0
943

Димитър Гюдженов

Д. Гюдженов, Укрития в Пеума
Д. Гюдженов, Укрития в Пеума

Художникът Димитър Гюдженов е познат на широката публика със своите военни и исторически картини, възпитаващи в патриотичен дух. В албума, който издателство „Стефан Добрев“ представи неотдавна, неговото творчество за пръв път се показва по-цялостно, с жанровото и сюжетното си многообразие – от портрета и рисунката, до стенописа и пейзажната живопис.

Прочетете текста на Димитър Аврамов, публикуван в изданието.

Гюдженов – забравен и непознат

Димитър Аврамов 

BRA_BG_BB3zakorekciqНякога, като юноша, силно обичах този художник. Репродукции от негови произведения бяха постоянната украса в родните ни училища. С тях биваха онагледявани уроците ни по стара българска история. Срещахме ги често по списания и учреждения. И досега пазя като най-скъп спомен от онези години един календар на Държавната пе­чатница с великолепни цветни репродукции на картини, илюстриращи важни и съдбоносни моменти от българската история. Тези картини изпълваха с достойнство и гордост съзнанието ми, че съм българин. Никъде другаде далечната история на нашия народ не изглеждаше тъй героична, величава и славна: царете – красиви и достолепни, де­лата им – мъдри и полезни, воините – смели и неудържими, одеждите, оръжието, дворците, храмовете – всичко пищно, бляскаво и непокла­тимо, сякаш, за да свидетелства за един нескончаем “златен век”, в който няма и помен от несполуки и злощастия. В тази образна “ле­топис” историята познава само бляскави победи (бойни, политически, просветни) и никакви “ослепени Самуилови воини”, коварни предателства, междуособици, разколи, ереси и нито намек за държавни погро­ми… Без участието на тези изображения трудно мога да си предста­вя историята на България такава, каквато я нося още в съзнанието си – не като безстрастно фактологическо повествование, а като емоционално преживяване, като вкоренен дълбоко в подсъзнанието ми национален мит. Те даваха плът, осезаемо битие на абстрактното знание. Чрез тях разказът за едно събитие придобиваше качествата на неповторима пластична реалност: от неясно призрачно видение то се превръщаше в лична участ, в индивидуална съдба с конкретни измерения не само във времето, но и в пространството; при това с неоценимото достойнство да видиш образа пред себе си, определен, еднозначен и неизменен, като живо сетивно знание – една истинска “библия за бедните”…

Но който се е поддал на изкушенията на модерното изкуство, кой­то се е вълнувал от неговите авантюри и е надникнал в потайните му лабиринти, където е вградена изтерзаната душа на нашия съвре­менник, трудно се връща към тази национално-романтична утопия. Самият Гюдженов изглежда си е давал сметка, че със своите исто­рически картини не решава специфично художествени проблеми, а по-скоро онагледява един исторически разказ.

“Когато ги създавах, изпълнявах задачи на Министерството на просвещението и държах да бъдат възприемани като учебни пособия, а не като автономна естетическа реалност”, сподели той с мен в един разговор през 1977 г.

Аз мисля обаче, че независимо с каква цел са били създавани, те никога не са действали просто като “учебни пособия”. И никога не са изпълнявали само “онагледяващи функции”. Иначе не бих могъл да си обясня тяхната магия в годините на моето духовно съзряване, магия, която ги отделяше от конвенционалните исторически изображения на много други художници. “Илюстрирайки” определени (и винаги ве­личави) събития от далечната ни история, създавайки образите на познати от учебниците исторически личности (царе и просветите­ли), Гюдженов всъщност формираше една изключително важна страна в националната ни психика – митичната иконография, върху която се гради съществена част от патриотичното съзнание – любовта към родината, към нейното “славно” минало. И до днес, когато ми се случи да чуя или да прочета имената на царете Кубрат, Аспарух, Омуртаг, Борис I или Симеон, аз си ги представям такива, каквито съм ги видял в картините на Гюдженов. Тези образи са неизменна съставка от ми­тичната аура, която ги обкръжава. Невъзможно е да ги изтръгна от себе си, въпреки естествените колебания и превратности в моите исторически разбирания и художествени вкусове в течение на години­те.

