0
2561

Детето и костенурките

На тоя бряг слънцето стои така, че по залез се потапя в морето. Дискът му става огромен и огненочервен тогава, водата се обръща на злато и мед, а хоризонтът се изпъва, за да се види краят на света.

Когато беше дете, не изпускаше ни един от летните залези на този бряг. Водата там е плитка далеч навътре в морето, а пясъкът е нежен. И той вървеше във водата все по-навътре и искаше да стигне колкото може по-нататък, колкото може по-близо до огромното слънце и до края на света, до прага, отвъд който си представяше, че е Бог. Но нямаше как да стигне до ръба на тукашното, защото на този бряг плитчината пропадаше внезапно в пастта на океана. Денем бездната изглеждаше тъмносиня и началото ѝ се виждаше като ясно очертана линия, отделяща мастиления мрак от лазурните води, в които се къпеха слънчевите лъчи. С падането на нощта всичкото ставаше едно – черно, безкрайно и страшно.

Две грамадни планини затваряха този дълъг пясъчен бряг, на който в летните вечери костенурките, големи колкото човеци, излизаха, за да лежат с часове върху ситния бял пясък и да оставят на него яйцата си. А той понякога се биеше с другите деца, когато искаха да обръщат костенурките по гръб, за да се забавляват после с тяхната безпомощност.

Сега, в дните на своя заник, често се сещаше за тези детски схватки. През годините на живота си видя много жестокост. Видя хора, които нямаха никаква милост към никого и към нищо. Спомняше си гоненията, мъченията, месеците в тъмницата с всичките други затворници, единствената вина на които бяха вярата и надеждата им. Спомни си и онзи ужасен бой на брега край този град, когато принудените да акостират от бурята войници и местните се биеха със злоба и ярост такива, каквито не беше виждал преди. Как въобще успя да застане между тях тогава и да спре това безумие?! Как въобще го послушаха…

От балкона, на който седеше, се виждаше добре пристанището, виждаше се суетнята на ония, които товареха и разтоварваха от корабите. Денят беше напреднал и морето придобиваше дълбокото си синьо. Пак се сети за костенурките и за кой ли път изпита болезненото срязване в гърдите. Винаги го изпитваше, когато през ума му минаваха мисъл или спомен за страданието на невинни. То стана центърът на неговия живот. Още от детството ми явно, помисли си, още от костенурките.

Спомни си отново как палачът беше вдигнал вече меча над главите на тримата несправедливо осъдени. Но тогава народът му направи път и той можа да стигне точно навреме, за да спре тази ръка. А после, години след това, беше станало нещо, за което той нямаше как да знае. Трима военачалници на императора лежаха затворени и осъдени на смърт без вина. Те страдаха на стотици километри от мястото, на което беше самият той тогава, но се бяха сетили за спасението на онези тримата и в пълното си отчаяние бяха призовали не друг, а него в молитва.

И тогава той се беше явил в съня на царя, казвайки му: „Освободи тримата военачалници, които невинно страдат! Ако не ме послушаш, ще вдигна срещу тебе война и ти ще загинеш“.

А в съня си императорът, крайно учуден и ядосан, попитал: „Че кой си ти и как смееш да ме заплашваш?“. А той му отговорил: „Аз съм Николай, архиепископ на Мирликийската митрополия“.

Слънцето залезе и градът започна да утихва. Той знаеше, че скоро ще си отиде и мисълта за това го изпълни с покой и тишина. Беше грешил през живота си като всеки, знаеше го. И се молеше за опрощение… Но едно нещо сам не можеше да си прости. И не можеше да разбере как и защо изобщо го е сторил. Не можеше да разбере как се вдигна тогава ръката му в Никея (като да не беше неговата собствена, а чужда някоя!), та удари плесница на Ария…

„Господи, прости ми“, прошепна и погледна към хоризонта. Представи си рая и се видя легнал под безкрайния звезден свод на пясъка край Патара. А до него – костенурките.    

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЯвлението Стоянка Мутафова
Следваща статияНа ръба на тишината, прекосяващ времената