0
963

Димитър Злочести и Войводата Патрев

herm4

Нов прочит на романа за Априлското въстание „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ от Анчо Калоянов. Публикуваме откъс от него и послеслова на проф. Иван Станков. Представянето му в София е на 10 март, 18.30 часа в Greenwich.

След издаването на „Калуня-каля“ на Георги Божинов „Хермес“ предлага за нов прочит още една книга за Априлското въстание, романа „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ на Анчо Калоянов (първо  издание 1978 г.). Авторът ще се срещне със софийската публика на 10 март (четвъртък) от 18.30 часа в Книжния център Greenwich, а в следващите дни книгата ще има премиера в Пловдив, Стара Загора, Велико Търново, Русе и Варна.

Анчо Калоянов е роден през 1943 г. в село Бъзовец, Русенско. Професор във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, над 20 години е научен ръководител на кръжока по български фолклор „Акад. М. Арнаудов“, чрез който се формират научните интереси на редица бъдещи фолклористи и литературоведи. Обект на научните му интереси са архаичните пластове на българския фолклор (митология, езичество, шаманство), както и проблемите на българската култура и религиозен опит от ранното Средновековие до най-ново време. Автор е на книгите „Последното жито на лятото“ (разкази, 1970), „Селищна могила“ (новели, 1976), „Седмият живот“ (разкази и новели, 1981), „Див огън“ (роман, 1997), „Девети“ (роман, 2003) и др.

ИСТОРИИ И ЕЗИЦИ

Иван Станков

Романът на Анчо Калоянов „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ може да бъде гледан като изящен експонат в музея на българските литературни езици.

Първият съзнателен артистичен експонат в този музей е повестта на Вазов „Чичовци“. В нея се затваря в цялата му прелест един език, отпаднал от жива употреба. Емилиян Станев също активира за националния литературен свят езика на средновековната българска литература в „Легенда за Сибин“, „Антихрист“ и „Тихик и Назарий“. Това е по същество оживяване на музея.

Подобно активиране до краен предел, но този път на възрожденския език, предлага романът на Анчо Калоянов „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ (първо издание 1978 г., второ издание 1987 г.). Гледан от горе, романовият текст е някак пред-постмодерен, тъй като е построен върху чужди текстове (действителната автобиография на възрожденеца Димитър Събев, летописа на учителя Илия Тодоров, четирите Евангелия) и с чужди езици (възрожденски, летописен, фолклорен и евангелски).

При четене романът оставя усещане за плазма – огромни налягания и невъзможни температури. Разказването е някак предсмъртно и в това има нещо вярно. Текстът е писан, когато авторът му се бори в столичната онкология с най-тежките симптоми на най-тежката диагноза.

Романът разказва за пробуждането на националното самосъзнание, назряването на Априлското въстание, избухването и потушаването му. Повествованието е базирано върху историческа достоверност и е построено върху частната, „случайна“ среща между едно село в Източния Балкан (с. Ченге, днес Аспарухово) и един от отпадналите от въстанието войводи (Христо Патрев), предаден и убит в местността Трънлива стока край селото.

„Димитър Злочести и Войводата Патрев“ стъпва върху жестоко изчислена (или талантливо интуирана) композиционна симетрия. Състои се от две части. Първата – Житие на Димитър Злочести, втората – Изборно четвероевангелие за подвига и смъртта на войводата Христо Патрев.

Двете части на романа са съзнателно реципрочни. Първата част прекарва един човек през много времена и много събития. Втората част държи много хора в едно и също време и в едно и също събитие. Първата разказва за общото „епическо“ време през оптиката на един-единствен живот, във втората общото „драматическо“ време е разложено на четири субективни полета, в които различни „разказвачи“ отиграват в лична перспектива общия събитиен репертоар.

Смъртта на войводата Патрев е ос на симетрията. За първата част на книгата тя е все по-приближаващото се бъдеще, за втората – все по-отдалечаващото се минало.

