0
2201

Дефицит на автентичност

Протести, юни 2013 г., снимка Георги Кожухаров, Дневник

Преди година имах възможността да посетя Венецианското Биенале. Рецензията ми за българския павилион, в която обясних защо считам нашето участие за слабо, бе излъчена по Националното радио и получи неочаквано широк отзвук. В рамките на ден-два материалът бе препратен хиляди пъти по социалните мрежи. Такива събития са изключително интересни от социологическа гледна точка, защото разкриват социални механизми, които са като цяло невидими и само в редки случаи излизат на светло. Оказа се, че една значителна група от хора с професионално отношение към културата или просто с любопитство към нашето участие, намериха в моите думи отражение на техни съмнения, мнения или несъгласия, които дотогава не бяха получили публичен израз. Отключването на тази спотаена енергия е забележително, защото е рядко в социалния живот и защото надхвърли рамките на конкретното събитие. Това, което пролича отчетливо в този момент, е латентно колективно състояние на несъгласие с публичния дискурс около въпросното участие или съмнение за неговата автентичност, което би останало латентно, ако не бе намерило конкретен стимул за своето изразяване.

Тези колективни състояния са добре известни в социологията и са изключително интересни както с начина, по който се формират – обикновено свързан с ограничена възможност за несъгласие, така и с това, което подсказват за функционирането на обществения живот. Изкуството от самото си зараждане е своебразна оптическа илюзия, игра на привидности, в която една социална действителност – в началото религиозна, впоследствие субективната действителност на вътрешния свят на твореца, бива пресъздавана с художествени средства. Възприятието на изкуството е базирано на разпознаването или припознаването на една действителност като друга, и това важи както за религиозното изкуство, така и за съвременното концептуално изкуство, което трябва да убеди зрителя си, че един конкретен обект е натоварен с много повече символика и смисъл, отколкото изглежда на пръв поглед. Този процес на „припознаване“ на смисъл е фундаментален за „признаването“ на един предмет като художествено прозведение. За да се осъществи признаването, зрителят трябва да привиди смисъл или да вярва, че другите виждат смисъл там, където той или тя не вижда такъв. В това състояние на несигурност чуждите мнения имат голямо значение – те могат както да усилят представата, така и да я отслабят, окуражавайки израза на съмнение.

Тази игра на възприятия може да бъде наблюдавана във всички социални сфери – култура, политика, спорт или икономика. Това, което я прави основополагаща, е, че тя определя доколко участниците в една сфера на дейност я разглеждат като легитимна или автентична, където формата на поведение отговаря на функцията. С други думи – доколко един продукт е истински, а не е „менте“, доколко една картина е истинска, а не фалшификат, доколко една партия е автентична, изразяваща интересите на една определена група хора или едно съсловие, а не тесни, лични интереси. На по-високо ниво – доколко демократичната система позволява израза на несъгласие и контролира властимащите, доколко здравната система се ръководи от грижата за болния, а не от интересите на конкретни лица в тази система и доколко съдебната система решава социални конфликти в съответствие с формални процедури, гарантиращи безпристрастност. В тази игра на привидности се крие немалка част от драмата на българския преход, който при цялата му сложност и многообразие, може да бъде сведен до един Гордиев възел – повсеместния дефицит на автентичност.

Този дефицит е системен фактор, който надхвърля действията на конкретни личности, които са прeекспонирани в пресата заради предполагаемото си влияние. Факт е, че със сменящи се правителства дефицитът на автентичност расте – политиците допринасят за този дефицит, но също така се негови продукти, търсещи професионална реализиция чрез жонглиране между различните действителности – между правилата на хартия и тези в практиката, между публичната и лична сфера. Неслучайно разпространените снимки на това, което може и да бъде премиерската спалня, се позиционират точно в това междинно пространство между публичност и личност, търсейки да създадат внушение, че обектът на атака не е това, което претендира, че е, бидейки зависим от конкретни интереси, които е принуден да крие.

Българското общество е вече развило сериозна доза на имунитет срещу дефицита на автентичност, и това може да се окаже далеч по-сериозен проблем отколкото е управлението на едно конкретно правителство. Този дефицит е устойчива характеристика от десетилетия – политически партии еднодневки, зад които не стоят реални обществени интереси, една десница, която се оказа пълна с бивши партийци, една левица, пълна с капиталисти и наложила плоския данък – характерен инструмент на либерaлната десница. Един цар, който всъшност не е цар, но стана премиер. Националисти, които защитават интереси на други държави. В българския преход се оказа, че (почти) всичко е възможно – при нас, както бивш цар, така и бивш пожарникар станаха премиери. Ние сме страна, в която Алиса би се чувствала особено комфортно – чудесата извират отвсякъде, при отслабен механизъм за публичен контрол върху политически назначения и върху степента на съвместимост между компeтенции и позиция. Този дефицит на автентичност е различим и в други страни от бившия социaлистически блок. На някои места той бива запълнен с националистическа реторика, другаде с осланяне на религиозни традиции, в България възраждането на една „народняшка“ политическа традиция и спотайването в Европа се оказаха достатъчни за дълъг мандат, но с цената на отчуждаване на все по-широки слоеве от населението. Струва ми се, че основните разделения в политически и културен план не са между ляво и дясно, а в степента на приемане на дефицита на автентичност, варирайки между отхвърляне на съществуващите социални практики като „неавтентични“ и приемането или припознаването им като автентични – както поради лични убеждения, така и поради очакването, че критична маса от други хора ги приемат като такива, придавайки им степен на автентичност като израз на споделен социален опит. В динамиката на взаимодействие на тези групи от хора и на механизмите на възпроизводство на техните възприятия протича общественият ни живот. 

В последните десетилетия в западната социология се налагат подходи, които разглеждат условията, при които процесите на приемане на социалната реалност биват прекъсвани или проблематизирани. Например Харисън Уайт и Дейвид Старк насочват вниманието към моментите на „търкания“, които изваждат на показ несъответствия между различните ценностни системи или възприятия. Тези моменти разкриват неочевидните механизми, които поддържат илюзията (или претенцията) за институционална автентичност. Те проличаха особено силно в скандала около строителството на Алепу, в който въпросът се състои в това дали хотелската постройка е очевидна, или не, дали това е укрепващо съоражение, каквото трябва да бъде на хартия, или е хотел, на какъвто изглежда. Разминаванията между премиер, местна власт, архитекти и публика събраха в себе в умален вид историята на българския преход, в който 30 години след промените ние не знаем в какъв точно свят живеeм – неавтентичен капитализъм, автентичен нерегулиран капитализъм, трансформиран социализъм или хибрид между социализъм и капитализъм. Това състояние на несигурност е фундаментално, защото то обрича както политиците, така и обществото като цяло на непрестанно жонглиране между субективна и обективна реалност, между правила на хартия и тези „де факто“, което позволява да се постигне завършеност на лични и социални проекти.

Тази практика на жонглиране е трудно видима, но тя е закодирана в думи като „менте“ или „припознаване“. В началото на 90-те години думата „менте“ бе използвана да обозначи фалшиви продукти, основно алкохол. По едно време можеха да се видят по пазарите обяви за редовни и менте цигари от една и съща марка, Макар и стигматизирано, ментето придоби известна легитимност като алтернатива на редовния продукт на поносима цена. Впоследствие думата придоби широка популярност – оказа се, че има менте партии, менте картини и ред други. Че думите обозначават реални социални практики, свързани с дефицита на автентичност, се разкрива и от една по-скорошна дума, която се наложи в публичното пространство – „припознаване“. Тази дума няма точен еквивалент на английски или френски, обикновено тя се превежда на английски като recognize – „признавам“, но в „признавам“ липсва частта, която съотнася към изключително субективен процес на разпознаване на нещо, което не е изначално автентично като такова. Едва ли има друга дума, която да обхваща толкова много от символния багаж на постсоциализма. В условията на дефицит на автентичност припознаването става необходимост. Припознават се за легитимни партии, излезли от нищото или от противоположния политически спектър, припознават се фалшиви картини за автентични, припознават се машини за дипломи като университети, припознават се футболни отбори, които сменят местонахождението си, претендиращи за една идентичност пред привържениците си и друга пред отговорните инстанции.

Тези трансформации и хибридизации са естествени в средата на отсъствие на институтиционална крепкост, но водят до размиване на категориите и притъпяване на контрастите, които регулират социалния живот, а това от своя страна води със себе си по-активно „припознаване“, в една себевъзпроизвеждаща се верига. В социална система, в която отсъстват естествени граници, отвъд които не може да се мине, играчите свикват да приемат всяка граница като условна и преодолима. За подобно преодоляване се използва мрежов апарат от познанства, доверени лица на различни етажи и в различни сфери. Този безценен мрежов капитал бе възпят в песен на Ицо Хазарта и Хоумлес, може би най-сериозния социологически анализ на мрежови стратегии в България: Имаме човек и тука, Имаме човек и там…Имам човек, когато не е лесно, в България е интересно, обикновено много често не е честно!

Този текст въплъщава прозрението, че среда, в която липсва автентичност, е социологичеки „интересна“, тъй като зоните нa несигурност и неизменните несъответствия във възприятията налагат използването на посредници, които да хармонизират различните ценностни редове или действителности. Но в същото това време повсеместното използване на посредници води до натрупване на властови ресурс в по-умелите от тях, които се превръщат в брокери на влияние. Система, в която всеки е вплетен в сложни мрежи от зависимости, е трудно предвидима, тъй която няма ясна йерархия, а проблемните ситуации водят до мобилизиране на много широк мрежов ресурс или до противоречиви изисквания към влиятелните брокери, което прави трудно да се предвиди кога ще се „обърне палачинката“ и доскорошен съюзник ще стане враг. Неслучайно най-сериозните разобличения на сегашнaта власт идват от човек, който в продължение на десетилетия бе част от системата. В такива системи ударите могат да дойдат най-вече от бивши участници, които в един определен момент губят контрол върху определена част от мрежата и преминават от „припознаване“ към „разобличаване“. Тогава публиката трябва да прецени до каква степен актьорите в стария театър могат да бъдат припознати като автентични актьори от новия театър. Не е учудващо, че в тези условия публиката не пляска с ентусиазъм. Банално е наблюдението, че българският избирател остава като цяло пасивен, но не е ясно до каква степен тази пасивност идва от активното приемане на неавтентичността на театъра или от разпознаването на политическия живот като театър, в който липсват автентични актьори.

Вторият сценарий дава повод за надежда, че в публичната сфера остава пиетет за автентичност, който може да се превърне в съзидателен ресурс. Този пиетет се вижда в броя преглеждания на песента на Ицо Хазарта – до момента над 8 милиона. Това, че хора с различна политическа окраска признават автентичността на текста на песента като отговарящ на действителността, е окуражаващо, но лошото е, че тази форма на консенсус остава непостижима в политически план. А за да започнем да запълваме дефицита на автентичност, трябват прости стъпки – това е законно, това не е, това е хотел, това не е, това е автентична картина, това не е… И така нататък… 

Стоян Сгурев завършва социология в СУ „Св. Климент Охридски“, има докторат по социология от Станфордския университет, специализира в бизнесучилището на Масачузетския технологичен институт. От 12 години преподава артмениджмънт във Висшето училище по търговски и икономически науки в Париж.