0
2044

Джаз между Запада и Изтока

Федерико Паскучи, Рикардо Гамбатеза и Михаил Иванов (снимка личен архив)

В деня на концерта на италианското Federico Pascucci East Trio – на 8 февруари от 20 часа в кино „Влайкова“, разговаряме със саксофониста Федерико Паскучи, барабаниста Рикардо Гамбатеза и контрабасиста Михаил Иванов.

Преди да кажете: „Това вече сме го слушали – западна джаз група, вдъхновяваща се от Балканите“, първо си пуснете дебютния диск на Federico Pascucci East Trio от 2018 г. Още от първата пиеса „Ферус“, посветена на македонския ромски саксофонист Ферус Мустафов, става ясно, че си имаме работа група от много висока класа. И няма как да е иначе. Тук – дори говорейки само за джаз – се пресичат не една или две традиции: италианската, която винаги е била една от най-темпераментните и оригиналните в Европа (много, много преди поколението на Карло Актис Дато, Антонело Салис и Пино Минафра, та чак до ден днешен – поколение-две след тях), тази на амстердамската авангардна школа (Федерико Паскучи е завършил саксофон и кларинет именно там, като ментор му е самият Майкъл Мур – саксофонистът, не онзи с документалните филми)… и, разбира се, тази на Мишо Иванов, която не е само балканска, не е само ромска, не е само в областта на съвременния джаз, а обхваща далеч повече жанрове. Припомням, че него можем да го чуем както в триото на братовчед му – виртуозния акордеонист Мартин Любенов, така и в амстердамското трио на Димитър Бодуров, както в различните по формат босненско-сръбско-френски групи на Сърджан Иванович (едната, продуцирана от самия Рамбо Амадеус), така и в „Хаджиоркестъра“ – т.е. диапазонът е максимално широк (и разширяващ се – все в интересни посоки). Тримата са тук за два концерта (вчера в Пловдив и днес в София), но и за подготовка на следващ етап от съвместната им работа.

А разговорът ни започва със създателя на триото Федерико и въпроса как се е зародил интересът му към балканските, но и въобще към източните музикални традиции…

Федерико Паскучи: Страстта към традиционната музика се появи при мен от съвсем младежка възраст. Вече свирех на саксофон, учейки джаз. Но паралелно с това я имаше и тази любов към фолклора – мога да кажа към традиционната музика въобще, като започнем от италианската, чувствайки тази пропаст, която съществува между италианския фолклор и съвременната градска култура в Италия в лицето на джаза и импровизираната музика… И после, откривайки лека-полека различните балкански музикални традиции, установих, че тук, на Балканите, фолклорът е по-жив и че хората са по-силно свързани с него, отколкото на Запад.

Тук въпрос към Мишо: като човек от Балканите ти съгласен ли си с това твърдение?

Михаил Иванов: Зависи. В България забелязвам, че много хора, които слушат джаз, някак си пренебрегват фолклора – независимо дали е български, или ромски – имайки го за нещо по-простовато, което съвсем не е така. Не всички, разбира се. Но да, като общество сме по-скоро свързани с фолклора.

Федерико, коя традиция беше първата ти любов – българската, арменската, турската, персийската, ромската …?

Федерико Паскучи: Първите музиканти от Балканите, които страшно ме впечатлиха, бяха ромските саксофонисти от македонския Юг. Това беше първата ми балканска страст – ромската музика от Македония. Тя започна, когато на 18-годишна възраст срещнах „Кочани Оркестър“ на едно тяхно турне в Италия. През годините с някои от музикантите от Кочани се сприятелихме, а през 2016 г. те ме поканиха да свиря на турне с тях.

„Кочани Оркестър“ имат своята дълга италианска история в джаза – нека припомня онзи чудесен албум, който имат заедно с Паоло Фрезу и Антонело Салис… Може би твоето турне с тях е някаква следваща стъпка – как смяташ?

Федерико Паскучи: Да, навярно. В ония времена, преди 15 години, те бяха много, много известни навсякъде извън Македония – и заради този албум с Паоло Фрезу и Антонело Салис, но и поради цялата вълна на интерес към филмите на Костурица и балканските брас-бендове. Пазарът за тази музика в Европа беше много голям тогава. И аз се запознах с тяхната музика за първи път от албума им с Паоло Фрезу и Антонело Салис… Днес „златните години“ на тази формация са минало. Музикантите все още изнасят чудесни концерти, но все по-рядко пред международна публика, а по-скоро по сватби и други празненства, следвайки своя собствен път в музиката.

Може би по този начин е по-лесно да отидеш при тях на място, да прекараш няколко седмици с тях, свирейки. Защото преди 15 години те непрекъснато са били на турнета.

Федерико Паскучи: Определено, да. Когато ги срещнах за първи път, те бяха на гребена на вълната – в непрестанни турнета в Америка, в Австралия… Но истинският ми контакт с тях се осъществи няколко години по-късно, когато вече бяха по-свободни. Отидох в Македония, прекарах цял месец с тях, свирих и с оркестъра, но и с другата група на лидера им Серджук Алимов, а и с моето East Trio си сътрудничихме със Серджук и с брат му Низо Алимов – свирихме заедно на един фестивал в Солун.

Отново към Михаил – ти как попадна в триото: в Рим ли се намерихте или в Амстердам, където и двамата с Федерико сте учили?

