Гледна точка

Джена

5594

Ноември, когато всичките листа, които сега пожълтяваха, щяха вече да са преминали през есенните керемидени багри и щяха да са опадали, и щяха да образуват по същата тази алея влажен, хлъзгав, пъстроцветен килим. Ноември с мъглите си, които сутрин щяха да изпълзяват и да обгръщат дърветата, пейките, силуетите във влажна тишина. Странната притуленост и ненатрапчивост на ноември, когато унинието неусетно ще се просмуква в нас като влагата на мъглите и ще атакува защитния ни механизъм, когато денят ще е тъй кратък и невъзможен за случване, когато ще започне да притъмнява още рано следобед и вечерите ще бъдат тягостни и безкрайни. Ноември, като воденичен камък на шията, който ще ни завлича надолу и ще ни затваря в собствените ни клетки. Безрадостният ноември, безцветният, с оголените клони на дърветата, с мокрите пейки, с почернелия от дъждовете асфалт на Борисовата градина.

Пазаруваше в кварталната бакалия. Боже мой, как може да се опише какво е бакалия през 1989 година! Голям магазин, по стените му има шперплатови рафтове, боядисани с блажна бяла или резедава боя, която отдавна е потъмняла. На рафтовете са изложени олио, брашно, захар, консерви, фиде и лимонови резанки, понякога и кутии шоколадови бонбони „Черноморец”. Също и буркани с лютеница, конфитюр и компоти.  Подът е от мозайка, която обикновено слагат на стълбищата, на места е протрита, на места е закърпена с цимент. Има щанд с витрина, зад който стои продавачка с бяла захабена престилка. Или с тъмносиня, избеляла престилка. Гледа навъсено и подозрително, не се знае дали внезапният ѝ гняв няма да се стовари като чук върху теб. Ти при всяко положение трябва да излъчваш любезност към продавачката и благоразположение. Някъде над щанда по стената се е проточил кабел, включен в радиоточка, от която звучи съветска естрада от Муслим Магомаев, Лев Лещенко, Мария Пахоменко, Поющие сердца. Най-смазващото в песните са рефрените с натрапчиво еднообразна мелодия, които се повтарят до безкрай, все едно в килия за мъчения, в която унищожават нервите на затворника с един-единствен повтарящ се звук. Рефрените освен това се пеят с приповдигнат тон, като че ли в някаква извънредна, бодряшка, пропагандна октава. Светлината в кварталната бакалия е недостатъчна и подтискаща, идва от една-единствена електрическа крушка, която виси на кабел от тавана. На щанда при продавачките е изложена пита кашкавал, тава с буци сирене, салам „Камчия“. Когато му дойде редът, купувачът казва по колко грама да му се отреже от продуктите, които се увиват в амбалажна хартия, която тутакси се намокря от саламурата на сиренето и залепва по него, така че след като се прибере вкъщи, купувачът трябва да почисти буцата от полепналата по него кафеникава опаковка. Купувачът полага продуктите си в червена  мрежичка, която носи в джоба или чантата си. Тя има чудотворното свойство да се разширява неимоверно, когато се напълни с продукти, но без да се къса, защото здравината ѝ е пословична. Някои хора, обаче, наместо в тези мрежички, пазаруваха в найлонови пликове с приковаващи погледа изображения върху тях – да речем черна лъскава основа със златен кант и латински букви, изписани по средата. По това се познаваше, че или купувачът е ходил в чужбина, или негов близък му е донесъл нещо оттам с този плик, който се считаше за скъпоценност и се носеше почти като официална чанта и по който полепваха завистливите погледи на останалите купувачи с мрежичките. За купувача това е съвсем естествено състояние – външния вид на магазина, еднообразните рафтове, които излагат на показ един и същи продукт, туберкулозната светлина, престилката на продавачката, досадното чакане на опашката. Купувачът не се бунтува. Не желае, не копнее нещо друго. Свикнал е, това е в реда на нещата. Дори доволен е, напазарувал е обилно, набавил си е основните продукти в бакалията. На какво точно да се гневи?

