0
2785

Детство мое, златно и вълшебно!

Един древен мъдрец пожела на близките си и далечни потомци да не им се случва да живеят в интересни времена. Но им се случваше епоха след епоха непрекъснато и многократно – времената не слушат хората, те си имат собствена, независима и автономна динамика, която не е подвластна дори на мъдреците. И въпреки че на почти всяка от стотиците генерации, които се извървяха от античността до днес, им се случваше да живеят, а много от тях и да изживеят живота си в интересни и опасни чрез интересността си времена, струва ми се, че рекорд в това отношение държи моето поколение – поколението на връстниците на свободата. Не ние се самоудостоихме с тази нафукана историческа титла – така ни нарече още в първа младост авангардът на работническата класа, партийната идеологическа пропаганда ни провъзгласи за фаворити на мирозданието, за жители и строители на най-добрия от световете. И макар да бяхме връстници не на свободата, а на робството, ние ѝ повярвахме с готовност. Готовността на вярата ни бе предопределена не само от светлите и величествени перспективи, които тази пропаганда чертаеше със замах пред смаяните ни детски очи, готовността ни да вярваме беше и някак си неизбежна – както психологически, така и партийно-политически. Психологически, защото детската възраст изпитва естествена, природна потребност от идеали и идоли, които да следва с упование, а обществено-политически, защото отказът да повярваш се санкционираше безпощадно от възрастните и всемогъщи знаменосци на правата вяра. Дързостта да не повярваш водеше след себе си ведомствени наказания, чиято саморазправа бе адресирана не само до нас, подрастващите, а и до родителите, и до близките, че и до родовете ни. Вендетата не бе чужда на класово-партийния подход. Нещо повече: той я въведе в междучовешките отношения далеч преди сицилианската мафия да я възроди от дебрите на древността и да я превърне в свой арсенал. Още със зараждането на болшевизма през началото на миналия век, с Павлик Морозов още, новата класово-партийна вендета пое по кървавата щафета на мъстта и възмездието.

И понеже в очите на младия читател думите ми ще прозвучат от странно по-странно, а разказът ми ще заприлича на изповед на шизофреник, страдащ от старческо слабоумие и безпаметност, за да не решат съвременниците, че пиша не мемоарно есе, а научна фантастика, ще се наложи да пообясня кое-що от причудливия си лексикален арсенал. Който е толкова причудлив и непонятен за всички, израснали в демократични условия, че ще потрябва май и терминологичен речник, който да преведе онази доктринирана и идеологизирана до неузнаваемост епоха на езика на съвременните дадености.

И така, бяха времена съветски и безродни, бойки и бодри времена, но с една фасадна, с една лицемерна и конюнктурна бодрост, зад чиято показност дебнеше пустошта на нищото, на онази безсъдържателност, която бе толкова по-куха, колкото по-помпозна и величествена бе фразеологията, в която бе тя опакована. Езикът, и особено гражданският език, престана да бъде изказ на нормалните човешки вълнения и се превърна в глухо ехо на ведомството, на институцията, на онзи погром над човешката същност, който започна с родоначалното „Вся власть Советам!”, за да се превърне само след две-три десетилетия и в наша национална участ. През онези дълги и тягостни години лектори и апаратчици от отдел „Агитация и пропаганда” към ЦК и по места ни учеха, че партийната идеология трябва да доминира над душевността, че дори интимните ни чувства и изживявания са класово-партийно детерминирани, че всеки човек е единствено и само обществено животно, че всяка личност се изчерпва с политическата си принадлежност, а всяко отклонение от официалните тези е морално и криминално престъпление, което ще бъде издирвано, установявано и санкционирано със силата на комисарската ожесточеност. Тези времена са живи-живички в полувековните ми спомени и до днес – не защото имам силна и свежа историческа памет, а защото белезите от тях кървят дългосрочно, а бушуващата през последния четвърт век пълзяща, но повсеместна реставрация на комунизма ги възражда и подхранва ден след ден с неутолима обществена енергия. От този така деструктивен както морално, така и политически процес аз се боя като от огън. Този ми неугасим страх е ресурсът и на настоящата ми споделеност – споделеният страх е по-малко страшен от несподеления.