Първата част разказва едногласно. Втората разказва полифонично. В първата имаме една гледна точка, един език и много събития. Във втората имаме едно събитие, с четири гледни точки и четири езика.

Романът „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ е силно компресиран. Без да разказва надълго и нашироко семейни саги, той съдържа в себе си живота на три мъжки колена – от раждането на Димитър Събев Злочести до оставането на село Ченге под водите на язовир. Сиреч до потопа, който наказва и отмива миналото, но пощадява лобното място на праведника Патрев.

Вътре в романа са разиграни различни „видове“ времена – историческо, епическо, психологическо, хроникарско, баладично. В обратна историческа перспектива книгата разказва за Априлското въстание, без да е разказано самото въстание. От фолклорния трезор са присвоени много украшения. Измежду тях, освен езика, най-видими са баладните мотиви „хайдушката смърт“, „вградената невеста“, „брат и сестра се разпознават“.

Много е взето и от Библията. Във втората част буквално е възпроизведена не само евангелската наративна конструкция живот–предателство–смърт–възкресение, но и „стилистичната“ и „хронологична“ подредба на самите библейски евангелия. Това напипва още Марин Георгиев през 1979 г. и наистина в текста са скрити редица неразчетени докрай иконографски знаци. Романът играе не само с Евангелията, но и със самите евангелисти.

Знае се, че иконографията използва т.нар. тетраморф (от пророк Иезекиил и от Откровението на св. Йоан Богослов) за символно обозначаване на четиримата евангелисти като четири идентични крилати същества, но с различни лица: първото има човешко лице, второто – лъвско, третото – лице на телец, и четвъртото – лице на орел. С тях са означавани четиримата евангелисти по реда на самите Евангелия: Матей – с човешкото (ангелско) лице, Марко – с лъвското, Лука – с бичето лице, и Йоан – с орловото.

Точно в този порядък и с тези знаци (ангелски, лъвски, бичи и орлови) са белязани четирите „евангелия“ на текстуално ниво. Под сянката на тези знаци са търсени езиците на четирите „евангелия“. Те демонстрират открито разликата помежду си, основана на праразликата между езиците на четирите Евангелия на Новия завет. Това е едно от възможните обяснения за „стиловите различия“ във втората част на книгата, видени още от първите й критици (Васил Попов, Иван Радев, Иван Серафимов, Светлозар Игов, Марин Георгиев).

Друго възможно обяснение е употребата на езика в зависимост от конкретните характеристики на многохипостазния разказвач. Народното историческо битие е крайната цел на всички разкази, но тънките трансформации, следващи извивките на времето и невидими за повторителността на събитията, са явени именно в езика и са видимата част на романовата историософия. Философията на националната история е експонирана не само в разказаното, а и в езика на разказването.

От остарелия, изпъстрен с архаизми и турцизми език на софрониевското начало, романът неусетно довежда читателя до изречения, изронени в края на романа като че ли от собствената му съвременна мисъл. Книгата не е лингвистична имитация на отмряла епоха, а невидима история на българския художествен език през последните му два века.

Тъй като над българското съзнание безутешно тегне литературното проклятие, че всички предателства около Априлското въстание са направени от българи, романът на Анчо Калоянов отваря широки дискусионни пространства именно около разказа за предателството. Но предателството не като специална прокоба за българските бунтове, а като карцином върху онкологичната онтология на всяка история. Върху гърба на „неизбежното“ предателство е построена основната историософска концепция на романа, от която толкова упорито и почти без изключения бяга българската историческа проза: концепцията за безизходността на Историята. Романът разказва героико-трагичния драматизъм на най-българското време, но е изцяло освободен от основната слабост на историческата ни проза – историческия дидактизъм.

Всяка „исторически“ пролята кръв създава около себе си пределно напрегнато поле и го облъчва с непоправимо усещане за обща вина. Около всичките ни национални героически фигури съществуват такива полета, дори и около онези, които не са буквално предадени. Романът „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ не разказва сюжет за Предателя, а за колективното преживяване на вината, която стои в началото на самата човешка история. Съизмерима ли е вината на Юда с тази на Каиафа, на Пилат, на юдеите? Историята не изправя едни срещу други само държави и народи. Тя изправя и човек срещу човека.

