми чашата с кола!“, или се опитваш да ѝ го внушиш чрез силата на мисълта? Не се притеснявай, позволи ми да чуя желанието.
Отново се подчиних.
– Добре… Да проверим дали ще ти се изпълни. Ези или тура?
– Ези! – винаги избирам ези. Харесва ми повече как звучи, а и съм сигурна, че по-често се пада.
– Сега погледни луната: ези ли е или тура?
– Тура. Значи няма да ми се сбъдне…
– Напротив!
– Е, как така ще се сбъдне?! Нали избрах ези, а виждам, че луната показва тура…
– Да, но сбъдването зависи от теб, не от луна­та. За да се изпълнят мечтите ти, не е нужно да па­дат звезди – нужно е да падаш Ти. А след като можеш да твърдиш, че луната изразява страна на монета, значи си способна на всичко.

Преди години, в двора на детската ми градина.
– Искаш ли да си играем на мъж и жена? – попи­та ме едно момченце от групата.
Ровейки с дясно краче в пясъчника, се съгласих. Така започна горчивият ми опит с мъжете. Още пом­ня как се казваше малкият ухажор – Лъчко. Помня и че коремът ме присвиваше при допира на Лъчко. Едно странно присвиване, въпреки че не сме се пи­пали кой знае колко, нито пък кой знае къде. Бяхме много по-назад в материала от сегашните хлапетии. При вида на залепени една за друга божи кравички, те крещят: „Виж ги, правят секс гадовете!“. Според нас просто бяха сиамски близнаци – и това ни се струваше достатъчно забавно.
В онзи ден, когато си играхме на мъж и жена в двора на детската, около катерушката глобус има­ше много божи кравички. Известно време ги бутахме с клечки. След това си спретнахме семеен обяд със салата от листа и кални кюфтета. За десерт ядохме вкусна паста за зъби „Мечо“, която откраднахме от тоалетните. После си легнахме, всеки в неговото кре­ватче…
След омразния следобеден сън видях как „мъ­жът ми“ си играе на мъж и жена с друго момиченце от нашата група. Помня и нейното име – Лора.
Стана ми гадно тогава, в детската градина. Не знам какви мисли са минали през 4-годишната ми глава, но от сегашната гледна точка смятам, че още в онази ситуация е трябвало да ми стане ясно oснов­ното правило.
Хората не са моногамни. Както и животните. Има там разни птици, за които се говори, че били верни на един-единствен партньор през живота си. Ама дори при тях ставали изключения – специално съм го проверявала този въпрос. Оказва се, че за аб­солютна непоклатима моногамия можем да гово­рим само при паразитите Diplozoon paradoxum, кои­то живеят в точно определени части от телата на точно определен вид риби. Малките паразитчета са лишени от избор. Те се срастват едно с друго на пър­вата среща, остават така „до гроб“ и е невъзможно да изневерят, ако ще и много да им се иска.
Никой друг вид не е стопроцентово моногамен. Основната разлика с хората е, че останалите видове не се измъчват от своята полигамия. Не се занимават да си измислят романтичен морал. Не драматизират. Това е голямата пропаст между хората и животните: ЖИВОТНИТЕ НЕ ДРАМАТИЗИРАТ. Те не обвиняват себе си или другите в изневяра – за тях такова поня­тие просто не съществува. Не са имали глупостта да го измислят. Полигамни са, защото Природата ги е създала такива, а Природата е достатъчно мъдра, за да знае как нещата ще вървят най-добре. Тя не си губи времето – въпреки че го има в изобилие – да създава аб­страктни думички и после цял живот да се чуди какво означават. Като Любов. Изневяра. Или пък Доброта.
Мисля, че ако всички останали видове си имат инстинкт за самосъхранение, то хората могат да се похвалят с един уникален инстинкт – този на само­разрушението. Не е ли странно например, че любимо­то растение на човечеството е цвете с бодли?
Всеки от нас изневерява – ако не физически, то поне мислено. Поне мъничко, поне веднъж. И мнозина се чувстват виновни за тази „греховност“. Другият вариант е да обвиняват половинката си. Природата ни е дала живот, а ние пилеем немалка част от него, за да страдаме от Любов. Носим този кръст с невиж­дана гордост. И между другото носенето на кръст също е нещо, което само многострадалният Homo sapiens би могъл да измисли.
Ta така – като се стремим да не си изневеряваме един на друг, всъщност изневеряваме на Природата. Гърчим се в опити да бъдем „благочестиви“, вместо да се гърчим от удоволствие.
Разбира се, тези неща няма как да ги проумее малко момиченце, което хапва паста за зъби преди следобедния си сън. Повечето хора цял живот се бун­туват срещу идеята за полигамията. Лошото е, че за­сега и аз я приемам само на теория. Горчивите ми опити да намеря чиста Любов продължиха с години. Бях саморазрушителна, разруших и твърде много чужди неща.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияГражданският сектор на Изток и на Запад
Следваща статияКак се броят комари