Да се върнем обаче обратно към времената и нравите им. Нрави, диктувани от пришпорилия ни идеологизиран бяс, и времена, изпълнени до пръсване с него. Времена и нрави, които, следвайки водещия пример на „Большая Советская Энциклопедия”, провъзгласиха генетиката и кибернетиката за буржоазни лъженауки – ни повече, ни по-малко. Физиката на Айнщайн провъзгласиха пък (този път по модела на нацизма) за еврейска, а възпитанието на подрастващите предоставиха на малограмотни даскалуващи функционери като Макаренко, чиято задача на възпитател по собствените му думи бе да оперира юношата от индивидуалността му, за да го постави в услуга на обществото. В хода на това инженерство на човешката душа най-проспериращите и цивилизовани държави, целият Свободен свят бе сатанизиран и заклеймен от многобройните пленуми и конгреси, от кръжочната дейност, от щафетните лагер-школи и от партийнополитическите учебни години като царство на регреса и мракобесието – само защото не бе комунистически. Стегнати в стройните колони на пионерските и комсомолските организации, детската ни, юношеската, че и младежката ни възрасти бяха милитаризирани и насъсквани срещу фалангите на един несъществуващ класов враг, предвождан от една точно толкова несъществуваща буржоазна идеологическа диверсия. В пороя на това прерастващо в шаманизъм доктринерство съвсем закономерно мнителността, врагоманията и шпиономанията се превърнаха в истинска гражданска психоза, а доносничеството се масовизира до рамките на общонародна художествена самодейност. Под ръководната роля на Партията доносът стана истински фолклор – като родителите си, и децата бяха симетрично разпределени на донасящи и донасяни, а най-често всички бяхме едновременно и едните, и другите. От мъдростта на Мечо Пух, от одухотвореността на Малкия принц, от фантазията на Пипи в одържавеното ни детство и помен нямаше – имаше само принципи, каузи, комитетчици и комитети. По комисарски ожесточен, отчужден и обездухотворен по комисарски беше и езикът ни – един кастриран и обездушен език, който със смразеността си напомняше до болка новоговора на Оруел. Един преподаван с некрофилна възторженост, но пропит от ненавист език, който вместо да гради мостове между хората, разединява и озверява. Така се превърнахме в деца, заприличали без време на малки възрастни, деца с ограбено от ненаситното партийно властолюбие детство – институционализирани, инструментализирани и зомбирани деца.

Какво общо има всичко това с днешната действителност ли? Много, учудващо много и убийствено много. Надеждата ни, че с победата на демокрацията приключихме веднъж завинаги с кошмарните практики на тоталитаризма се оказа илюзорна. Толкова илюзорна, че само за някое и друго десетилетие се превърна от надежда в безнадеждност. Докато победилата в края на 80-те демокрация мандат след мандат линееше и боледуваше, комунизмът прекрачи с твърда стъпка през хилядолетията и насели отново националното ни битие. А се получи така, защото докато комунизмът ни беше наложен отвън, демокрацията ни беше подарена – също отвън. Комунизмът, с други думи, не бе наше национално дело, но не бе наше национално дело и демокрацията – и пороците на диктатурата, и благата на демокрацията бяха не отечество, а импорт – със задграничен произход бяха, рожба на външни и независещи от нас обстоятелства. Никой не ни е питал, когато през средата на 40-те със силата на оръжията бе въдворяван на родна земя съветския деспотизъм – никой не ни попита дори когато в края на 80-те ни дариха демокрацията. А когато на първите демократични избори ни попитаха, изневиделица се оказа, че дарът е нежелан – мнозинството наши сънародници предпочетоха робството пред свободата, те гласуваха не за новородените демократични сили, а за старо- и неокомунизма. Това учуди външния свят, който не ни познаваше. Учуди обаче и нас самите, а ние трябваше да се себепознаваме, трябваше да знаем, че тоталитарното зло бе пуснало толкова дълбоки корени в манталитета ни, че се превърна от конюнктура в душевност. Конюнктурата е менлива и преходна, душевността е устойчива и непреходна. Превърне ли се веднъж обстоятелствения роб в роб екзистенциален, стане ли едно, макар и наложено свише, робство от ведомствено биографично и личностно, пътят назад към свободата се оказва непроходим. Прозрял тази горчива истина, моят приятел Евгени Михайлов назова публицистичното си и междувременно свалено тъкмо от това възраждащо се робство от ефира предаване „Минало несвършено”. То май и несвършващо ще се окаже…

Явно вложеният в човешката природа рефлекс за робство е не по-малко буден и витален от рефлекса за свобода, а основание за всички тези тъги ми дадоха грейналите тези дни в социалната мрежа съобщения как с учителите си воглаве ученици от наши средни училища тръгват да възраждат (засега само като спектакъл) пионерското и комсомолско минало на родителите и дедите си от отминалия и не съвсем отминал век. Фотосите показват днешните подрастващи ентусиасти подредени в стройни редици с пламнали пионерски връзки на развълнуваните гърди. Както споменах, всичко това е все още само театър. Аз се боя обаче, че онзи, който днес възражда (при това с плам в сърцето) една обществено-политическа хералдика, ще възроди утре и обществено-политическото съдържание, което тя олицетворява. Скъпо платеният исторически опит подсказва, че пътят от символа до символизираното, от гражданския девиз до гражданската действителност, от класово-партийния хуманизъм и партийната грижа за човека до тресавищата на Белене е много бърз и кратък. Боя се, че ни предстои да го извървим – ако не на собствен ход, то с краката на нашите потомци. А това боли още по-безутешно…

Казвал съм го и друг път и ми е болно, че събитията ме заставят да го повторя: българинът потомствено страда от недостиг на съзнание за историчност, нашего брата е не, както би трябвало да бъде във всяко зряло общество, ученик на вчерашния ден – той е по традиция негов фалшификатор, негов гримьор или негов палач. И беснеещият реваншизъм на новото ни служебно правителство е само бегъл попътен знак на тази деструктивна динамика. Близкото ни минало показа, че цената на подобно политическо късогледство е убийствено висока. Ще го покаже несъмнено и бъдещето – близко и далечно…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статия„Тишината между нас“
Следваща статияЧия е вината?