Художникът Димитър Гюдженов е познат на широката публика със своите военни и исторически картини, възпитаващи в патриотичен дух. В албума, който издателство „Стефан Добрев“ представи неотдавна, неговото творчество за пръв път се показва по-цялостно, с жанровото и сюжетното си многообразие – от портрета и рисунката, до стенописа и пейзажната живопис.
Прочетете текста на Димитър Аврамов, публикуван в изданието.
Гюдженов – забравен и непознат
Димитър Аврамов
Някога, като юноша, силно обичах този художник. Репродукции от негови произведения бяха постоянната украса в родните ни училища. С тях биваха онагледявани уроците ни по стара българска история. Срещахме ги често по списания и учреждения. И досега пазя като най-скъп спомен от онези години един календар на Държавната печатница с великолепни цветни репродукции на картини, илюстриращи важни и съдбоносни моменти от българската история. Тези картини изпълваха с достойнство и гордост съзнанието ми, че съм българин. Никъде другаде далечната история на нашия народ не изглеждаше тъй героична, величава и славна: царете – красиви и достолепни, делата им – мъдри и полезни, воините – смели и неудържими, одеждите, оръжието, дворците, храмовете – всичко пищно, бляскаво и непоклатимо, сякаш, за да свидетелства за един нескончаем “златен век”, в който няма и помен от несполуки и злощастия. В тази образна “летопис” историята познава само бляскави победи (бойни, политически, просветни) и никакви “ослепени Самуилови воини”, коварни предателства, междуособици, разколи, ереси и нито намек за държавни погроми… Без участието на тези изображения трудно мога да си представя историята на България такава, каквато я нося още в съзнанието си – не като безстрастно фактологическо повествование, а като емоционално преживяване, като вкоренен дълбоко в подсъзнанието ми национален мит. Те даваха плът, осезаемо битие на абстрактното знание. Чрез тях разказът за едно събитие придобиваше качествата на неповторима пластична реалност: от неясно призрачно видение то се превръщаше в лична участ, в индивидуална съдба с конкретни измерения не само във времето, но и в пространството; при това с неоценимото достойнство да видиш образа пред себе си, определен, еднозначен и неизменен, като живо сетивно знание – една истинска “библия за бедните”…
Но който се е поддал на изкушенията на модерното изкуство, който се е вълнувал от неговите авантюри и е надникнал в потайните му лабиринти, където е вградена изтерзаната душа на нашия съвременник, трудно се връща към тази национално-романтична утопия. Самият Гюдженов изглежда си е давал сметка, че със своите исторически картини не решава специфично художествени проблеми, а по-скоро онагледява един исторически разказ.
“Когато ги създавах, изпълнявах задачи на Министерството на просвещението и държах да бъдат възприемани като учебни пособия, а не като автономна естетическа реалност”, сподели той с мен в един разговор през 1977 г.
Аз мисля обаче, че независимо с каква цел са били създавани, те никога не са действали просто като “учебни пособия”. И никога не са изпълнявали само “онагледяващи функции”. Иначе не бих могъл да си обясня тяхната магия в годините на моето духовно съзряване, магия, която ги отделяше от конвенционалните исторически изображения на много други художници. “Илюстрирайки” определени (и винаги величави) събития от далечната ни история, създавайки образите на познати от учебниците исторически личности (царе и просветители), Гюдженов всъщност формираше една изключително важна страна в националната ни психика – митичната иконография, върху която се гради съществена част от патриотичното съзнание – любовта към родината, към нейното “славно” минало. И до днес, когато ми се случи да чуя или да прочета имената на царете Кубрат, Аспарух, Омуртаг, Борис I или Симеон, аз си ги представям такива, каквито съм ги видял в картините на Гюдженов. Тези образи са неизменна съставка от митичната аура, която ги обкръжава. Невъзможно е да ги изтръгна от себе си, въпреки естествените колебания и превратности в моите исторически разбирания и художествени вкусове в течение на годините.
Димитър Гюдженов
ЖИВОТ В ДАТИ
1891. Роден в Стара Загора на 26 януари в семейството на иконописеца Атанас Д. Гюдженов (1847–1936), ученик на Станислав Доспевски и дългогодишен председател на бояджийския и дърводелския еснаф в града.
1903. Негови учители стават Атанас Овчаров и съгражданинът му Васил Маринов, едни от първите възпитаници на Рисувалното училище в София, а по-късно и Христо Станчев, при когото учи перспектива, история на изкуството и натюрморт.
