Името на Дебелянов присъства в почти всички статии на „Златорог“, посветени на българската поезия. То става олицетворение на самата поезия.
През 20-те и 30-те години на миналия век, а и по-късно, лявата литературна критика определя списанието на Владимир Василев Златорог като официоз и естетско, несъвместими понятия, натоварени само с негативни конотации, според метода на социалистическия реализъм. Главният редактор и съмишлениците му обаче са убедени, че следват национално отговорна стратегия, отстояваща обективни ценностни критерии в оценките на културните явления, каквото е и Димчо Дебелянов в българската литература.
Текстовете за поета в списанието са познати и нееднократно цитирани, но обединени от аурата на Златорог, те могат да бъдат прочетени като целенасочено формиране на ценностно отношение към Димчо Дебелянов в културната ни памет, което не подлежи на преоценки; което може да бъде обговаряно и осмисляно във вече установена ценностна система – в поредицата на безспорно високите образци в българската поезия по линията Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Николай Лилиев.
С наближаването на двадесетата годишнина от гибелта на Димчо Дебелянов авторите на Златорог участват активно и в полагането на материалните паметни знаци за него. Заедно с артистичния кръжец “Живо слово” и най-близките роднини и приятели на поета участват в организирането и пренасянето на тленните му останки от Демир Хисар в Копривщица, а след това и в набирането на средства за паметника му – един от шедьоврите на скулптора Иван Лазаров, също сътрудник Златорог.
В многобройните литературни и идейни полемики в периодиката ни от годините между двете световни войни темата Димчо Дебелянов не е въпрос на дебат. Ако не обединяващ, дългът към паметта на поета тогава се оказва над линията на различията и противопоставянията между литературните общности и издания. Същото не бихме могли да твърдим дори за първенци в литературата ни като Иван Вазов, Пенчо Славейков и Яворов, за които оценките, не само в т.нар. леви и десни издания, силно се разминават по това време.
В текстовете си за Димчо Дебелянов Владимир Василев не оспорва и не сравнява оценките си с тези на други критици, в тях сякаш притихва полемичната му страст. След появата на Дебеляновите „Стихотворения“ (1920) той посвещава на поета голяма статия, в която го нарича „най-интимния и нежен“ български поет. В нея развълнувано и ярко описва първото си докосване до Дебеляновия свят, до неговата многоцветна и многолика душа. Започва с най-вълнуващата тема – темата за съдбата, като припознаване, като предопределено усещане за жизнен неуспех, който помрачава копнежите и вярата и се потвърждава в сблъсъка на поета с действителността.
Съпоставяйки интерпретацията на сходни мотиви с предшествениците му, най-вече Пенчо Славейков и П. К. Яворов, критикът очертава индивидуалния и неповторим образ на Димчо Дебелянов в българската поезия. Подчертава мотива за спомена като едно от неговите най-характерни творчески състояния, „източник на нежни поетически медитации, с който приближава любимия образ до себе си“. За разлика от Пенчо Славейков, у когото „споменът е именно спомен“, т.е. лирически похват, който „отдалечава обекта на изображение“, както и от Яворов, който „превръща спомена във фикция, Дебелянов е чужд на всяка абстракция, за него споменът е жива реалност“.
Като сравнява Димчо Дебелянов с двама от най-значимите му предшественици и съвременници, Владимир Василев без колебание го включва сред представителите на високата традиция в новата българска литература и му отрежда самостоятелно, достойно място до тях. Отделя го като единствен и неповторим в тази редица с оценки като тази: “Пръв Димчо Дебелянов говори за любовта тъй просто и сърдечно и единствен той е отгадал езика на самото й мълчание”.
