Джихадът на Русия

Путиновата фашистка политика се характеризира с клептокрация вътре и конфронтация навън, черти познати от ХХ век. 

Три новини – в един дух:

9 май т.г.: Чеченският парламент е разработил, по инициатива на „главата на Чечня” Рамзан Кадиров, закононопроект за изменение на Конституцията на Руската федерация – един и същи човек да може да бъде президент не два, а три мандата поред. (Наумява за соцлозунга „Всичко за човека!” и репликата „А знаем и кой е човека!”)

7 май т.г.: Медведев, новият-стар премиер на Русия, предлага за вицепремиер по строителството Мутко – човека, когото самият Медведев свали от поста министър на спорта, след като Русия бе хваната да дава допинг на състезателите си и бе лишена от олимпийски права. Мотивите му: „…като имаме предвид, че ние гледаме никога да не се огъваме под [натиска на] външните обстоятелства”. (Сиреч, крадците на олимпийски медали бяха хванати и наричат това „външни обстоятелства”, на които те героично се съпротивяват – винаги! – макар че временно са се огънали, уволнявайки преди 5 месеца провалилия се чиновник.)

Също от 7 май е съобщението, че на „Парада на Победата” на 9 май в Москва ще дефилира Втора гвардейска Таманска мотострелкова дивизия, която на 24 януари 2015 г. подлага на ракетен обстрел украинския град Мариупол с катюши тип „Град”; загиват 29 мирни граждани, 92 са ренени. Началникът на Украинската Служба за безопасност, който прави това съобщение, нарича това отличаване на тази дивизия „крайно цинично”.

Последните двайсет години вътрешният монолог на официална Русия я докара до фашистка идеология. Това е основна теза на историка Тимъти Снайдър от книгата му Пътят на несвободата. Като свързва фашизма с Путинова Русия, Снайдър не подхвърля обидна думичка, а окачествява реалности, основавайки се на анализ на документи. И добре прави, защото българският исторически опит ни е научил да внимаваме с етикетите. У нас комунистите, следвайки СССР, 45 години етикетираха като „фашизъм” всичко, което искаха да унищожат, а днес, следвайки новоимперска Русия, викат „фашисти” на всички, които са за украинска независимост. Да видим Снайдъровите основания.

Историята показва, че не е имало време, в което руските елити са можели да властват и да предават властта без произволно насилие. За да оправдае беззаконието и насилието на своето управление, Путин има нужда от нова идеология, с която да запълни вакуума, останал след изчезването на комунистическата. Намира позабравения от историята руски фашизъм – фашизма от 1930-те години на емигранта Иван Или́н. И Дучето, и Фюрерът грабват умовете и сърцата на народните маси с мита за Великата Родина, страдаща от козните на външни и вътрешни врагове, която обаче ще се вдигне отново. Но Илиновата руска душа вещае по-мащабно, унизителното положение не е скорошно и епизодично, примерно поради някакава си Първа световна война и последвалата я Революция – защото „руската нация, откакто е напълно християнизирана, може да преброи почти хиляда години историческо страдание“. Снайдър пояснява това светоусещане: „Русия не прави злини, злините само други ги правят на Русия. Фактите не значат нищо и отговорността е изчезнала.“

Това са общите положения, които Снайдър конкретизира с реакцията на Путиновия режим на масовите улични протести от 2011-2012: „Протестните акции трябваше да бъдат откъснати от съвсем реалните вътрешни проблеми, създадени от Путин, и прикачени в замяна към фалшива чужда заплаха за суверенността на Русия. Политиката на вечността изисква и произвежда проблеми, които са нерешими, защото са измислени. През 2012 г. измисленият проблем на Русия станаха плановете на Европейския съюз и Съединените щати да унищожат Русия.“

Измислени веднъж, тези „планове“ стават всеобща конспиративна обяснителна схема, така украинският майдан, който прогони марионетката Янукович при московските ѝ господари, също се оказа мащабно нападение от Запад. На този фон анексирането на „нашия си“ Крим, казват руснаците, стои като съзнателно умерен ответен демарш: целта му не е да унищожи Запада (както всъщност му се пада, нали той нападна пръв!), а просто да възстанови историческата справедливост. Е, и да намекне, че не сме село без кучета.

