Джу­дже­то на Дя­до Ко­ле­да

За­поз­нах се с ня­мо­то мо­ми­чен­це на мо­ре­то. Всъщ­ност пър­во се за­поз­нах с ро­ди­те­ли­те му. Пра­вех­ме плаж на ед­но и съ­що мяс­то – в за­къ­та­но между ска­ли­те за­лив­че, ус­пя­ло да нат­ру­па вър­ху ка­ме­нис­тия си бряг шепа пя­сък през пос­лед­ни­те ня­кол­ко ми­ли­о­на го­ди­ни. Тес­но­ти­я­та ни сбли­жи бър­зо и още на след­ва­щия ден аз се из­ле­жа­вах ре­дом с мла­до­то се­мейс­т­во – пе­чех­ме се на слън­це и бъб­рех­ме за оне­зи нез­на­чи­тел­ни неща от жи­во­та, ко­и­то обик­но­ве­но въл­ну­ват хо­ра­та по вре­ме на от­пус­ка. През то­ва вре­ме мо­ми­чен­це­то им се­де­ше без­мъл­в­но в сян­ка­та на ог­ромна и са­мот­на ка­то не­го ска­ла. От ро­ди­те­ли­те на­у­чих, че дъ­ще­ря им е ня­ма и се каз­ва Ве­не­та.

– Но всич­ки я на­ри­чат Ве­ни – ре­че ба­ща­та.

Ве­ни се ро­ди­ла пре­ди де­сет го­ди­ни – здра­ва и нор­мал­на ка­то по­ве­че­то де­ца. Но пре­ди три ле­та пре­жи­вя­ла стра­хот­на ка­тас­т­ро­фа. То­га­ва родите­ли­те ѝ ра­бо­те­ли в Зим­баб­ве и Ве­ни уче­ла в прес­тиж­но ан­г­лийс­ко учи­ли­ще. За­ед­но със съ­у­че­ни­ци­те си оти­ва­ла на ек­с­кур­зия до во­до­па­да Вик­то­рия, ко­га­то ав­то­бу­сът пад­нал в про­паст. Мал­ци­на от де­ца­та оцелели. Сред тях би­ла и Ве­ни – здра­ва и пра­ва, но в със­то­я­ние на пълно вце­пе­не­ние. Как­во бе ви­дя­ла, как­во бе пре­жи­вя­ла, ни­кой не знаеше. След вре­ме из­ляз­ла от шо­ка, но та­ка и не про­го­во­ри­ла от­то­га­ва.

– Ела, ще те на­у­ча да плу­ваш – ка­зах един ден на ня­мо­то мо­ми­чен­це.

И то ме пос­лед­ва в мо­ре­то. Удър­жах на обе­ща­ни­е­то си – след сед­ми­ца Ве­ни плу­ва­ше ре­дом с мен. Вли­зах­ме дос­та на­вът­ре – до чер­на­та ска­ла, по­да­ва­ща се ня­кол­ко пе­ди над мор­с­ка­та по­вър­х­ност и на­по­до­бя­ва­ща отда­леч гър­ба на плу­ващ би­вол. С то­ва спе­че­лих до­ве­ри­е­то на де­те­то и на­вяр­но не­го­во­то при­я­тел­с­т­во. Ето за­що не се из­не­на­дах, ко­га­то след зав­ръ­ща­не­то ми в Со­фия, бях по­ка­нен на гос­ти от ро­ди­те­ли­те на Ве­ни.

– Би ли при­ел да се за­ни­ма­ваш с нея? – по­пи­та ме нап­ра­во ба­ща­та.

Той вър­те­ше ня­ка­къв биз­нес и през по-го­ля­ма­та част от го­ди­на­та обикаля­ше све­та, май­ка­та пък бе жур­на­лис­т­ка и съ­що не до­саж­да­ше с при­със­т­ви­е­то си вкъ­щи. Та­ка че Ве­ни се нуж­да­е­ше от не­що ка­то гувернан­т­ка. И аз се на­гър­бих с та­зи ро­ля на въз­пи­та­тел, при­ех пред­ло­же­ни­е­то на ро­ди­те­ли­те, прид­ру­же­но от при­лич­но зап­ла­ща­не, ко­е­то щеше да се от­ра­зи бла­гот­вор­но на отъ­не­лия ми сту­ден­т­с­ки джоб.