Та в една такава бакалия пазаруваше и Джена в късния следобед, висеше търпеливо и безучастно на опашката и мислеше за нещо свое си, радиоточката беше включена и нареждаше еднообразните си новини, говорителят произнасяше все същите и същите словосъчетания, към които всички бяха привикнали, когато изведнъж хората се спогледаха, тези, които се познаваха, започнаха да издават възклицания, възгласи, ама наистина ли, може ли да се вярва на това, шепнешком се питаха един друг, всички изведнъж бяха започнали да шушукат, да се мърдат, да пристъпват ту на един, ту на друг крак, какво, какво е станало, учуди се Джена на висок глас, опитваше се да чуе разговорите на другите, но те бяха толкова тихи, изпълнени с недомлъвки и възклицания само, дори някои от опашката след като усетиха интереса ѝ към ставащото, възприеха пак предишните си изражения на безразличие, други пък не посмяваха повече да издадат любопитството и оживлението си, пазеха се един от друг и най-вече от Джена, може би всичко това, което бяха чули по радиоточката да беше лъжа или пък грешка, която бързо щеше да бъде поправена и утре отново да осъмнат така, както си знаеха, а сега само напусто се издаваха пред това младо момиче, което не сваляше изпитателния си поглед от тях и като че ли знаеше много повече от това, което показваше. Смятат ме за кука, крият се от мен, такъв ли вид имам, на доносник, Джена се чувстваше ужасена и омерзена от това, което ставаше между нея и другите. Неусетно дойде нейният ред, беше забравила защо е тук, какво точно трябва да пазарува. Когато се прибра и Борис ѝ каза с развълнуван глас между шепот и вик новината за свалянето на Т. Ж., Джена само остави продуктите на масата в кухнята и някак отвърна грубо на Борис, добре де, какво толкова е станало, на негово място утре ще назначат друг, чудо! Джена! Укорително извика Борис, оградата от бодлива тел на границата между Унгария и Австрия е срязана, източногерманците преминават през нея, в Полша има кръгла маса и се подготвят свободни избори, в Унгария комунистите слязоха от власт, за съветската перестройка да не говорим, а вчера тези кадри с Берлинската стена, човек не знае да вярва ли или да не вярва, всички отдавна чакат промени, не виждаш ли, не предчувстваш ли, че цялата гигантска система започва да се развинтва болт по болт и ние няма как да останем извън нейното сгромолясване! И какво от това, то нас с какво ще ни засегне? Джена нареждаше увитите в кафеникавата хартия продукти в хладилника, леко раздразнена от припряността и превъзбудата на Борис, който така или иначе прекарваше все повече време над съветските списания и вестници, пощенската им кутия се препълваше с „Огоньок“, „Литературная газета“, „Аргументи и факти“, четеше там неща, което не беше подозирал, разказваше ѝ трескаво най-интересното, на което тя реагираше с необяснимо безразличие, като че ли някакво друго далечно нейно сетиво ѝ казваше, че това не може да е истина, отнасяше се към цялата еуфория на Борис като към заблуда, която той и тези като него скоро щяха да осъзнаят и да престанат да се интересуват от перестройката, и да престанат да слушат „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“ с непоносимото им пиукане и пращене, не беше нейна работа да опровергава заблудите, опровергаваше ги най-много животът, и най-безпогрешно. А животът беше такъв, какъвто го знаеше от малка, какъвто го беше научила, какъвто го живееше и понасяше. Не го харесваше, да. Но и не познаваше друг живот. Еднообразно ѝ беше, скучно, грозно, сиво. И още – беше ѝ пусто, а и нямаше смисъл. Но нали и екзистенциалистите така казваха, че нямало смисъл. Нали и затова беше написана „Чумата”, защото нямаше смисъл. Но „Чумата” някак беше красива. Сама по себе си като бедствие, като метафора на човешката участ беше красива. И това носеше успокоение, че някъде и в най-лошото има запазено поне късче красота. А „Чужденецът” беше още по-красива книга. Средиземноморското слънце, светлината на пясъка, която прерязва очите, пустотата на плажа, морето от едната страна, ножът проблясва, смъртта настъпва за миг сред тази безмилостната красота, сред тази безжалостната светлина на пустинния плаж. По-късно в новините започнаха с новината за пленума и оставката. И тогава за първи път тя видя кадрите, които в следващите трийсетина години щяха да се повтарят безкрай. Не е очаквал, не се е подготвил за предателството към него. Не може да повярва на ушите си, а му го съобщават от официалната трибуна. Не е ясно какво ще следва по-нататък, може да поискат дори и убийството му. Животът и съдбата му се изплъзват от ръцете като че ли по невнимание, като че ли от недостатъчна сръчност, като че ли от разсеяност. Той няма нищо отвъд властта, нищо, което да го защити и утеши, няма истински дом, оказа се, че няма и приятели, именно те го предават, премахват го, взимат му всичко, с това го осъждат на бавна смърт. Никога досега Джена не беше виждала, дори във филмите, такъв поглед, такава оголеност, такава човешка беззащитност и безпомощност. Вкамени се, потресе се, не беше си и представяла, че човекът изобщо е толкова крехък. Не можеше да проумее опиянението на Борис, бръщолевенията му за сгромолясване на системата, надеждите и плановете, които бликаха от устата му, устата му, която не преставаше да говори неща, които Джена не проумяваше. Били сме щели да бъдем свободни, били сме щели да станем като западните държави, да пътуваме където си искаме, да пишем каквото си искаме, да говорим свободно и без страх, заплатите щели да станат като германските, щели сме да можем да премахнем комунистите от властта, стига толкова, стига! викаше въодушевено Борис и удряше с юмрук по масата в кухнята и все по-често си наливаше от ракиеното шише „Академик Неделчев”. Най-интересното е какво ли ще последва сега у нас, то е ясно, че нещо ще стане, но какво, какво, всякакви слухове пълзят, Джена, да ти налея ли още ракия, та днес е голям ден, голям празник, Джена, какво става с теб! Джена седеше срещу мъжа си на масата в кухнята и едва се докосваше до вечерята. Беше като в скафандър от недоумение и празнота. Как можеше днес да е празник, когато един човек беше измамен тъй подло. Каква беше тази система, която се стоварваше с цялата си мощ дори върху тези, които най-дълго я бяха поддържали? Как така Борис казваше, че вече ще имаме свобода, а досега да не сме били в затвор. Борис казваше, че било по-лошо и от затвор. Той полудява ли, какви ги плещи? Още откакто тя се върна от пазаруването, не е престанал да говори, дали се е напил, а тя не забелязва, дали не го е обзела някаква болестна екзалтация?

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора