0
1724

Джанлуиджи Джелмети и Борис Белкин в София

фотография Василка Балевска

„За мен е удоволствие да бъда отново тук. Бях в София преди тридесет и осем години с оркестъра на Хамбургското радио“, спомня си големият италиански диригент Джанлуиджи Джелмети. На 17 септември той дирижира концерт на Софийската филхармония, представи Симфония №7 на Лудвиг ван Бетовен, както и Концерт за цигулка и оркестър на Макс Брух със солист Борис Белкин.

„Брух е забележителен композитор, който се свири често. Записал съм този концерт няколко пъти“ – казва Белкин. Двамата с Джелмети се познават отдавна. Заедно работят със студенти в Академия Киджана в Сиена, концертират по цял свят. Отново заедно са представили Концерта на Брух през лятото на миналата година в Монте Карло, в лятната концертна серия, а през февруари тази година са гостували в Япония и в Сидни. Говорят един за друг с огромно уважение, а в отношенията им личи безкрайно доверие и приятелство. „По възможност свирим често заедно, казва Борис Белкин. – Май още не съм му омръзнал. Той е забележителен диригент. Днес останаха малко такива музиканти. Той дирижира и опера, и симфонични концерти. Харизматична личност“.
На срещата с журналисти двамата са усмихнати и отзивчиви. Белкин е пътувал цял ден, но слиза официално облечен, поздравява всички. Казва, че спи по четири часа на ден и това му е достатъчно. При появата на Джелмети двамата си разменят дружески шеги. Джелмети идва от репетиция с филхармонията.

Работили сте с много български оперни певци.

Джанлуиджи Джелмети: Да, работил съм с Райна Кабаиванска, Дарина Такова, Николай Гяуров, Мариана Пенчева, Владимир Стоянов. Всички са прекрасни музиканти.

Видяхте ли в оркестъра някои музиканти, които са били в Сиена?

Дж. Джелмети: Да, голямо удоволствие е да ги срещна отново. Тъй като сме работили много поредни лета с тях, беше вдъхновяващо да видя, че още си спомнят уроците, които съм изнасял за Седмата на Бетовен.

Има ли промяна в младите диригенти, които идват в Академията в Сиена, когато започнахте и днес?

Дж. Джелмети: Труден въпрос, защото трябва да обобщавам. Има диригенти отпреди, които са музиканти и днес изглеждат модерни. Има и диригенти, които сега започват, а вече са остарели. Това е красотата на музиката. В нея няма география, няма време. Но не бих казал, че има голяма разлика.

Днес младите не са ли по-любопитни, по-информирани?

Дж. Джелмети: Пак ме карате да обобщавам, но ще го направя. Днес младите диригенти имат култ към хореографията. Диригентът трябва да служи на идеята оркестърът да свири добре. На това ни учеха нас. Диригенти като Тосканини имаха ясен жест, никаква отстъпка пред хедонизма, всичко е подчинено на основната цел. Но с времето дойде поколение, което търси повече показност, търси театралността, която не служи за нищо, подскачат по подиума, но с това не помагат на оркестъра. Не искам да кажа, че днес всички диригенти са такива. Но такава е тенденцията, а и публиката днес го иска. А това е много опасно, защото се вземат млади диригенти, изстискват ги, не им дават възможност да растат творчески. Но тази мания ще мине. За тези тридесет години имам повече от две хиляди студенти и сред тях има много интелигентни диригенти и разбира се, по-малко интелигентни, по-любопитни и не толкова. За мен артистичното любопитство е много важно. Това е музикантът, който има кураж да експериментира нови неща. Винаги има и интерпретатори, които следват обичайното.

Любопитството ли ви води към откриването и представянето на непознати опери?

Дж. Джелмети: В даден момент всяка опера е била непозната. Да си призная, непознатите опери не са повече от популярните, които съм направил. Например, когато преди тридесет и пет години направих „Танкред“ на Росини, тя беше непозната опера. Днес се поставя навсякъде. Имаше един интересен сезон в Сидни, където публиката е много любопитна, наричаше се Choc of the new. През целия сезон давахме програмата след изпълнението. Разбира се, който искаше, можеше да се запознае предварително, но идеята беше да слушаш концерта, без да знаеш какво слушаш. Така хората мислеха, че слушат нови неща, а те всъщност бяха стари. Например изсвирихме пиеса на Веберн, а след това Сарабанда за виолончело на Бах (изпява мотива) и хората помислиха, че е съвременно парче. Всяка музика в първия момент на своята история е била непозната, съвременна. Например Първата симфония на Бетовен ни се струва нормална, но когато е изпълнена за първи път, с тази първа атака (отново пее), е предизвикала голям скандал. Казват, че Хайдн, който е бил в залата, напуснал скандализиран. Не знам дали е било така, но така казват.