Съзнанието за неизбежното участие на всеки човек в безначалната и безкрайна причинно-следствена верига на Историята е вече трагично изживяване и заедно с това – непрестанен повод за битийни мисловни експлозии на тема Изход. Предателят Петко Язаджи не е роден предател, не му е и минавало през главата да става предател, дори не знае какво представлява това. Не той среща Войводата и неговите двама комити (като Христос и двамата разпънати с него). Те го срещат. Не той среща заптието, а е срещнат от него. Вуйчо му решава вместо него и го кара да отиде и да си признае всичко.

Вината на Петко Язаджи е, че не е поискал и не е могъл да стане герой. И понеже никой от въвлечените не пристъпва линията на героическото, всички те остават Свидетели, които трябва да износят вината през идващите времена като болка. С трагичното знание, че никоя друга болка не ще бъде като тази.

Това е моментът, в който нарастващата История стига критичната си събитийна маса, отвъд която тя вече не се състои от Събития, Герои и Свидетели (по Марин Георгиев), а само от Събития и Герои. Умиращият сред Свидетели Герой автоматично превръща свидетелите в предатели. Пътеката на героя е величава и ясна. Всеки героически изход през смъртта е вход към Пантеона. Но какво остава за Свидетелите? От едната страна е озарението на скъпата свидетелска памет, но от друга – горчивото чувство за предателство, за вина, че не са задържали Героя отсам, че не са подслонили живота му. Досущ като библейските апостоли. Винаги е така, когато героизмът задължително предполага смърт. Височината на историята наистина е в паметниците на героите, но дълбочината й се крие в троскота върху гробовете на победените. Това е едно от най-важните послания на книгата.

Ето затова четирите Калоянови евангелия опират по необходимост до Христос и Юда, при това с пълно погазване на канона, който по принцип трябва да бъде безмилостен към Предателя. Романовата милост към библейския и към романовия Юда е гръбнакът на българооправданието. За автора изкачването на Войводата към Христовия подвиг е недостатъчно. Това е правено в литературата под път и над път. По-тънко занимание се оказва търсенето на възможности да бъде оправдан романовият Юда, защото в него е проклетият ключ към необходимостта Жертвата да бъде предадена.

Ето защо тъкмо евангелието на Гавраил Попов – художника, артиста, но и воина, който е свидетел на много чужди смърти и е настигнат от негероична, анонимна фронтова смърт край Добрич – формулира опрощението: Една нова „Тайна вечеря“ чакаше в ченгенската черкова „Света Петка“ и Юда от иконостаса, единствен според канона в профил, я гледаше с едно око и чакаше да насядат около нея новите дванадесет апостоли – той беше най-любопитният дали всичко ще се повтори, както е изначално и извечно: дето има апостол, да има и Юда…

Като истински художник, комуто предстои върховното творческо изпитание да нарисува своята собствена истина за последната вечеря на Христос, евангелистът Гавраил е изправен пред голямо терзание не за композиционното място на предателя, а за скритата святост на ролята, която онзи изиграва: Никой не споменава твоето, Христовото, време, Войводо. А „Тайната вечеря“ е сложена предварително във всяка черкова и дето има апостол, там чака и Юда Симонов Искариот. Колкото и излишни места да има на такава трапеза, желаещи трудно се намират за нея, защото и истина да е била преди деветнадесет века, но изводите все още се бавят, все още случаят не е приключил и няма кой да върне честното име на Юда, макар той да е ковчежникът, в него са били парите на целия нов ред от тогава до сега, не е бил жаден за тридесетте сребърника, ами най-близко до сърцето и коляното на Христос е сядал, затова при него се е оказал в тежкия час, когато словото е било свършило вече, и затова той е бил избран за тежката мисия.