Ня­мах ни­ка­къв пе­да­го­ги­чес­ки опит. Не­що по­ве­че – мра­зех дас­кал­с­кия на­вик веч­но да по­у­ча­ваш, веч­но да съ­вет­ваш и заб­ра­ня­ваш. Тъй че, ко­га­то ос­та­нах на­са­ме с Ве­ни, не зна­ех от­къ­де да за­поч­на. За­то­ва започнах от са­мо­то на­ча­ло – с при­каз­ки­те. Из­че­тох ѝ ка­ма­ра кни­ги с при­каз­ки – на­род­ни, меж­ду­на­род­ни, въл­шеб­ни, юнаш­ки, гор­с­ки, морски… Един ден, тък­мо бях под­х­ва­нал за кой ли път ис­то­ри­я­та за Злат­но­то мо­ми­че, Ве­ни се про­зя.

– Скуч­но ли ти е? – по­пи­тах я аз.

Тя ким­на ут­вър­ди­тел­но.

– Ис­каш ли да ти раз­ка­жа ед­на ис­тин­с­ка, дейс­т­ви­тел­на при­каз­ка?

Ве­ни ким­на от­но­во.

И то­га­ва ѝ раз­ка­зах за Джу­дже­то на Дя­до Ко­ле­да. Бе­ше есен, бях на ней­на­та въз­раст, ко­га­то то дой­де в на­шия клас. Раз­би­ра се, учи­тел­ка­та ни не го пред­с­та­ви ка­то Джу­дже­то на Дя­до Ко­ле­да, а ка­за не­що ка­то „То­ва е ва­ши­ят нов съ­у­че­ник”. Кла­сът се смъл­ча и зяп­на в но­во­дош­лия. А той се бе сгу­шил до учи­тел­ка­та – мъ­ни­чък, кре­хък, преб­лед­нял, уплашен.

– Из­бе­ри си мяс­то – под­ка­ни го клас­на­та. – Сед­ни, къ­де­то ис­каш.

Чак то­га­ва но­ви­ят уче­ник вдиг­на пог­лед, ог­ле­да клас­на­та стая и без да се дво­у­ми, тръг­на към моя чин. Сед­на до мен и се сгу­ши в сво­я­та са­мо­та.

Бях най-сил­ни­ят в кла­са. Стър­чах с ед­на гла­ва над дру­ги­те мом­че­та и то­ва чес­то ста­ва­ше по­вод да чу­вам хап­ли­ви под­мя­та­ния зад гър­ба си. За­то­ва се би­ех с все­ки, кой­то се из­п­ре­че­ше на пъ­тя ми – на­вяр­но съм смя­тал, че та­ка се до­каз­вам ка­то лич­ност. Се­га си да­вам смет­ка, че то­ва не е би­ло про­я­ва на сме­лост. Тък­мо об­рат­но­то – стра­ху­вал съм се да не ме спо­ле­ти съд­ба­та на учи­ли­щен шут. Но ос­та­на­ли­те не зна­е­ха то­ва и се стра­ху­ва­ха от мен. Не ме оби­ча­ха, не ми бя­ха при­я­те­ли, не ри­та­ха с мен топ­ка, не ме ка­не­ха на рож­де­ни дни… Са­мо се стра­ху­ва­ха. Приглушеният по­диг­ра­ва­те­лен смях все по-ряд­ко ме прес­лед­ва­ше, когато пре­си­чах учи­лищ­ния двор, ни­кой не ся­да­ше до мен. Ос­та­ви­ха ме на ми­ра, но и ме ос­та­ви­ха сам. А аз бях прос­то раз­ли­чен. Джу­дже­то на Дя­до Ко­ле­да съ­що бе­ше раз­лич­но. И за­то­ва из­б­ра да сед­не на моя чин.