А диктаторите диригенти?

Дж. Джелмети: Диктатори винаги е имало, от хиляди години. Но това е възможно само, ако хората са съгласни да има диктатори. Ако казваме, че Тосканини е бил диригент диктатор, то е, защото е живял във време на диктатори. Да не забравяме освен това, че макар да е смятан за диктатор, Тосканини е бил много обичан. На мен не ми харесва да бъда диктатор. Искам да завладявам хората, да ги покорявам, да ги убеждавам.

Сега е времето на режисьорите диктатори.

Дж. Джелмети: (Смее се.) Да кажем, че и това е мода, но не зная докога ще продължи. Аз не разделям режисьорските решения на модерни и традиционни. Деля ги на интелигентни и глупави режисури, на такива, които уважават музиката, и такива, които не се интересуват от нея.

Как подготвяте опера?

Дж. Джелмети: Когато започвах, за подготовката на една опера се грижеше театърът, импресариите. Подготовката на една премиера беше много по-дълга. Но и времената бяха други. Директорът на театъра или интендантът задължително бяха страстни почитатели на музиката. Артистичните директори познаваха музиката. Обсъждаха нещата с музикалния директор и заедно избираха операта, колко спектакъла да се направят, кой да бъде режисьор, кои са най-подходящите певци. Тръгваше се от обща идея, която се раждаше от музиката. Днес в повечето случаи идва режисьорът, който е направил драматургията. Директорите, интендантите и артистичните директори в много случаи не познават музиката, не познават гласовете. Т.нар. кастинг мениджъри избират състава, без да се съобразяват с диригента. И се получава, че режисьорът има една идея, диригентът друга, а кастинг мениджърът трета. Това е шизофренична ситуация. Драматично е. И когато диригентът е млад, какво се случва? Ние по-старите се оправяме.

А какво мислите за ситуацията с пандемията?

Дж. Джелмети: За мен това е тероризъм. Не казвам да не се носят маски, да не се спазват правилата. Но мисля за последните поколения. Появи се СПИН и вече не можеха да правят любов. Горките деца! Израснаха без прекрасния опит, който имаше моето поколение. Сега не могат да се целуват, дори да си говорят. Това е трагедия. Но въпреки това бъдете предпазливи! Колкото до класическите концерти, лудост е, че можем да се страхуваме един от друг. Затова казвам на всички: „Идвайте на концертите! Не се отказвайте да живеете! Бъдете предпазливи, но и спокойни! Идвайте на класическите концерти, които ще предпазят духа ви, защото музиката на Бетовен ще ви пази като една голяма маска“.

„За първи път съм в България. Не зная как се случи така, но чак сега идвам в София. Но аз не съм свирил и в Прибалтийските републики, дори когато бяхме в една държава. Иначе съм обиколил света“, казва Борис Белкин. И на тези години, той продължава да прави много неща за първи път. Едва преди година научава Шотландската фантазия на Макс Брух. Свирил я е в Москва, Санкт Петербург, Холандия, Италия. „Според мен е шедьовър.“ Борис Белкин обича да се шегува със себе си и често омаловажава постиженията си. Няма любими концерти. „Всичко, което свиря, ми е любимо, а това което не е, не го свиря.“ Рядко изпълнява съвременни творби. „Все още не съм изпълнил всичко, което е написано от гениалните композитори от миналото.“

Спомня си за някои знакови срещи в своя живот, като тази през 1975 г. с Ленард Бърнстейн и Концерта за цигулка на Чайковски. „Това беше първият ми концерт на Запад. Исак Щерн ми даде цигулката си няколко дни преди концерта. И така стана, че свиря на нея до ден днешен. Чрез една фондация го уговорих да ми я продаде. Тя сама свири.“ Цигулката е от 1754 г., произведена от Джовани Батиста Гуаданини. Поръчал е цигулка и на един съвременен лютиер в Болоня – Роберто Регаци, която е дал на свой студент. Смята да му поръча друга. „Много са добри инструментите му. Той според мен е най-добрият майстор днес. В момента е златният му период.“

Борис Белкин се смята за щастлив човек, защото по пътя си е срещнал големи музиканти като Исак Щерн, Ленард Бърнстейн, Лорин Маазел, Зубин Мета, Йехуди Менухин. „За последен път свирихме с Владимир Ашкенази през ноември в Барселона. А след няколко седмици се обади и каза, че приключва с кариерата, защото е записал всичко, издирижирал е всичко. Уморен е. Тръгва си като крал. Той е един от най-легендарните музиканти на нашето време“.