– Учителю, аз ли! На мене ли се падна най-тежкото: да дам име на най-мръсното за всички времена напред! – тъй казва, както е в профил, и тръгва: знае, че няма да сбърка посоката, предателите винаги излизат там, дето трябва.

Тъй пада върху Петко Язаджи предателската вина, която метастазира и върху потомството му, и върху цялото село за идващите времена. Всички герои знаят наизуст и укоризнено повтарят фразата на Кирчо Язаджи, сина на предателя, произнесена със сетни сили и с върховно облекчение, докато плакне със солена морска вода смъртната си войнишка рана: „Тази болка не е като онази!“. Проклятието на историята е в това, че всяка пролята кръв е по някакъв начин първа и нито една не е последна.

Първата, авантюрната (по М. Бахтин) част на романа разказва интересния преход от неорганична към органична възрожденска материя, зараждането „от нищото“ на национална идея, набъбването й в лабораторни литературни условия, наподобяващи реално историческите. Българската национална революция не започва направо на площада в Копривщица. Тя не е дошла от пътя, нито от Белград, нито от Букурещ, нито от Цариград. Нейният задължителен път минава първо през селското училище, после през църквата – и романът много държи на това. Неслучайно в един от първите критически отзиви за книгата Иван Радев хвърля мост между романа на Анчо Калоянов и капиталната книга на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български“.

През езика събитийната плът на романа „Димитър Злочести“ е усложнена докрай, макар да разказва за прости неща. Започнал като амбициозен проект през едно житиеописание да бъде хванат целият ни възрожденски живот, романът постепенно отстъпва, предоставяйки впоследствие разказа на четири чифта очи. Резултатът – четирите версии една с една не съвпадат. Историята съществува в цялата си проклета сложност и безкрайност и романът уподобява тези нейни качества, а на предела й – смъртта на Войводата – стига до съзнанието за нейната неописуемост.

Няма история, има истории. Започнал като единен, общият романов разказ се деконструира на частни разкази, на частни прочити, всичките до един верни и правдоподобни. Това осигурява елегантна отвореност на книгата. Читателят е освободен да направи своя частен прочит. Казано с други думи – да добави своето евангелие.

 

Димитър Злочести и Войводата Патрев

 

АЗ, ДИМИТЪР, СИН НА СЪБИ СМАРЛАМАТА ОТ ЕРКЕЧ, се помня човек, откакто усетих, че съм злочест. Не знам кога съм се родил, може поп Станьо да е записал, ала поп Станя го обесиха в Несебър и турци порушиха черковата – тогава беше Влашкият бозгун и буната на Сава Бинбаши и тогава поведоха баща ми и дяда Панайота да ги бесят. Бил съм седемгодишен. По време на Големия бозгун през 1828 година руски казаци дойдоха в нашия балкан и се научих на четмо, ходих у Русия и седях там седем години и се върнах на чуждо село Ченге, където беше баща ми. Тук писах чужди сметки на халваджийски тефтери и учих деча – бях даскал, затова сега – стар човек – се мъча над тази книга: мои сметки да оправям и поука да дам. Когато ме писаха в новите тефтери на нашата държава и ме питаха на колко години да ме пишат, рекох:

– На петстотин години!

Нищо не ми отвърнаха, защото съм учил и учителя на писаря, дето ме питаше, и защото много съм видял.

И най-много турци видях – неверници, да ги господ порази до корен, че малко бяха добрите от тях. Еркеч е на път – и трева да си на път, пак е лошо, че те газят, а то ние сме хора и много злини изпитахме. Когато утодяха у Влашко да се бият със Савата Бинбаши, една орда замине, друга доходя – все делибашии вървяха. Едни дълги кауци имаха, три педи дълги, тесни, шалварите им земята бришат, салтанат показват. Като се зададяха, тюмбелекът им от два сахатя се чуваше. Къща и стока ли да пазиш, главата си ли да криеш, бягаме из градините, из гората. Напълняха селото, няма яйце де да падне, влизат в къщите, грабят – нощем плачем. Кой да те чуе! Женско да имаш – страшно, мъжко да имаш – два пъти по-страшно, нямаше място за християните на земята тогава, каил бяхме да се разтвори, живи в земята да влезем. Минаха делибашиите, а после дойдоха сеймени и подбраха поп Станя, дяда Панайота и тейка. Поп Станя го обесиха, измолили го, та го донесоха и го заровиха до черковата. Тейко го отървал несебърският аянин, защото бяха достове. С какво може един християнин да стане дост на един ага – с работа. Аянинът имаше три чифлика, тейко му правеше въжа, аргатите да връзват биволи и волове; то с тез въжа ги бесили, познали си въжата майстора, първия път се скъсали и аянинът плеснал с ръце.