1905–1908. Участва в хора и оркестъра на дружество “Кавал” под диригентството на известния музикален деец Златан Станчев. Свири на бас флигорна в училищния оркестър, печата рисунки и стихове в хумористични списания… В същото време е неотлъчно до своя баща при всякаква декоративна работа – приготвяне на бои за фреско, позлатяване на иконостаси, надписи на фирми и надгробни кръстове…
1908. Завършва гимназия – VII клас – и става основен учител в училище “Св. Никола” в Стара Загора. Активен член на дружество “Добрият самарянин”, поставя пиеси и урежда вечеринки и забави за поддържане на безплатни ученически трапезарии… В края на годината постъпва в Рисувалното училище в София, като сам се издържа с приложна работа.
1910. Приет е заедно с приятеля си Никола Кожухаров в трети семестър на Художествено-индустриалното училище (днес Национална художествена академия) в класа на проф. Цено Тодоров, който по това време преподава по метода на Ecole Nationale des Beaux arts в Париж… Двамата посещават ателиетата на Ярослав Вешин, Иван Мърквичка и Отто Хорейши, който става техен настойник.
1912. При обявяването на Балканската война постъпва на служба в Дванадесета допълнителна дружина. Среща се отново с Вешин в главната квартира в Стара Загора… В свободното си време рисува картини от военния бит, събира музиканти и сформира оркестър за повдигане духа на войниците и гражданите. Приет е в музикалната команда на Панайот Пипков, от чиито съвети и приятелство ще се ползва до края на дните на известния композитор през 1942.
1913. Демобилизиран след Междусъюзническата война, заминава с Никола Кожухаров да специализира в Париж в ателието на Фердинанд Кормон от Националното училище за изящни изкуства. Изучава усърдно френски, а с него и новите течения в изкуството. Посещава Лувъра, Версай, оперетите, кината и театрите. Пътува до Лондон, където се запознава с творчеството на Томас Гейнсбъро, Джоузеф Търнър и др.
1914. Приет е с конкурс като редовен ученик в училището по рисуване в София, но през юли същата година, след като започва Първата световна война, решава да се върне в Стара Загора, за да си дослужи.
1915. Постъпва отново в Художествено-индустриалното училище в класовете на Ив. Мърквичка и Иван Ангелов и в края на годината, когато завършва, спечелва с конкурс обявената от училището премия за най-отличилия се ученик.
При влизането на България в Четворния съюз тръгва с Дванадесети полк към сръбската граница с музикалната команда, но същинското му назначение е като военен художник на полка.
1916. През април заминава за Стара Загора, където заедно с военните художници Александър Мутафов, Никола Кожухаров, Господин Желязков, Атанас Михов, Георги Евстатиев, Иван Вълчанов участва в обявения конкурс за изработването на военни картини. Назначен е като военен фотограф и художник на осма дивизия.
1917. Рисува по моливни етюди картините “Боят на Росовити камък”, “През Морава” и др. Назначен е за военен художник на Главната квартира и прави портрет на генерал-майор Георги Тодоров, началник на Втора армия, показан през същата година с останалите нови платна на изложба на художниците от съюзническите армии в Берлин.
1918. След края на войната се установява в София, където наема малко ателие на ул. “Искър” в съседство със Сирак Скитник и Харалампи Тачев (тези известни мансарди са запазили спомените за няколко поколения художници) и се заема да превърне в картини множеството рисунки и акварели от фронтовете…
1919. Заедно с няколко военни художници, сред които Александър Божинов и Петър Морозов, участва в колективна изложба в галерията на Тръпко Василев (позната като Тръпковата галерия) на ул. “Аксаков” №18. Част от картините са откупени от Щаба на армията, за да бъде създаден първият фонд към новия военен музей. Прави първата си иконна работа “Христос и Богородица” за северния олтар на църквата “Св. Николай Стари”.
1920. По покана на министъра на Народното просвещение Стоян Омарчевски е назначен за учител в Художествено-индустриалното училище в София. В класа му попадат известните по-късно художници Иван Милев, Иван Ненов, Мина Иванов, Маша Узунова и др.
1922. Участва в конкурс за нови банкноти и печели единствената първа премия, като реализира проектите заедно с приятеля си Никола Кожухаров. Рисува цикъл картини с исторически сюжети, а също картини на известни вече паметници и старини.
1924. Работи върху монументалната картина “Хан Кубрат”, която завършва през лятната ваканция в учебното ателие при Академията. Картината има успех и е откупена от Министерството на народното просвещение за крупната тогава сума 100 000 лв… Харесвани още в годините на войната, творбите на Гюдженов са направили вече името му известно.
1925. Посещава научните събрания на Археологическия институт и все повече навлиза в историческата наука за нашето минало. Пътува до Виена, където отпечатва две свои картини на историческа тематика… Сключва договор за изографисването на църквата “Св. Никола” в Ст.Загора – сътрудници по декоративната украса и фигуралните изображения са Никола Кожухаров и бащата на художника Атанас Гюдженов – тогава на 78 г.