Защо руската демокрация от 1990-те години се срина до фашизъм, Снайдър не изследва специално, но отбелязва две важни обстоятелства – и двете на съвестта на Запада. Първото се отнася пряко до Русия, но и до всички бивши комунистически страни: пазарът сам по себе си не прави демокрация. Пазарът прави демокрация само когато има работещи институции. Ако няма институции, които да поддържат честни пазарни отношения, свободният пазар поражда клептокрация, както в Путинова Русия. „Американците, за които върховенството на закона винаги се подразбира, си въобразиха, че пазарът ще създаде необходимите институции. Това беше грешка. Имаше значение дали новите независими държави ще установят върховенството на закона, и най-вече, дали ще осигурят законово предаване на властта чрез свободни избори.“ (Но за изборите в Русия Снайдър уточнява по-нататък, че, следвайки идеите на Илин, те са „ритуализирани“, тъй като вождът е неразривен от държавата – и край на предаването на властта. „Путин отслаби механизма на предаването на властта [по клептократски причини], поради което трябваше да твърди, че Русия няма нужда от такъв. Убиването на политическото бъдеще наложи политическото настояще да бъде вечно; а за да направи вечност от настоящето [на Путин] му трябват безкрайни кризи и постоянни заплахи.“)

Другата грешка на Запада според Снайдър е, че Европейският съюз недостатъчно  осъзнава себе си: нито колко е важен, нито колко е крехък. Съюзът е важен, защото първата глобализация е започната в края на ХІХ век от световните империи, но те не успяват да ѝ създадат стабилен механизъм и я провалят трагично с Първата световна война. Европа си взима поука и след Втората световна война вместо нова империя, прави интеграция – и новата глобализация, основана на евроинтеграцията, има нов шанс за успех. „Със своите демократични процедури, социални държави и екозащита, Евросъюзът предложи модел, алтернативен на американското, руското и китайското неравенство.“ (За Снайдър Евросъюзът именно затова не е империя – изброените империи се основават на неравенството на поданиците им.) Но Съюзът е и много крехък, защото е повярвал в собствения си мит за националната държава. Европейската интеграция не е избор между две добри състояния, пък да видим кое е по-доброто: дали да си останем национална държава, успешна в миналото и с отлични перспективи за бъдещето, или да се интегрираме. Не, изборът е между добро и лошо: интеграцията значи оцеляване, националната държава – край на това общество. Историята доказва, безапелационен е Снайдър, че успешната национална държава в Европа е мит, успешни са били само империите. Останалото са националистически самовъзхвали на държавите, насаждани чрез лоши учебници по история. В резултат, европейските държави не виждат колко е опасна за тях руската новоимперска политика, насочена против евроинтеграцията, и не го осъзнават напълно дори след Брекзит.

Путиновата фашистка политика се характеризира с клептокрация вътре и конфронтация навън, черти познати от ХХ век. Но има и нещо съществено ново. Такава политика не може без лъжи и те са известни – „в Крим наши войници няма“, „в Сирия убити наши войници няма“, и др. Дали е правдоподобно, за руснаците няма значение, Снайдър цитира репортера Чарлз Клоувър: „Колкото е по-голяма лъжата, толкова по-силно неговите [на Путин] поданици демонстрират верността си, като я приемат – толкова повече участват те във великата свещена мистерия на кремълската власт.“ По тая линия, казва Снайдър, руският режим престава и да се опитва да опровергава фактите – врагът е самата фактологичност като такава. „Това е изводът от манифеста на Изборския клуб [официална про-Путинова идеологическа група] и от [думите на] руския командир Антюфеев [от заграбения Донбас…]: фактите са „информационни технологии“ от Запада, и унищожаването на фактите е унищожаване на Запада.“ Хегел беше писал, че когато фактите говорят, и боговете мълчат. Иновацията на путинистите е, че след като заставят фактите да млъкнат, могат да си говорят сами.

И са свободни да говорят, каквото си поискат. И ето за пример използването на думата „фашист“. Казахме, че Снайдър определя режима на Путин като фашистки с оглед на думите и делата му, взети като исторически факти. Като няма факти, има емоционални настроения. И те са такива, че „в съвременния руски дискурс е по-лесно за един истински руски фашист да нарече „фашист“ един не-фашист, отколкото за нефашиста да нарече фашиста „фашист“. Така фашист като Дугин [един от Путиновите по-главни идеолози] може да празнува победата на фашизма [при заграбването на Крим], използвайки фашистки език и заклеймявайки опонентите си като „фашисти“. […] Подобно нему, фашист като Проханов може да опише фашизма като вещество, изляло се от Запада в заплаха на руската девственост. През юни [2014] Проханов пише за фашизма като за „черна сперма“, заплашваща „златните богини на Евразия“. Да, фактите мълчат, говорят – на цяла Русия – някакви фашисти, възхвалявайки други фашисти… Интересно дали е казал нещо предполагаемият християнин Кирил, Всеруският патриарх на Путин, за тия „златни богини“?

Не – и тук вече не преразказвам Снайдър – днешният руски фашизъм е всичко друго, но не и християнски, макар че се гизди и с тази драгоценност, дошла в Русия тоже от Запада. Прилича повече на терористичен мюсюлмански джихад. Особено след фетвата на Путин, че руските предатели ги чакала смърт, където и да било, когато и да било. Но което, разбира се, няма нищо общо с атентата срещу бащата и дъщерята Скрипал.