Владимир Василев разглежда сонета „Грижа(та)“ не само като стихотворение, а и като мотив, който обхваща много текстове в необемната лирика на поета: „Черна песен“, „Победен“, „Под сурдинка“; мотив, който е в основата на образите – „вързани криле, чашата на радостта, разбита от живота, в момента на докосването й“… „Никакво философско или творческо съзнание не може да преодолее самочувството му на победен, на роб на неволята, в чиято тъмница е осъден да крее, напълно противоположно на Пенчо Славейков, който намира разрешението от подобни мъки в кулата на художническото усамотение, отдето със своя скиптър дава знак и команда на живота“, установява Владимир Василев. „Дебелянов е долу, на арената с меч в ръка. Неговите пориви са много по-активни от бляновете на Пенчо Славейков. Той не е отшелник от живота, а негов рицар, който с пурпурни доспехи се впуща в него, за да го обърне и покори. Затова дваж по-тежък е неговият неуспех – да вижда блесналия си шлем покрит с прах“… „В пищните градини на живота“, както критикът определя „Жертвоприношение“ и „Лъст“, и в празника на святото тайнство и грехопадението – „Легенда за Разблудната Царкиня“ – Дебелянов не прави апология на греха, каквато мнозина модерни поети правят под девиза на пълното изживяване на личността“. Напротив, подчертава той: „далеч от всеки аскетизъм, който е несъвместим с пълнозвучието на неговата душа и с властните й пориви за живот, поетът се отличава с моралната си строгост, сам носи моралната санкция за себе си, готов веднага да я приложи, да изрече при всяко недостойно дело най-жестоката си самоприсъда“. Темата за съвестта, строгата съвест у Дебелянов е „едно от най-скъпите му достояния като личност и поет, страж на всяка негова стъпка, тя го води в мътния порой на живота през най-светлата пътека“.
„Чувството за грях и за вина у Дебелянов поражда съзнанието за някакво наказание, което трябва да понесе. Хедонистична по първични стремежи на душата му, поезията на Димчо Дебелянов преминава в кротка резигнация, в тиха покорност пред съдбата. Накрая тя се озарява от сиянието на дълга и тутакси след него блясва шрапнелното пламъче на подвига… В сравнение с Кирил Христов, Пенчо Славейков, Яворов – Димчо Дебелянов е само звук и образ, чиста песен, чийто лиризъм никога не се нарушава от патос или реторика. Ако у Яворов страданието придобива хиперболични размери, при Дебелянов то едва се чува, като у човек, който е решен, каквото и да бъде – да го понесе…
Дебеляновият стих в пластично, музикално и композиционно отношение е винаги строго издържан, с краен поант: удар върху един клавиш, с продължителен звук, който като замлъкне продължава да звучи в душата ви…“
В тази своя първа статия за Димчо Дебелянов Владимир Василев чете съдбата му през изповедния тон на поезията му, през изразените в нея стремежи, религиозни чувства, любов, етика, характер и дела. Основни тезиси от нея се повтарят и в последвалите негови текстове за поета, които са по-синтезирани и динамични, като например предговорът му към най-луксозното до този момент издание на Дебеляновите Стихотворения (1930), под редакцията на Николай Лилиев и статията му по повод 15 години от смъртта на поета във в. „Съвременник“ (1931, №4).
Владимир Василев, който няма данни да е общувал приживе с Димчо Дебелянов, го опознава през поезията му и очевидно с духовното посредничество на Николай Лилиев – притежаващ способността да събира и свързва близките си хора с невидими нишки. Критикът не случайно поставя двамата поети един до друг в много от своите текстове. (Достатъчно е да припомним голямата му студия „Поети на смирението“(1936 г., кн.9-10) . Занимава го общото помежду им „като личности от висока морална категория, личности, които се утвърждават, без да се налагат, които не искат, а са готови да дадат“… които „носят в себе си твърдостта на древните стоици и същата самовзискателност и стремеж към себепознание“. Но открива и подчертава деликатните разлики: „Ако Димчо Дебелянов копнее за пристан, Николай Лилиев знае, че няма никога да го намери“.
В рецензията си за новоизлязлата през 1923 г. „Поетическа антология“ на Велико Йорданов критикът откроява Дебелянов, сравнявайки го с Теодор Траянов: „Колко меко след варварските химни на Траянов, звучи сърдечната песен на Димчо Дебелянов! Иде отлив – личността сякаш подирва отново широката човечност. След като се е калила и пречистила, тя без риск да се изгуби може да върне най-драгоценните си достояния на обществото. Димчо Дебелянов даде всичко – и себе си. Затова „Тиха победа“, песента на неговата саможертва, не може да бъде забравена…“
„Димчо Дебелянов е необходимо да се запомни и обикне от българите“, тези думи звучат като завещание на Владимир Василев.