Михаил Иванов: Това е втората ми италианска група. Преди две години живеех в Рим и с Федерико се запознахме благодарение на наш общ познат – ментора на Федерико в Амстердам – Майкъл Мур (легендарен американски саксофонист, свирил и записвал през последните 25 години с множество ключови амстердамски авангардни джаз формации като ICP Orchestra, The Ex Orkest, Available Jelly)… Федерико търсеше хора в Рим, с които да сподели своята страст към балканската музика. Аз от доста време свиря такава музика с най-различни хора, та ми беше интересно как ще се получи. После и Рикардо се присъедини и така се роди триото. Аз вече не живея в Рим, но триото съществува с пълна сила. Пътувам дотам непрекъснато. Те идват тук, събираме се. Ето, следващата седмица ще записваме албум в Рим… Комуникациите вече са такива, че хората много по-лесно могат да се срещнат. Линията София–Рим е доста евтина. Аз имам две групи в Амстердам, една в Париж, една в Белград, една в Рим и една в Букурещ… Когато трябва, се пътува, пращат се ноти, записи, отиваш на място, записваш, репетираш, свириш… Това са реалностите в днешно време.

Ако композираш филмова музика или си ембиънт артист, винаги можеш да комуникираш от разстояние с останалите и дори никога да не се срещате на живо, докато в джаза е важен живият контакт…

Михаил Иванов: При акустичната музика е различно. Затова сега тримата ще прекараме десет или повече дни заедно, подготвяйки втория ни албум. Трябва да се отдели време, за да се получи нещо хубаво.

Федерико Паскучи: Преди живеех в Лисабон и в Амстердам, свирех в много и различни групи, все международни. Пътувах непрестанно, буквално всяка седмица, между Лисабон, Рим и Амстердам с различни групи и беше трудно да организираш живота си спрямо такъв ритъм. Но от няколко години отново живея в родния ми град Рим, концентрирам се повече върху работа с италиански музиканти. Това беше избор, защото смятам, че е хубаво да принадлежиш към нещо – общност, сцена… Човешко и естествено е да стремиш към нещо такова и затова взех това решение.

Рикардо, а за теб кое е специалното в това трио, ако трябва да го сравниш с други твои групи, в които си барабанист?

Рикардо Гамбатеза: Аз живея в Рим от 2010 г. Винаги съм се движел в сферата на модерния джаз и цялостната концепция в това трио с всички неравноделни ритми беше по-скоро нещо ново за мен. А и чисто емоционално балканската музика и музиката, която свирим в триото, е нещо доста различно и от традиционния, и от съвременния джаз. Така че това трио е наистина нова сфера за мен.

Къде е балансът между традицията и въображението все пак?

Федерико Паскучи: Няма точно определен момент, който да дели двете. Аз се опитвам чрез композицията да нарисувам цялата картина. Мога да кажа, че за мен композирането е начинът да постигна баланс между двете. Роден съм в Италия и не претендирам, че мога да стана представител на култура, от която не произхождам – балканска или някаква друга. Това не е възможно. Но от друга страна, аз съм и джаз музикант, а джазът също е традиция – американска. И черпейки от всички тези традиции, смятам, че за съвременния джаз музикант в Европа е съвсем естествено, дори хубаво, да черпи от богатството на различните култури, по-близки (и географски) до неговата култура.

Освен това Италия се намира на ключово място, където много традиции се пресичат. Както е и на Балканите всъщност.

Федерико Паскучи: Да, но все още западните влияния са много силни при нас. Целият ХХ век с разделението на Изток и Запад, с Берлинската стена ни е отдалечил от Балканите, въпреки че сме много близко.

Но това разделение е имало и странични ефекти, не задължително само отрицателни. Много хора от бившия Източен блок са бягали на Запад. По-възрастни италиански джазмени са ми разказвали за албанските акордеонисти по улиците в Италия в миналото…

Федерико Паскучи: Дори аз помня от детството си много музиканти от Балканите из цяла Италия. Днес обаче те не са чак толкова много. С изключение може би на румънските виртуози, които все още се срещат. В Берлин можеш да попаднеш на много повече добри балкански музиканти, отколкото в Рим, защото пазарът на изкуството, на музиката в Рим днес е по-затворен и не толкова голям и интересен за тях.

А как изглежда джазовият Рим през 2020 г. – през погледа на един римлянин (Федерико), на един италианец, който не е от Рим (Рикардо), и на един българин, свирещ в римско джаз трио (Мишо)?

Федерико Паскучи: Рим има огромен потенциал. Не е чак толкова интернационален град – артистичната имиграция е по-скоро от други части на Италия, а не от други страни. Не е толкова лесно да живееш като творец, но има богата палитра от талантливи музиканти във всички области. С две думи – интересно е, но е малко тежко.

Ракардо Гамбатеза: Съгласен съм с Федерико. Градът е пълен със стимули и вдъхновения. Художественото ниво на музиката е едно от най-високите в Европа. Но мисля, че като манталитет хората са малко затворени.

Михаил Иванов: Аз живях в Рим само две години. Много красив град, който си остава един от любимите ми, въпреки че не успях да си намеря мястото там. Нивото на изкуството е много високо, но е трудно да се издържаш с музика. Навсякъде е така вече – във всеки по-голям град в Европа, не само в Рим. Но да – има потенциал, има стимули, гледки, истории, вдъхновения за създаване на музика.