То­ва бе­ше най-ху­ба­ва­та есен в моя жи­вот. Имах при­я­тел – слаб и беззащи­тен, за ко­го­то тряб­ва­ше да се гри­жа. Де­ца­та го кръс­ти­ха Джудже­то. Аз ни­ко­га не го на­ре­кох та­ка, ни­ко­га не поз­во­лих на ня­кой друг да го на­ре­че та­ка пред мен. Всъщ­ност но­ви­ят съ­у­че­ник не бе толкова без­по­мо­щен, кол­ко­то из­г­леж­да­ше на пръв пог­лед. Бе­ше умен, съ­об­ра­зи­те­лен, не­ве­ро­ят­но ин­те­ли­ген­тен, ре­ша­ва­ше за­да­чи­те за миг, съчи­не­ни­я­та му ка­ра­ха мо­ми­че­та­та да от­рон­ват скри­шом по ня­коя сълза…

За­поч­нах тай­но да го наб­лю­да­вам – най-обик­но­вен дре­бо­сък, на­да­рен с не­о­бик­но­вен ум. Ско­ро от­к­рих, че взе­ма ня­как­ви ле­кар­с­т­ва. Ти­ча­ше до то­а­лет­на­та, из­сип­ва­ше ги в ше­пич­ка­та си и ги на­лап­ва­ше, след ко­е­то жад­но пи­е­ше во­да от чеш­ма­та. Бе­ше раз­ли­чен. Но не ка­то мен. Ся­каш бе из­ля­зъл от книж­ка, от при­каз­ка. И то­га­ва от­к­рих тай­на­та му – той наисти­на бе­ше до­шъл от ня­как­ва при­каз­на стра­на. От стра­на­та на джудже­та­та и ел­фи­те, от стра­на­та на фе­и­те и въл­шеб­ни­ци­те, на ви­ли­те и са­мо­ди­ви­те…

Гле­дах го с въз­тор­же­ни очи, наб­лю­да­вах го как се сме­е­ше и как тъ­же­ше, сле­дях все­ки не­гов жест. Над­ни­чах зад за­га­дъч­на­та му ус­мив­ка, тър­сех скри­тия, тайн­с­т­ве­ния сми­съл на вся­ка не­го­ва не­о­би­чай­на ду­мич­ка, опитвах се да над­зър­на в очи­те му… По­ня­ко­га ус­пя­вах и там опи­я­нен съзи­рах при­каз­ния свят, къ­де­то бе жи­вял, омагьо­са­но­то цар­с­т­во, от което бе до­шъл през де­вет го­ри и пла­ни­ни, ти­ли­лейс­ки­те го­ри, ко­и­то кри­е­ха сък­ро­ве­на­та му тай­на… И през ця­ло­то вре­ме се до­се­щах, че той е до­шъл за крат­ко в на­шия свят, в на­шия клас, при мен. На­вяр­но за­що­то се бо­е­ше, че ако ос­та­не за по-дъл­го, ня­кой ще­ше да раз­к­рие за­гад­ка­та на не­го­вия въл­ше­бен про­из­ход. До­се­щах се за то­ва и не знам за­що, ми ста­ва­ше тъж­но! На­вяр­но за­що­то бе­ше есен.

Сет­не за­ва­ля сне­гът и го по­ви­ка. Не зна­ех, че го виж­дам за пос­ле­ден път. Но той зна­е­ше. За­то­ва ми по­да­ри звън­че­то. Мал­ко, сре­бър­но, звънли­во. В гор­ния му край има­ше хал­ка, на ко­я­то звън­че­то мо­же­ше да се окач­ва.

– От шей­на­та на Дя­до Ко­ле­да е, на­ли? – по­пи­тах с на­деж­да.
– От там е – от­вър­на Джу­дже­то на Дя­до Ко­ле­да.
– Во­зил ли си се на нея?
– Вся­ка го­ди­на – въз­дъх­на то. – То­ва ми е ра­бо­та­та.
– До ут­ре – ка­зах аз.
– Сбо­гом! – ка­за ми той, а звън­че­то звън­на ти­хо в ръ­ка­та ми.