– Чакайте! – рекъл. – Грях ще сторим…

После се разбра, че много българи са избесили по касабите тогава и по-много от тях яд глътнали, от мъки да се отърват, защото готвили бунт, пък турците ги угадили. Бог да ги прости, че за нашата вяра умряха!…

Тейко се върна от бесилницата през Петровските пости и не беше същият, опитал беше въжето и малко приказваше. Взе пушката от стената и отиде да обиколи нивята, прошка да вземе – не вярваше, че се е отървал. Имахме голяма нива на Мандрата, тя под ръта беше, на края на нивата имаше чешма. Рекъл да пие една вода и гледа един елен също отива да пие вода. Еленът го гледал и му навел глава – кимнал му, слънцето слязло на ръта и през рогата светело право на тейко в очите. Снел тейко пушката на ръце, ала не му се гърмяло и го било страх – еркечани не гърмяха елени, защото казваха, че всяка година на Илинден идвал един елен в църквата ни. Нали било поличба, пушката сама гръмнала в ръцете му. И когато го наближил, видял, че на рогата му бил закачен кръстът на поп Станя. Извикал други мъже, донесоха го и сред Петровски пости за душата на поп Станя курбан яде цялото село. И казаха стари хора: „От днес нататък Господ е вдигнал ръце от Еркеч!“. Че преди това селото ни било дервенджийско и турчин на кон не яздел, кога минавал през него, и кадъна нямала право да ражда в Еркеч.

На другия ден взеха пушките от къщята на еркечани и тръгнаха ката неделя данък и глоби да сбират. Тейко имаше да дава дванайсет гроша и не стоеше вкъщи. Една заран видяхме сейменина с капзумалина ходят из селото, пак да събират пари. Имахме един комшия, дядо Михо го зовяха, дойде капзумалинът, намери дяда Миха у къщи, изведе го гологлав навън. Иска му глоба девет гроша – сиромахът нямаше парˆ игла да купи, а капзумалинът му иска девет гроша. Тогава капзумалинът извади ножа си от канията, удари дяда Миха у главата, главата му стана на две половинки. Дядо Михо падна и умря, прескочиха го и тръгнаха към къщи – сега беше наш ред. Търсиха тейка по тавана – няма го. Бати Кръстьо беше впрегнал воловете, за дърва да ходи, капзумалинът избра по-хубавия, дръпна жегъла и ни взеха вола. През нощта тейко се върна гневен, натовари дрехите ни на колата, взехме от стрикови друг вол и тръгнахме за Чифлика.

В Чифлика тейко пристана говедар, аз пристанах телчар; тейко донася вкъщи жито, аз донасях мляко, хубаво ни беше, докато умря мама. Бог да я прости, зовяха я Керана, беше от Голица, от рода Чавгашовци, и много измет и страх тегли – петима братя и четири сестри бяхме. Нощем тейко не можеше да спи, душаха го въжата, дето ги беше правил и дето после се скъсаха на несебърското бесило. Мама кърмеше братчето ми Тодорчо тогава, пък тейко хвърли гневен гозбата с тиганя, ней Ј се поревнало, че не била куснала от гозбата. Залежа се месец на постеля, догадила се, дето ще умре, и карала тейка да иде на Голица да довезе баба. Тейко не рачил. Карала батя Кръстя – и той не рачил – корави сърца носеха. Рекла на малкото ми братче Нейчо да ме намери на къшлите, защото съм милозлив. Майка, като ме видя, жално ме погледна и заплака. И аз ми дожаля и заплаках:

– Майко, мила мале, защо ме викаш?

