0
2595

Джуджето Апчих и Мико

Джуджето Апчих имаше за задача да занесе за Коледа подаръка на Мико. Да го остави под елхата и да изчезне, както му е редът. Мико беше написал писмо до дядо Коледа, беше го пуснал в специалната пощенска кутия в пощата и сега чакаше. Час по час ходеше до елхата и я обикаляше. Мама и тате му казаха, че първо трябва да заспи, да се наспи и като се събуди, тогава ще намери подаръка си под елхата. Той стискаше очи и ги отваряше, сякаш казваше: Готово, наспах се, къде е подаръкът?

Но мама и тате не можеха да се излъжат толкова лесно. Те му измиха зъбите, облякоха му пижамата и го сложиха в леглото. И уморен от разходката до пощата и чакането на подаръка, Мико най-сетне заспа.

Докато Мико спи, да видим какво се случи с джуджето Апчих. Джуджето Апчих е високо около педя и половина, с червена шапка, която постоянно му пада на очите, и голяма, почти до земята бяла брада. Когато се затича, понякога настъпва брадата си. То вече се беше отправило към централния склад, откъдето джуджетата вземат подаръците за децата, за да ги разнесат по домовете им, когато установи, че е забравило едната си обувка. Докато се върне до общежитието на джуджетата, докато намери обувката и после, докато стигне до централния склад, се оказа, че е закъсняло, складът вече е затворен и с една дума, Мико ще остане без подарък.

Но джуджето Апчих не можеше да допусне такова нещо. То беше съвестно джудже. Затова се отправи направо към дома на Мико. Все щеше да измисли нещо. Едно джудже ако не измисли нещо, какво джудже е. Надникна през прозореца, видя, че Мико спи. Майка му и баща му също спяха. То с лекота отвори прозореца в хола, където беше елхата (джуджетата имат специални инструменти за тази цел, които носят в маншетите на ръкавите си), скочи вътре, хапна това-онова от масата, една купичка с тиква и една чаша с ошав, огледа се и намери една голяма празна хартиена торбичка, на която беше изобразено, какво си мислите, едно джудже. И джуджето от торбичката даже доста приличаше на джуджето Апчих.

Прекрасно.

Джуджето Апчих скочи в торбичката, намести се хубаво и заспа.

На сутринта Мико се събуди пръв. Мама и тате още спяха. Той се извъртя по корем, плъзна се до ръба на леглото, провеси краката си надолу, слезе на пода и тихичко се отправи по коридора към хола. Застана до елхата и започна да я оглежда. Видя, че до нея има една хартиена торбичка, която вчера я нямаше. И тъкмо щеше да надникне в торбичката, когато от нея се разнесе едно гръмко ап-чих! После отвътре се подаде червена гугла, очи, които почти бяха скрити от гуглата, дълга брада и накрая от торбичката изскочи едно джудже. Стигаше до рамото на Мико.

Здравей, каза джуджето. Честит празник! Аз съм твоят подарък. Ако се чудиш как да ми викаш, можеш да ми викаш Апчих. Защото истинското ми име е много дълго и много трудно за произнасяне. Стана много хубаво, че ти пръв се появи. Защото големите не вярват, че има джуджета, а не ми се ще да им обърквам представите. И затова след малко ще си тръгна. Но слушай сега! От днес аз ще бъда твоят помощник във всичко. Ако не щеш да изядеш цялата закуска, само тихо ще повикаш: Апчих! и аз ще дойда и ще изям, каквото е останало. Другите няма да ме виждат, ще ме виждаш само ти. Ако някое куче те изплаши по време на разходката, само тихо повикай: Апчих! И ще видиш какво ще се случи с кучето. Ние, джуджетата, сме много силни, нищо че сме ниски. Ако не можеш да сглобиш някое лего, повикай: Апчих! Ако не можеш да заспиш, само повикай Апчих и аз ще дойда и ще ти разкажа една приказка. А сега трябва да тръгвам, защото майка ти и баща ти скоро ще се събудят. И за да не се чудят къде ти е подаръкът, ще оставя в торбичката моята шапка.

След това джуджето, без шапка, скочи на перваза на прозореца и изчезна.

Скоро и мама и тате се събудиха, облякоха Мико, отидоха до елхата, намериха червената шапка, сложиха му я на главата и така, издокаран, с шапката, го сложиха на столчето му да закусва. Той се оглеждаше във всички посоки.

И сетне тихо повика: Апчих!

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияАвангарден джаз в изгнание
Следваща статияДоброто изисква всекидневни усилия