p

Димитър Гюдженов

ЖИВОТ В ДАТИ

1891. Роден в Стара Загора на 26 януари в семейството на иконописеца Атанас Д. Гюдженов (1847–1936), ученик на Станислав Доспевски и дългогодишен председател на бояджийския и дърводелския еснаф в града.

1903. Негови учители стават Атанас Овчаров и съгражданинът му Васил Маринов, едни от първите възпитаници на Рисувалното училище в София, а по-късно и Христо Станчев, при когото учи перспектива, история на изкуството и натюрморт.

1905–1908. Участва в хора и оркестъра на дружество “Кавал” под диригентството на известния музикален деец Златан Станчев. Свири на бас флигорна в училищния оркестър, печата рисунки и стихове в хумористични списания… В същото време е неотлъчно до своя баща при всякаква декоративна работа – приготвяне на бои за фреско, позлатяване на иконостаси, надписи на фирми и надгробни кръстове…

1908. Завършва гимназия – VII клас – и става основен учител в училище “Св. Никола” в Стара Загора. Активен член на дружество “Добрият самарянин”, поставя пиеси и урежда вечеринки и забави за поддържане на безплатни ученически трапезарии… В края на годината постъпва в Рисувалното училище в София, като сам се издържа с приложна работа.

1910. Приет е заедно с приятеля си Никола Кожухаров в трети семестър на Художествено-индустриалното училище (днес Национална художествена академия) в класа на проф. Цено Тодоров, който по това време преподава по метода на Ecole Nationale des Beaux arts в Париж… Двамата посещават ателиетата на Ярослав Вешин, Иван Мърквичка и Отто Хорейши, който става техен настойник.

1912. При обявяването на Балканската война постъпва на служба в Дванадесета допълнителна дружина. Среща се отново с Вешин в главната квартира в Стара Загора… В свободното си време рисува картини от военния бит, събира музиканти и сформира оркестър за повдигане духа на войниците и гражданите. Приет е в музикалната команда на Панайот Пипков, от чиито съвети и приятелство ще се ползва до края на дните на известния композитор през 1942.

1913. Демобилизиран след Междусъюзническата война, заминава с Никола Кожухаров да специализира в Париж в ателието на Фердинанд Кормон от Националното училище за изящни изкуства. Изучава усърдно френски, а с него и новите течения в изкуството. Посещава Лувъра, Версай, оперетите, кината и театрите. Пътува до Лондон, където се запознава с творчеството на Томас Гейнсбъро, Джоузеф Търнър и др.

1914. Приет е с конкурс като редовен ученик в училището по рисуване в София, но през юли същата година, след като започва Първата световна война, решава да се върне в Стара Загора, за да си дослужи.

1915. Постъпва отново в Художествено-индустриалното училище в класовете на Ив. Мърквичка и Иван Ангелов и в края на годината, когато завършва, спечелва с конкурс обявената от училището премия за най-отличилия се ученик.

При влизането на България в Четворния съюз тръгва с Дванадесети полк към сръбската граница с музикалната команда, но същинското му назначение е като военен художник на полка.

1916. През април заминава за Стара Загора, където заедно с военните художници Александър Мутафов, Никола Кожухаров, Господин Желязков, Атанас Михов, Георги Евстатиев, Иван Вълчанов участва в обявения конкурс за изработването на военни картини. Назначен е като военен фотограф и художник на осма дивизия.

1917. Рисува по моливни етюди картините “Боят на Росовити камък”, “През Морава” и др. Назначен е за военен художник на Главната квартира и прави портрет на генерал-майор Георги Тодоров, началник на Втора армия, показан през същата година с останалите нови платна на изложба на художниците от съюзническите армии в Берлин.

1918. След края на войната се установява в София, където наема малко ателие на ул. “Искър” в съседство със Сирак Скитник и Харалампи Тачев (тези известни мансарди са запазили спомените за няколко поколения художници) и се заема да превърне в картини множеството рисунки и акварели от фронтовете…

1919. Заедно с няколко военни художници, сред които Александър Божинов и Петър Морозов, участва в колективна изложба в галерията на Тръпко Василев (позната като Тръпковата галерия) на ул. “Аксаков” №18. Част от картините са откупени от Щаба на армията, за да бъде създаден първият фонд към новия военен музей. Прави първата си иконна работа “Христос и Богородица” за северния олтар на църквата “Св. Николай Стари”.

1920. По покана на министъра на Народното просвещение Стоян Омарчевски е назначен за учител в Художествено-индустриалното училище в София. В класа му попадат известните по-късно художници Иван Милев, Иван Ненов, Мина Иванов, Маша Узунова и др.

1922. Участва в конкурс за нови банкноти и печели единствената първа премия, като реализира проектите заедно с приятеля си Никола Кожухаров. Рисува цикъл картини с исторически сюжети, а също картини на известни вече паметници и старини.

1924. Работи върху монументалната картина “Хан Кубрат”, която завършва през лятната ваканция в учебното ателие при Академията. Картината има успех и е откупена от Министерството на народното просвещение за крупната тогава сума 100 000 лв… Харесвани още в годините на войната, творбите на Гюдженов са направили вече името му известно.

1925. Посещава научните събрания на Археологическия институт и все повече навлиза в историческата наука за нашето минало. Пътува до Виена, където отпечатва две свои картини на историческа тематика… Сключва договор за изографисването на църквата “Св. Никола” в Ст.Загора – сътрудници по декоративната украса и фигуралните изображения са Никола Кожухаров и бащата на художника Атанас Гюдженов – тогава на 78 г.

1926. С група от 16 художници гостува в Прага за голяма ретроспективна изложба, открита в присъствие на дипломатическото тяло от кмета на града. Изложбата е посрещната с ласкави отзиви в печата и помага за сближаването на двете страни. До този момент, по думите на Гюдженов, България е имала в Чехословакия само един приятел – Алфонс Муха.

1927. Заедно с Никола Маринов, Господин Желязков и Харалампи Тачев работи по фигуралната живопис и орнаментите в купола на храм “Св. Седмочисленици”, обявен по-късно за паметник на културата… За първи път строи в София свое ателие на ул. “Аксаков” № 38 и пътува из софийските села в търсене на полски пейзажи, трудови сцени и манастири.

1929. Отново с Никола Маринов и ученици от Академията поемат изографисването на църквата “Св. св. Кирил и Методий” в гр. Бургас. В свободното време, в търсене на пейзажи край морето, посещават Айтос, Анхиало, Месемврия, Ропотамо, Созопол и др.

1933. Завършва третият випуск негови ученици, сред които: Давид Перец, Иван Христов, Евгени Поптошев, Димитър Вълканов, Бронка Гюрова, Деньо Чоканов, Рада Поптошева и др. По негово предложение се приема студентите да представят в изложба своите творби всяка година… Започва работа като военен художник в Щаба на армията, където първата му задача е да пресъздаде в картини Сръбско-българската война от 1885 г.

1934. Прави в Народния театър декора на пиесата “Престолът” от Иван Вазов, постановка на Николай О. Масалитинов… Същата година присъства служебно на откриването на паметника на връх Шипка и ръководи отпечатването на възпоменателни пощенски марки.

1935. Като член на комитета по отпразнуване 100-годишнината от Велчовата завера, участва в проектирането на паметника във Велико Търново и на възпоменателната плоча в Плаковския манастир… Рисува портрета на капитан Георги Мамарчев и картините “Цар Борис провъзгласява Симеон” и “Цар Симеон пред Цариград”.