Друга знакова личност, с която се е срещал, е Яша Хайфец. Изпълнил пред него Концерта на Брамс. Спомня си и за големите имена в руската цигулкова школа – Давид Ойстрах, Леонид Коган, забележителния Михаил Вайнман. „Мисля, че не съм се родил в правилното време. Трябваше по-рано да се родя, когато са живели Йожен Изаи, Фриц Крайслер, Миша Елман. Но все пак засякох някои от великите.“

Първият концерт на Борис Белкин е на 9 години, под диригентството на Кирил Кондрашин. Изпълнява Концерта на Менделсон и е обявен за дете чудо. „Не, никога не съм бил дете чудо. Написаното в биографията ми не е съвсем точно. Дори си падах малко хулиган. След този концерт захвърлих за дълго цигулката, свирех на пиано… Бях нормално дете. А да свириш на роял беше по-лесно.“ Към цигулката се връща на шестнайсет години. „Много обичам Артур Грюмийо, особено когато свири сам на пианото, а след това наслагва партията на цигулката. Уникално е! А той свири невероятно на пиано. Обожавам Юлия Фишер – абсолютен талант! Смятам, че е необходимо да можеш прилично да свириш на пиано, за да не си вторачен през цялото време в четирите струни.“ Спомня си и за Стойка Миланова, която е слушал на конкурс. „Тя свиреше много хубаво. Беше малко по-голяма от мен.“ Самият той ненавижда конкурсите. „Седят единадесет убийци в залата (смее се). Смятам, че времето на конкурсите отмина. По-рано в журито бяха забележителни музиканти. А днес се организират семейни конкурси.“

Казва също, че е учил по времето, когато е бил ренесансът на цигулковата катедра в Московската консерватория. Днес много от преподавателите са в чужбина. В своя клас има четирима студенти от Московската консерватория. Борис Белкин преподава в Академията в Маастрихт в Нидерландия и в Академия Киджана в Сиена. „При мен учат много студенти от цял свят, които излизат професионалисти, но малко от тях правят забележителна кариера. Сложно е с кариерата, а и аз не съм човекът, който може да им даде съвет. Аз свирих на няколко прослушвания и диригентите веднага започнаха да ме търсят.“
Какво е правил през месеците на изолация? „Повишавах майсторството си. Такъв благодат! Рядко се случва подобна пауза в живота. Шегувам се, разбира се, но си признавам, че не съм сред шампионите по брой концерти.“

Смятате ли, че бъдещето е в онлайн концертите?

Б. Белкин: Това е ужасно! Това е катастрофа! Работата е там, че днес деветдесет и пет процента от солистите свирят еднакво, по шаблон. Днес големите мениджърски агенции са завзели териториите и хората, които се занимават с артистите, нямат никакво отношение към музиката. Те натискат копчето: „А, ето този е готов, този не е, този е свободен. А за музика никой не говори. Затова всички свирят професионално. Честно изсвирват всички ноти срещу хонорара си. А това, което се нарича изкуство, липсва. Има мениджърски екипи, които решават кой артист да разработват, кого да скрият в сянка. Затова смятам, че ако много от големите мениджъри банкрутират сега, аз ще ръкопляскам. Днес се работи на конвейер. Как е възможно да изсвирите десет концерта на турне? Това е заблуда за публиката. Как свири артист, пътувайки от град на град? Физически и психически е невъзможно. Ако концертите са два, три, това е съвсем друго нещо. Самият аз поемам ангажимент за не повече от петдесет концерта в година.

Слушате ли записите си?

Б. Белкин: Ненавиждам. Това е ужасно!

Но защо тогава ги правите?

Б. Белкин: За децата.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияРазпознаването
Следваща статияSurvivor