Същата година в списанието е публикуван споменът на историка Михаил Димитров за последните дни от живота на Димчо Дебелянов : „…особено живо са врязани в паметта ми вечерите и нощите, когато необезпокоявани от никого говорехме до насита на всевъзможни теми, ту весели, ту сериозни… Много често в тия разговори се примесваше въпроса за бъдещето, за личното бъдеще на всеки от нас. Помня при един такъв разговор Дебелянов ми каза: Засега всичко най-хубаво за мене се съдържа в думата: работи! А защо бе това губене на време, защо бяха тия пиянства и нощни скитания. Напивахме се като скотове и в такова състояние се търкаляхме по улиците. И, което е най-смешно, всеки от нас мислеше, че върши геройство с тия дела. Но като се върна сега, ще зная какво да правя. Ще си намеря една уютна стая в Княжево или някое друго село, ще си накупя любимите ми автори и ще се изолирам от целия свят. Ще работя – това ще бъде смисълът на живота ми… Никога мислите за бъдещето не са тъй хубави и розови, както по време на война: може би тъкмо съдбоносният въпрос: ще достигнем ли до това бъдеще? – да го прави тъй хубаво и привлекателно…“
На Димчо Дебелянов и войната, отново във военно време, посвещава голяма статия и Любен Цветаров, който разглежда творчеството на поета от гледна точка на психологизма, на вътрешната личностна мотивация в процеса на създаването му. За стиховете от фронта казва, че те са „не само пророчески верен израз на предчувствието му за ранната негова смърт“, но са най-характерните за „пасивно-съзерцателната му лирическа природа“, че Дебелянов възприема войната не „героически патетично, а фаталистически-трагично, оставайки и в стиховете си от фронта примирения романтик, поета на неотразимото мистично успокоение и мъдро съзерцание, през които проглежда най-интимната и най-дълбока същност на неговата мечтателна душа“.
Противоположно на някои критически мнения Любен Цветаров не поставя рязка граница между стиховете на Дебелянов от фронта и предишните. Напротив, той подчертава, че тези стихотворения притежават същите забележителни качества, които са свойствени на почти цялото му поетично творчество – класически опростен и лирически изразителен стих, със стегната външна форма и строг вътрешен строеж, чужд на каквато и да било реторика, композиционно завършен, пълен с вътрешно движение и музикална изисканост.
Златорог е доказателство за това например колко дълги години Тихомир Геров е работил върху книгата си за поета „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ (1957). Цели 12 години след сгрешената дата на неговата смърт в публикацията на Михаил Димитров, Тихомир Геров – именно в Златорог – документирано уточнява този ден: 2 октомври 1916 година. („Кога е убит Димчо Дебелянов“, 1935).
Двамата автори са приятели на поета и свидетели на последните му дни, когато сякаш за да се сбъднат фаталистичните му предчувствия, животът му е разигран на карта и той се оказва жертва не само на войната, но и на човешка несправедливост. Защото ако войната е някакъв аргумент за безнаказаност при отнемане на човешки живот, несправедливостта, проявена в нейното екстремно време, не може да бъде оправдана и още по-малко забравена. Документираният с тези спомени факт, че е отнета на поета възможността да ползва полагащия му се домашен отпуск и че друг се е възползвал от неговото право засилва внушението на стиховете му за неговата самотност и безприютност:
Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
Изречени на точното място в точния момент, тези стихове изразяват лично усещане, което придобива изключителната сила на обединяващ рефрен за огромно мнозинство човешки същества, оказали се безпомощни и безлични жертви на военното безумие: „и върху хиледи чела чер жъртвен кръст е начертан“.
Непретенциозно и непосредствено, без патос и програма Димчо Дебелянов се оказва социално значимият и ангажиран поет в своето време.
След подробен езиков и стилов анализ и детайлно вглеждане в стиховата емпирия Борис Йоцов стига до парадоксалния извод, че у Дебелянов „не се забелязва нито особено богатство на езика, нито особено разнообразие на емоциите и въпреки тези липси, лириката му е завладяваща по неповторим, свой начин. Може би – заключава той – то е безспорното чувство за мяра, липса на реторика и овладяност на чувствата, особеното чувство за превъзходство у поета, уравновесено от съзнанието, че е човешко същество, тъжно и уязвимо“.