1936. Избран е за секретар на новосъздадения Институт за българо-американски културни връзки, чиято първа проява е малка художествена изложба в Ню Йорк. Подготвя концертно турне в Америка с диригент Асен Найденов, което се проваля, защото скоро по политически причини Институтът е закрит…Присъства на Олимпиадата в Берлин, посещава Лайпциг и обхожда по-известните музеи, галерии и исторически места.

1937. След смъртта на баща си, иконописеца Атанас Гюдженов, се установява постоянно в София. Рисува картината “Хан Крум побеждава византийците”. В края на годината се оженва за Олга Панайот Лъскова, надеждна цигуларка.

1938. Като военен художник присъства служебно на маневрите в местността Шабаница край Попово, където по поръка на ген. Луков прави картина с портретите на висшите началства, унищожена по-късно от бомбардировките. Оттогава датира и портрета му на ген. Владимир Вазов. Родена е дъщеря му Елка.

1940. Рисува картината “Посрещането на българските войски в Добруджа”. Негови картини са изложени на биеналето във Венеция заедно с творби на други български художници.

1942. Пътува до Виена за участие в изложба на художници от съюзническите армии. Използва случая да посети Берлин и общата художествена изложба в Мюнхен. Роден е синът му Владимир.

1944. Семейството му е евакуирано в Пирдоп. След голямата бомбардировка на София в края на март ателието му е разрушено и всички картини и покъщнина в него изгарят.

1945. Пенсиониран, вече на свободна професия, продължава да рисува пейзажи и фигурални композиции в по-големи размери… Завършва картината “Ботевата чета слиза на българския бряг при Козлодуй”, която, заедно с други известни негови творби, влиза трайно в учебните помагала по история на Министерство на просветата.

1950–1953. Работи по художественото оформление на катедралния храм “Св. Богородица” във Велико Търново и катедралния храм “Св. Богородица” в Пловдив. Рисува картините “Посрещането на генерал Гурко в София” и “Боят при Драва-Соболч”.

1958–1960. Заедно с Никола Кожухаров работи по изписването на храмовете “Св. Димитър” в Стара Загора, “Св. Архангел Михаил” в Чирпан и храм “Св. Никола” във Варна …

1961–1964. Назначен е за главен патриаршески художник при Св. Синод. Изработва художествената украса на Синодалния параклис и главния вход със стълбището…Реставрира и подновява украсата на черквата на Зелениковския манастир “Св. Йоан Кръстител” край Троян.

1965 –1978. През този период участва редовно в националните и в много регионални изложби. Негови картини се излагат в Москва, Варшава, Прага, Будапеща, Букурещ и др. и стават притежание на галерии и частни лица в различни краища на света. Макар да е получил всички държавни награди като заслужил художник, в края на живота си изпада в изолация и в своето уединение насочва таланта си към природата – най-вече към селския бит, към планините и морето – и създава множество, непознати доскоро за ценителите, колоритни пейзажи.

1979. Умира в София на 25 август, на 88 г.

 

Проф. Димитър Аврамов (1925 – 2008) е сред най-ерудираните български изкуствоведи и художествени критици. Роден е в Бургас. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски” (1954). Редактор в сп. „Философска мисъл” (1955-1960) и заместник главен редактор на сп. „Проблеми на изкуството” (1968-1980). Научен сътрудник в Института по изкуствознание и в Института за литература при БАН. Чете лекции по история на новата българска култура в СУ. Автор на редица студии и статии върху проблеми на изкуството и литературата, на монографии за творци. Сред по-значимите му трудове са „Естетика на модерното изкуство”, „Българското изкуство и модернизмът”, „Шарл Бодлер”, „Летопис на едно драматично десетилетие”, сборникът „Диалог между две изкуства” и др.
Предишна статияЗа дерибейството на един министър
Следваща статияКой? Няма значение