„Джебчии“ (2018), Япония, режисьор Хироказу Корееда, сценарист Хироказу Корееда. Участват Лили Франки, Сакура Андо, Кирин Кики, Мау Мацуока, Каири Джио, Миу Сасаки. Премиера за България: март 2019 г.
„Джебчии“ е ярък филм, разгръщащ своето действие подобно на ветрило – то се разтваря малко по малко с всеки кадър, тръгвайки от резки контрасти, измежду които бавно изскачат нови и нови нюанси, докато накрая пред зрителя не се изправя цялата многоизмерност на картината, толкова трудна за удържане едновременно в съзнанието. Това е разказ за престъпници и герои, за крадци и благодетели, за родители и похитители, за близки и непознати – крайности, заключени в едни и същи персонажи.
Началната точка на действието представя едно бедно семейство от три поколения, което живее на ръба на мегаполиса Токио и на ръба на оцеляването, като се прехранва с дребни кражби от големи супермаркети, извършвани от бащата и сина по почти ритуален начин. Докато една вечер не се натъкват на премръзнало гладно момиченце на самотен балкон, което бащата решава да прибере и нахрани, въпреки оскъдността на семейната трапеза. И докато ходът на историята се насочва към постепенното приемане на новото гладно гърло в семейството, бавно започват да се разплитат невидимите нишки между неговите членове – скоро се оказва, че бабата, съпругът, съпругата, сестрата, синът са само роли, изпълнявани от случайни хора, които не са обвързани от кръвни или юридически признати връзки.
Именно връзките, заварени или избрани, базирани на родство, пари, изгода или лоялност, които удържат (или не) хората заедно, се очертават като ключовия проблем в творбата, ситуирайки я в предпочитания от Хироказо Корееда разказ за всекидневния живот на обикновените хора. И в този свой филм той поставя в центъра съдбата на деца, лишени от „нормални“ грижи, и по изкусен и проникновен начин оправдава високите очаквания. Така филмът се превръща в коментар върху разпада на традиционното семейство в Япония, но и върху разрушаването на междучовешките отношения и солидарности, както и на връзките между индивида и обществото, между отделната личност и анонимния апарат на властта.
„Джебчии“ е филм на протяжните мигове и настроения, уловени от многобройните кадри със статична камера, които изграждат тъканта му и в които персонажите влизат и излизат, движейки се по периферията на социалната видимост. Именно в тези мигове те успяват да постигнат хармония и щастие – мигове, които открадват от света, от самотата и от своята захвърленост, за да ги прекарат заедно, като семейство. Проблемът, който обаче непрекъснато тегне над тях, е как да прокарат връзките между отделните моменти, да съчленят от разпокъсаните фрагменти пълноценен житейски наратив, с цялата несигурност и измамност, които той носи в условията им на трудно преживяване.
И въпреки това героите не са показани като жертви, напротив – изненадваща е лекотата, с която те си набавят желаното, или поне я демонстрират. Сякаш всички факти водят към извода, че обединяващата ги нишка протича по линията на финансовата им взаимозависимост, но многобройните сцени на грижа и внимание един към друг подчертават минималното значение, което те отдават на парите, идващи и отиващи си така или иначе бързотечно. Подобно на дребните рибки от книжката на малкия Шота, те се обединяват пред опасността от големия кит, срещу когото нямат шанс да оцелеят поотделно.
Като във всевиждащо, но криво огледало всичко в този филм е удвоено – образи, проблеми и събития. Героите не просто имат по две имена, те съчетават цялостни характери и социални роли в себе си, напълно противоположни и несъвместими на пръв поглед. „Бащата“ е дребен джебчия, но също така и общ работник, трудещ се във възможно най-тежки условия, на когото парите все не достигат. Той е любящ и грижовен баща, който посвещава изцяло вниманието си на децата, и в същото време е този, който ги учи да крадат. По парадоксален начин „майката“ е неуморна работничка във фабрика за дрехи, но преджобва клиентите, тя е и тази, която научава най-новото си „дете“ на разликата между насилие и майчина ласка. А „бабата“ заплаща с пенсията си за компанията на всички тях, за да не посрещне самотно смъртта. Тя умее да разпознава тревогите на тийнейджърката Аки само по това, колко студени са нощем краката ѝ в общата им постеля, но същевременно няма нищо против тя да участва в пийп шоу. И това е само малка част от тайните, залегнали в сърцевината на това семейство – тайни за зрителя, но сякаш маловажни подробности за съжителстващите персонажи. А последният им шанс да станат истинско „семейство“ – в лицето на малката Юри – ги отвежда все по-далеч от линията на социалните конвенции.