В раздел „Преглед“ на списанието отново Борис Йоцов цитира пространно статия на Боян Пенев върху българската литература след войната, публикувана в чешкото списание „Slovanský přechled“, излязло като сборник в чест на редактора му Адолф Черни. Под заглавието „Dnešni literature bulharská” Боян Пенев представя пред чешките читатели българската литература по време на войната и след нея. Оценките на Боян Пенев в тази статия съвпадат напълно с естетическите позиции и принципи, отстоявани от авторите на Златорог и са интересни с оглед малкото негови текстове върху съвременната му българска литература. „Представителите на днешната българска литература, без да отричат ценното, което са им завещали техните предходници, използвайки техните богати поетически форми, стремят се да създават нещо ново и по-съвършено. Както другаде, така и у нас, всеки ден се провъзгласява първенството, победата на някоя нова школа – или доста стара, но сред славяните минаваща все още за нова, модерна… Едни се наричат символисти, други – експресионисти, реалисти, парнасисти… понякога избухват остри, ожесточени полемики между привърженици на тия школи. И най-често се забравя, че всъщност за развитието на дадена литература има значение преди всичко таланта на поета, размера на неговата дарба, а не теоретичния принцип на школата, с която го свързват неговите едностранни критици“.
Сред пъстрото множество български поети по това време Боян Пенев отрежда първо място на Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. В статията му са представени техни стихотворения, преведени на чешки („Ти смътно се мяркаш…“ и „Помниш ли, помниш ли…“ от Дебелянов, както и „Вечер и вечернята звъни“ и „В тихото поле“ от Лилиев). След като представя и Иван Вазов, Ст. Михайловски, К. Христов, Т. Траянов, Й. Стубел, Д. Габе, М. Белчева, Ел. Багряна, Боян Пенев завършва със заключението: „Най-новата българска поезия крие в себе си толкова съкровища, че дори най-обективната, най-строгата критика трябва да й отдели едно от първите места в съвременните славянски литератури“.
Името на Димчо Дебелянов присъства в почти всички статии на Златорог, посветени на българската поезия, от началото на излизането на списанието до 40-те години, както и в критическите текстове (вън от него) на сътрудниците му – освен споменатите тук още и Малчо Николов, Йордан Бадев, Петър Йорданов, Петър Димитров, Георги Константинов, Георги Цанев, Александър Филипов и др. За него пишат поетите и белетристите на списанието Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Георги Райчев и др.
В „Прегледа“ на списанието се следят и преводите му в чужбина – самостоятелни и в антологии на българската поезия. Върху Дебеляновите преводи на италиански от Енрико Дамиани е посветен редакционен материал, в който се съобщава, че в списание Rivista di Leterature Slave (г.І, т.І, св.ІІІ-ІV, декември 1926) са публикувани преводите на „Легенда за Разблудната Царкиня“, „Черна песен“, „Отмината“, „Светъл спомен“, „Грижа“, „Жертвоприношение“, „Утро“, „Спи градът“, „Елегия“, „Да се завърнеш в бащината къща“, „Аз искам да те помня все така“ и е отбелязано, че: „редакцията на италианското списание се присъединява към оная почит, която културна България отдаде миналата година на светлата памет на Димчо Дебелянов по повод десетгодишнината от неговата смърт“.
Върху страниците на Златорог личността и творчеството на Димчо Дебелянов получават в продължение на четвърт век адекватна и обективна оценка. С трагичната си човешка участ и своите лирически шедьоври той става част от българската литературна митология. Името му става олицетворение на самата поезия. И голяма заслуга за това има Владимир Василев със своето списание и сътрудници.
Надежда Александрова (1943) е литературен историк, изследовател на творчеството на Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Малчо Николов и други значими личности от първата половина на ХХ век. Била е директор на Националния литературен музей (1992-1995) и на Столична библиотека (1995-1998). От есента на 1998 г. е хоноруван преподавател към департамент „Нова българистика“ в НБУ. В съавторство с Елка Константинова е съставител и редактор на двутомно издание на Димчо Дебелянов (1983 и 1987), автор е на книгата за Николай Лилиев Аз нося вашето смирение (2009).