1926. С група от 16 художници гостува в Прага за голяма ретроспективна изложба, открита в присъствие на дипломатическото тяло от кмета на града. Изложбата е посрещната с ласкави отзиви в печата и помага за сближаването на двете страни. До този момент, по думите на Гюдженов, България е имала в Чехословакия само един приятел – Алфонс Муха.
1927. Заедно с Никола Маринов, Господин Желязков и Харалампи Тачев работи по фигуралната живопис и орнаментите в купола на храм “Св. Седмочисленици”, обявен по-късно за паметник на културата… За първи път строи в София свое ателие на ул. “Аксаков” № 38 и пътува из софийските села в търсене на полски пейзажи, трудови сцени и манастири.
1929. Отново с Никола Маринов и ученици от Академията поемат изографисването на църквата “Св. св. Кирил и Методий” в гр. Бургас. В свободното време, в търсене на пейзажи край морето, посещават Айтос, Анхиало, Месемврия, Ропотамо, Созопол и др.
1933. Завършва третият випуск негови ученици, сред които: Давид Перец, Иван Христов, Евгени Поптошев, Димитър Вълканов, Бронка Гюрова, Деньо Чоканов, Рада Поптошева и др. По негово предложение се приема студентите да представят в изложба своите творби всяка година… Започва работа като военен художник в Щаба на армията, където първата му задача е да пресъздаде в картини Сръбско-българската война от 1885 г.
1934. Прави в Народния театър декора на пиесата “Престолът” от Иван Вазов, постановка на Николай О. Масалитинов… Същата година присъства служебно на откриването на паметника на връх Шипка и ръководи отпечатването на възпоменателни пощенски марки.
1935. Като член на комитета по отпразнуване 100-годишнината от Велчовата завера, участва в проектирането на паметника във Велико Търново и на възпоменателната плоча в Плаковския манастир… Рисува портрета на капитан Георги Мамарчев и картините “Цар Борис провъзгласява Симеон” и “Цар Симеон пред Цариград”.
1936. Избран е за секретар на новосъздадения Институт за българо-американски културни връзки, чиято първа проява е малка художествена изложба в Ню Йорк. Подготвя концертно турне в Америка с диригент Асен Найденов, което се проваля, защото скоро по политически причини Институтът е закрит…Присъства на Олимпиадата в Берлин, посещава Лайпциг и обхожда по-известните музеи, галерии и исторически места.
1937. След смъртта на баща си, иконописеца Атанас Гюдженов, се установява постоянно в София. Рисува картината “Хан Крум побеждава византийците”. В края на годината се оженва за Олга Панайот Лъскова, надеждна цигуларка.
1938. Като военен художник присъства служебно на маневрите в местността Шабаница край Попово, където по поръка на ген. Луков прави картина с портретите на висшите началства, унищожена по-късно от бомбардировките. Оттогава датира и портрета му на ген. Владимир Вазов. Родена е дъщеря му Елка.
1940. Рисува картината “Посрещането на българските войски в Добруджа”. Негови картини са изложени на биеналето във Венеция заедно с творби на други български художници.
1942. Пътува до Виена за участие в изложба на художници от съюзническите армии. Използва случая да посети Берлин и общата художествена изложба в Мюнхен. Роден е синът му Владимир.
1944. Семейството му е евакуирано в Пирдоп. След голямата бомбардировка на София в края на март ателието му е разрушено и всички картини и покъщнина в него изгарят.
1945. Пенсиониран, вече на свободна професия, продължава да рисува пейзажи и фигурални композиции в по-големи размери… Завършва картината “Ботевата чета слиза на българския бряг при Козлодуй”, която, заедно с други известни негови творби, влиза трайно в учебните помагала по история на Министерство на просветата.
1950–1953. Работи по художественото оформление на катедралния храм “Св. Богородица” във Велико Търново и катедралния храм “Св. Богородица” в Пловдив. Рисува картините “Посрещането на генерал Гурко в София” и “Боят при Драва-Соболч”.
1958–1960. Заедно с Никола Кожухаров работи по изписването на храмовете “Св. Димитър” в Стара Загора, “Св. Архангел Михаил” в Чирпан и храм “Св. Никола” във Варна …
1961–1964. Назначен е за главен патриаршески художник при Св. Синод. Изработва художествената украса на Синодалния параклис и главния вход със стълбището…Реставрира и подновява украсата на черквата на Зелениковския манастир “Св. Йоан Кръстител” край Троян.
1965 –1978. През този период участва редовно в националните и в много регионални изложби. Негови картини се излагат в Москва, Варшава, Прага, Будапеща, Букурещ и др. и стават притежание на галерии и частни лица в различни краища на света. Макар да е получил всички държавни награди като заслужил художник, в края на живота си изпада в изолация и в своето уединение насочва таланта си към природата – най-вече към селския бит, към планините и морето – и създава множество, непознати доскоро за ценителите, колоритни пейзажи.
1979. Умира в София на 25 август, на 88 г.