Ходът на сюжета непрекъснато сменя перспективата към всеки герой, изграждайки го всеки път наново с такава плътност на детайла и категоричност, че непрестанно изисква от зрителя преосмисляне и преоценка на отношението му. Сякаш в различните моменти персонажите са напълно различни хора, готови веднага да влязат в нова роля, щом обстоятелствата го изискват, без да прибягват до фалшиви маски, а искрено вживявайки се в настоящия миг. Всички те са в известен смисъл трикстери – един мами шефа, друг – продавача, третият – казиното, а всички заедно – самотата, бедността и нормите – политически, социални и икономически. Единствено децата не успяват да усвоят тази жилава и устойчива стратегия за оцеляване, тъй като ключовото в нея се оказва отказът от всякакви очаквания.
И всички те крадат… Крадат от магазина, защото там нищо няма все още собственик – не и такъв, когото да можеш да посочиш (а от анонимността те бягат през цялото време). Крадат всички празни, идилични клишета на споделените семейни занимания, за да ги изпълнят с нов смисъл и съдържание. Като в запомнящата се сцена с фойерверките, далеч от тяхната къщурка, които всъщност те не могат да видят, но могат да почувстват и превърнат в истински семеен празник, застивайки с поглед в небето, от височината на което ги наблюдава камерата. Само че светът отвъд сплотения им дом е такъв, в който проявата на съчувствие, подслоняването на премръзнало момиченце, кражбата и отвличането на дете са само някои от възможните имена, с които се назовава едно и също действие, а неумолимата присъда на обществените норми и приетия морал, намерила израз в лицето на държавните служители, има най-голяма тежест.
„Джебчии“ е филм, който се заиграва с морализатора и у най-безпристрастния и въздържащ се от присъди зрител. По изкусен начин той адресира инстинктивното усещане за редно и нередно по отношение на най-дълбоките човешки „истини“ и „очевидности“: какво означава да бъдещ отговорен родител или родител изобщо; какво изгражда семейството; докъде се простират основанията на биологичните дадености, социалните регламенти и индивидуалните стратегии за справяне с тях. Изключително находчивият подбор на ситуации и взаимоотношения приканва към заемане на позиция, но и към непрекъснатото ѝ преосмисляне и отместването на границите на разбиране, оправдаване и прошка, които зрителят си поставя. Кинематографията на крайностите – както в романтически, така и в натуралистичен план, неусетно помита всички традиционни представи, но не за да издигне техни алтернативи, защото всички отговори се оказват проблематични накрая. Забележително е как изключително сложното и многопластово преплитане на морално и аморално успява да избегне всякакво пряко морализаторство.
Докато героите крадат порции щастие, сплотеност и семеен уют, защото не вярват, че те им се полагат изначално, то филмът „ограбва“ публиката, издърпвайки полека-лека именно границите изпод краката ѝ – първо отмествайки ги бавно и упорито, а накрая отмъквайки ги съвсем, макар да са изглеждали първоначално недосегаеми като неприкосновена лична „собственост“. По този начин зрителят се оказва лишен от удобството на категоричните преценки, твърдите убеждения и безотносителните мнения. Докато с тихо примирение и меланхоличен тон колелото на Самсара продължава своя ход, а той е безграничен.
Любослава Христова e студентка в Софийския университет, специалност „Изкуства и съвременност“. Рецензията ѝ е написана за магистърското ателие „Изкуствата и сравнителната културна история на съвременността“ с преподаватели проф. Александър Кьосев и ас. д-р Моника Вакарелова.