– Да идеш, майка, на бабиното си село, на Голица, да довезеш баба си. Аз ще умра, майка, да се видим, доде съм жива. Нещо да не стори, ами да дойде скоро, да ме свари, доде съм жива!

Впрегнах воловете и извадих от колата двете колелета, сварих да стигна на мръкнало у бабини в Голица. Баба, като ме видя, жално ме погледна, изплака и рече:

– Димитре, твойто доходене не е на добро!

Заранта станахме рано. Преди да тръгне колата, рече баба кръст да направи към слънцето, пък небето – червено и слънце няма. Погледна баба къде мене, изплака и ми дума:

– Димитре, баба, ние ще идем, ама майка ти умря тази нощ. Сънувах къща и на къщата бяха накацали гълъби, и на гълъбите имаше окачени звънчета. Къщата е, баба, гробница, гълъбите са смъртници, пък звънчетата – душите!

– Лошева съня бива и на хубаво! – рекох Ј тъй и гневен бях, защото ме беше страх за мама.

– Ще видим и тогава ще ти се хване вяра. Да вървим по-скоро!

Възкачи се баба на колата, поведох аз воловете, стигнахме над село, взехме да слизаме по урвата – селото се прогледа и нашата къща се прогледа, видях, че е затворена, и смаян останах защо къщата ни е затворена, пък не ми идва свяст. Гледам на гробищата – много хора, кака ни видяла отдалече, пресрещна ни при реката и каза:

– Майка умря!

Аз като се хвърлих, взех да се дера, да се бия, да плача, да викам, да крещя, доде загубя глас. Баба ме притишава: „Мълчи, баба, не плачи, тя пак ще дойде!“. Не я видях умряла и затова все я чакам, стана седемдесет години вече. Все я чакам, няма я. Знам, Господи, че твоят свят е голям, ала когато ме прибереш, направи тъй, че да я видя, защото вече забравям как изглеждаше! Пък аз колкото добрини направих на този свят, заради нея ги направих, че тя беше праведна и много изтегли. И какво остана от нея – един кръстен камък. И всички, Господи, от нашата земя за петстотин години непознати останаха и безпаметни са били живите, по един каменен кръст без име е оставал след всеки.

Захвана Големият бозгун и юруците по Балкана се настървиха, бастисаха ни у гората, на Колибите, дето имаше голичани още от разсипията на турците по времето на Стоян Индже войвода. Юруците обраха много хора. Бати Кръстьо беше у един турчин овчар и като чул, че са ни бастисали, дойде да ни обиколи. Два дена стоя при нас, на третия ден рече на тейко:

– Тейко, ще ида да отлъча моите овце, че да ги докарам тук, да сме заедно. Страх ме е да стоя сам.

– Който го е страх, той ще оживее! – рече тейко и не го пускаше да се върне. – Сега не е за ходене време, юруците са като мрави из гората, ще те намерят някои хайти, ще те сторят зян. Няма да върви все тъй, ще се обърне колелото, ще дойде и нашият ред!

Надяваше се тейко, защото му беше дотегнало да слугува и защото стъпяше герджик още, а наместо пушка влачеше говедарски кривак. След буната на Савата Бинбаши нашенци не носеха вече големите еркешки калпаци и белите дрехи. Бати Кръстьо не послуша тейка, отиде да лъчи овцете – то само пет овце бяха негови, а турчинът взел пушката си и сред гората замерил батя. Заради пет овце го затри! Да беше послушал баща ни, белки щеше да умре, ами то на снета глава цяр няма! Орли и вълци го яли, не го видяхме.