Би­ло си е сбо­гу­ва­не. Още пом­ня снеж­но­бя­ла­та му ръ­ка, тън­ки­те пръстче­та, тъж­на­та му за­га­дъч­на ус­мив­ка. Го­во­ре­ха, че оти­ва в друг клас, по-къс­но ня­кой спо­ме­на, че ви­дял Джу­дже­то в цен­тъ­ра на гра­да, учи­тел­ки­те шу­шу­ка­ха сму­те­но, ня­кои нез­най­но за­що пла­че­ха. Са­мо аз зна­ех ис­ти­на­та. Ця­ла есен на моя чин бе се­дя­ло Джу­дже­то на Дя­до Коледа. То бе ста­на­ло мой при­я­тел. И си бе за­ми­на­ло за сво­я­та приказка. На­вяр­но тъж­на, ако се съ­ди по вън­ш­ния вид на глав­ния ѝ герой…

Ве­ни ха­ре­са при­каз­ка­та за Джу­дже­то на Дя­до Ко­ле­да. Раз­ка­зах ѝ я пак, и пак. Все­ки път я слу­ша­ше с тъж­на­та си за­га­дъч­на ус­мив­ка. Ли­че­ше, че ѝ бе­ше ин­те­рес­но. На­вяр­но за­що­то бе­ше есен.

Сет­не за­ва­ля сне­гът и дой­де Бъд­ни ве­чер. Ро­ди­те­ли­те на Ве­ни ме покани­ха на гос­ти, зна­е­ха, че ня­ма къ­де дру­га­де да оти­да. След вечерята дой­де дъл­го­о­чак­ва­но­то раз­да­ва­не на по­да­ръ­ци­те. Под ел­ха­та в дет­с­ка­та стая при­мам­ли­во проб­ляс­ва­ха па­ке­ти, уви­ти в лъс­ка­ва хар­тия. Ве­ни по­лу­чи шо­ко­ла­ди, книж­ки и го­ля­ма кук­ла. Та­ка и ги ос­та­вих­ме пред ел­ха­та – ед­на голяма го­во­ре­ща кук­ла и ед­но мал­ко ня­мо мо­ми­че. Въз­рас­т­ни­те пре­ми­нах­ме в хо­ла и ба­ща­та из­ва­ди тъм­но­зе­ле­на ма­то­ва бутил­ка с от­ле­жал ко­няк. Три­ма­та от­пих­ме и за­бъб­рих­ме – за мо­ре­то, за ра­бо­та­та, за проб­ле­ми­те. Не­о­чак­ва­но вра­та­та на хо­ла се раз­т­во­ри и Вени зас­та­на на пра­га.

– Ви­дях твоя при­я­тел – ка­за ти­хо тя. – Пра­ща ти мно­го поз­д­ра­ви.

Нас­тъ­пи ти­ши­на – гъс­та, леп­ка­ва, при­ме­се­на с изум­ле­ние. Ни­кой не вярва­ше на уши­те си. Ро­ди­те­ли­те на Ве­ни се из­п­ра­ви­ха бав­но и още по-бав­но зап­рис­тъп­ва­ха към де­те­то си.

– Ве­ни?! – ус­пя са­мо да про­мъл­ви ба­ща­та.

Май­ка ѝ се раз­ри­да.

– Кой при­я­тел? – из­тър­сих пър­ва­та глу­пост, ко­я­то ми дой­де на­ум. Бях пот­ре­сен – Ве­ни го­во­ре­ше!
– Как кой – от­вър­на тя спо­кой­но, ся­каш пе­ри­о­дът на ней­но­то без­мъл­вие ни­ко­га не бе съ­щес­т­ву­вал. – Джу­дже­то на Дя­до Ко­ле­да!
– Къ­де го ви­дя? – скок­нах от сто­ла.
– Бе­ше на­вън – обяс­ни Ве­ни. – Ви­дях го през про­зо­ре­ца. Той ми по­чу­ка. Съ­щи­ят си бе­ше, как­то ми го опи­са. Мъ­ни­чък, кре­хък, но ня­ма­ше вид на уп­ла­шен и без­за­щи­тен. Тък­мо об­рат­но­то – бе­ше зас­мян до уши­те, ве­сел.
– И ти го­во­ри с не­го?
– Е, раз­ме­них­ме ня­коя и дру­га ду­ма. Бър­за­ше, шей­на­та и елен­че­та­та зад не­го го ча­ка­ха. Но не заб­ра­ви да ти пра­ти спе­ци­ал­ни поз­д­ра­ви.

Сли­са­ни­те ро­ди­те­ли про­дъл­жа­ва­ха да стър­чат нас­ред хо­ла.