Не видях как умря и най-малкото ни братче Тодорчо. Като побягнахме къде Орман с колата, пълна с руба, какини го турили да седи върху дрехите в колата. И когато слизала колата надолу по урвата, колелото хлътнало в една трапчинка и то паднало под колелото. Колелото минало през него, там си умряло, заровили го на пътя. Пак карай колата да вървят! Зине ли пред тях трап, човек ще го напълни. То зат¥ и няма нищо – майка нямаше да го крепи, какини вървели напред и не го видели как паднало. Аз бях отподир с добитъка, много далеч, не го видях, други ми казаха: „Тодорчо паднал от колата, умрял… Брат ти!“. Ех, като го чух, рекох:

– Бог да го прости! Бозгун се казва, тъй ще мреме синца…

Голямата ни кака я бяхме оженили за един хубав човек от Копаран, и болярин хем. Редиха го на Варна с кола да извозва умрели от болести и от топове. Хабер дойде на кака, че и той умрял. И него не го видяхме, а кака се върна при нас.

Като останахме без хляб, пасох три месеца двеста овце на Хергеледжи Радя. Той имаше син Васил и като заваля дълбокият сняг, Васил ми даде да паса и трийсет говеда. Хич говеда и овце заедно пасат ли се, ама няма накъде – ще се пасат. Васил беше хайдутин, седи си у колибата, коли добитък, яде саздърма, вино пие и от нищо не го беше страх. И от Бога страх нямаше. Една вечер не се върна една крава, той ги погледна и като видя, че я няма, пита:

– Къде е кравата?

– Днес, като ги завърнах по пладне насам, тука беше…

– Ами де е, като е тука!

– Като ги завърнах, отидох към овцете.

– Не вървиш ли подире им?

– Вървя!… Овце ли да паса или говеда? И аз не знам какво да правя.

– Не знаеш ли! Чакай, аз ще ти кажа какво да правиш!

Извади нож и отсече един граничев прът, окастри го, срина ме в снега по очи. Като ме застъпи да ме бие, господ да го убие, че ме бил, аз не помня, като ме пребил, как ме завлякъл в колибата. Заранта се свестих, помъчих се да седна, не можах. Една неделя лежах с очом надолу, с очом надолу хляб ядох. Като оздравях, оставих го. И този Васил турци го убиха, бог да го прости ще река, че от такива турците страх имаха и затова го убиха.

Беден ли си, сирак ли си и малък, и от своите не чакай милост. Рахат си имах, като седях у турците на Орман, при един хаджи Хасан. Той беше потур, наша вяра, и имаше брат Велико, те бяха от рода Джермоховци. Този хаджи Хасан ме пристави капучоджук – да нося вода на кадънята вечер, телци запирах, в одаята софрата носех. Хаджи Хасан имаше шестима аргати, тий вършеха всичката работа. Имаше и стотина тръвни пчели и братчетата ми Нейчо и Гроздьо идваха и двечките и кадъната им даваше по един самун хляб. Кадъната нямаше деца и като взе казакът Варна и станаха да бягат в Шам, те много ми се молиха:

– Момче, ела с нас, тук ако останеш, пишман ще останеш и от глад ще умреш!

И щях да ида, ами се уплаших да не ме потурчат, защото хаджи Хасан знаеше български, ама нито дума не казваше от нашите. И много мед изядох, та ми догорча, като се досетих, че на този свят, който е добър, е още по-страшен, че гледа да мине отзаде ти. Турците глава вземат, потурнакът иска душата ми да вземе.

Побягна хаджи Хасан с кадънята към Анадола, а топовете край Варна гърмяха и се святкаше небето – сякаш силен дъжд! Нощя не можехме да спим от тях: екнали балканите, земята като люлка се люлееше. Болка и глад върлуваше, ама ние се радвахме – вижда се краят.

Тогава за първи път се чу, че се е появил орелът със звънеца. И всеки го е страх да го чуе, защото такъв орел с живо не се храни, а с човешка мърша. Тъй тръгна оттогава – зададе ли се бозгун, заколят ли някъде българин, и в небето звънне звънецът, кръстат орел се появи – кръст прави. И още е тъй – аз съм жив и го помня от дете, и орелът е жив. А докога!…