– Как­во джу­дже? – по­пи­та без­по­мощ­но ба­ща­та. Дос­та не­у­мес­тен въп­рос.
– Над­ник­нах в очи­те му – про­дъл­жи Ве­ни, без да об­ръ­ща ни­как­во внимание на уди­ве­ни­те си ро­ди­те­ли. – И аз ка­то те­бе ус­пях да ви­дя приказ­ния свят, от­къ­де­то ид­ва­ше.
– Не­ве­ро­ят­но! – въз­к­лик­на май­ка­та.
– И как­во ста­на пос­ле? – про­дъл­жих да лю­бо­пит­с­т­вам.
– Пос­ле за­ва­ля сне­гът и го по­ви­ка. Пре­ди да се ка­чи на шей­на­та, ми пода­ри звън­че.

Ве­ни раз­т­во­ри топ­лич­ка­та си длан. Вър­ху нея крот­ко ле­же­ше мо­е­то звън­че – мал­ко, сре­бър­но, звън­ли­во.

На­ис­ти­на бе за­ва­лял сняг. Приб­рах се пе­ша вкъ­щи – под тан­ца на падащи­те сне­жин­ки, ка­то неп­ре­къс­на­то си мис­лех за слу­чи­ло­то се. Но най-мно­го се пи­тах как е мог­ла Ве­ни да взе­ме мо­е­то звън­че!? Та тя ни­ко­га не бе ид­ва­ла у до­ма! Ами ако не бе­ше мо­е­то, а ня­кое дру­го, ней­но­то? За­бър­зах се, из­ка­чих на един дъх стъ­па­ла­та до та­ван­с­ка­та ми стая и се спус­нах към про­зо­ре­ца. В дър­ве­на­та му рам­ка от го­ди­ни бе за­бит ръж­див пи­рон. Ока­че­но на не­го, там къ­де­то си му бе­ше мяс­то­то, ви­се­ше мо­е­то звън­че! Бе­ше си все та­ка лъс­ка­во, са­мо хал­ка­та му не­що бе за­поч­на­ла да по­тъм­ня­ва.

Граб­нах те­ле­фо­на и трес­ка­во наб­рах но­ме­ра на Ве­ни. Оба­ди се май­ка ѝ.

– Мо­е­то звън­че е вкъ­щи? – ре­кох с раз­т­ре­пе­ран от въл­не­ние глас.
– Мис­лех, че вие сте го по­да­ри­ли на дъ­ще­ря ми за Ко­ле­да! – въз­к­лик­на май­ка­та. – Чуй­те се с Ве­ни, ис­ка да го­во­ри с вас.
– Ве­ни, мо­е­то звън­че е вкъ­щи! – усе­щах, че ме об­зе­ма ня­как­во стран­но чув­с­т­во на без­по­мощ­ност.
– Раз­би­ра се – от­вър­на де­те­то. – Ей, ти да не си по­мис­лил, че съм ти го сви­ла?
– Глу­пос­ти! – из­лъ­гах най-наг­ло. – Но ти… от­къ­де го взе то­ва звън­че?
– На­ли ти ка­зах! По­да­ри ми го тво­ят при­я­тел, Джу­дже­то на Дя­до Ко­ле­да.

За­мъл­чах, сед­нах на най-близ­кия и един­с­т­вен стол в мо­е­то жи­ли­ще и се за­мис­лих. Тряб­ва­ше ми мъ­нич­ко вре­ме, за да ос­мис­ля ста­на­ло­то. В телефон­на­та слу­шал­ка се чу­ва­ше ди­ша­не­то на Ве­ни, ся­каш усе­щах дъ­ха ѝ. Яв­но и тя си мис­ле­ше за не­що свое. Не­о­чак­ва­но гла­сът ѝ проз­ву­ча тихо в ухо­то ми:

– Ще ме на­у­чиш ли да плу­вам? – по­пи­та тя.
– Ве­че те на­у­чих – от­вър­нах.
– Не в то­ва, в дру­го­то мо­ре, сред хо­ра­та – про­мъл­ви глу­хо Ве­ни.
– Ще те на­у­ча – ре­кох. – Обе­ща­вам!
– Чес­ти­та Ко­ле­да! – из­чу­ру­ли­ка ра­дос­т­но те­ле­фон­на­та слу­шал­ка.
– Чес­ти­та Ко­ле­да! – от­вър­нах аз, а ня­къ­де ти­хич­ко звън­на звън­че.

Петър Кърджилов е писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996) и др.