0
4780

Дипломатическа сатира

Не знам колко човека наброява персоналът на руското посолство в София. Като гледам сградата, трябва да са поне петстотин. Но може да са и по-малко. Да речем – триста и шестнайсет. Нека за нуждите на този текст да не се изхвърляме и да се спрем на бройката триста и шестнайсет.

Преди няколко дни, а по-точно, на 11 януари, в Свищов в рамките на традиционните Алекови дни беше обявена официално наградата в Международния конкурс за кратък хумористичен разказ „Алеко” за 2018 г. Организатори на дългогодишната проява, както е известно, са Община Свищов, Международна фондация „Алеко Константинов” и вестник „Стършел”.

Наградата спечели руският писател Виктор Шендерович. Авторът обаче беше възпрепятстван да дойде лично за церемонията, за което своевременно извести организаторите с любезно писмо и затова домакините от Свищов на свой ред изпратиха любезна молба до руското посолство техен представител да уважи церемонията и да получи наградата, спечелена от сънародника им.

От посолството обаче не откликнаха. Казано простичко – не пратиха никого.

Тъкмо този факт ме накара да се замисля за бройката на персонала. Хайде, нека да не дойде самият посланик, това е крупна официална фигура, първият, вторият и третият секретар или каквато там е субординацията надолу по вертикала – също, но толкова ли не можаха от посолството да намерят в краен случай някой шофьор, или дори огняря, да го облекат в официален костюм и да го пратят на тържеството. Та това е конкурс на името на нашия Алеко, една от най-трагичните и най-светли фигури в българската литература. Българският тест за почтеност.

Затова нека сега внимателно да прочетем отново разказа на победителя Виктор Шендерович, който любезно ми беше изпратен от редакцията на в. „Стършел”. Може пък тъкмо в наградения разказ или, по-общо казано, в опозиционния ореол на автора му (само че, хайде да погадаем, какъв трябва да бъде ореолът на един сатирик), се крие и ключът на загадката за странната, направо сатирична реакция на посолството.
А беше толкова просто. Един шофьор да бяха изпратили, дето се вика. Или, в краен случай – огняря. Само да го облекат в един костюм – и готово.
Алеко и на това щеше да е щастлив. 

СВОБОДНА КОНКУРЕНЦИЯ 

Виктор Шендерович 

В офиса напористо влетя делови млад мъж и спря жената, която отваряше вът­решната врата, за да влезе в някакво съседно помещение. 
– Здравейте – поздрави я той. – Аз съм представител на фирмата „Репутация”. Черен и сив пиар.
– Черен и сив какво?
– Това нали е предизборният щаб?
– Да.
– А вие какво вършите в него?
– Аз им готвя храната, пакетирам предизборните листовки, поливам цветята…
– Лелче – прекъсна я нетърпеливо влезлият, –  извикай някой грамотен, само че по-бързо, защото нямам време за празни приказки.
Жената се провикна:
– Павел Игнатиевич, имате посетител – и изчезна във вътрешното помещение. От там се показа Павел Игнатиевич.
– Здравейте – каза новодошлият. – Аз съм от фирмата „Репутация”. Черен и сив пиар. Резултатът е гарантиран на сто процента.
– Може ли по-по­дробно?
– За сивия или черния?
– За черния. Ама да е абсолютно черен.
– О, бъдете спокоен. Ще подложим на пълно морално унищожение вашия конкурент. Ще му създадем изключително черна биография, придружена със свидетелства и документи. Детски онанизъм, кражби в училище, изнасилване в университета, шизофрения, членство в сектата Свидетели на Йехова, родотстъпничество – каквото си изберете от тях.
– А какви са цените?
– От хиляда до сто хиляди.
– Сто хиляди?
– За сто хиляди компроматът се излъчва по централните вечерни новини на най-гледаните телевизии.
– Съгласен съм, но само ако това бъде главната новина!
– Може да направим така, че в този ден да няма никакви други новини. Да се занимават само с него. Но това струва двеста хиляди.
– А ако поръчам всичко, което изредихте – онанизъм, кражби, секта, изнасилване, родотстъпничество, психясване, да му се стовари наведнъж? Така че да го унищожа веднъж завинаги!
– Може. За един милион.
– За милион? Това е несериозен разговор.
– Нали искате да го унищожите веднъж завинаги?
– Това искам, но… Момент. – Включва джиесема. – Ало! Стьопа, колко струва унищожаването на един човек? Да, физически, за колко може да пратиш някого в гробището! – Към посетителя: – Сега ще сравним цените. – В телефона: – Какво? Аха, разбрах, благодаря. – Изключва джиесема. Към посетителя: – Губите. За един милион мога да го унищожа завинаги без какъвто и да е пиар, и то – заедно с целия му предизборен щаб. Царство им небесно.     
– Това е дъмпинг!
– Това е пазар.
– Добре, осемстотин.
Това е несериозен разговор.
А вие колко предлагате?
– С всичко накуп?
– Да.
– Триста.
– Това е несериозно.
– Триста, и то преко сила.
– Тогава си тръгвам, отивам при него и след половин час онанизмът ще влезе във вашата биография.
– Не!
– Плюс зеленото знаме на исляма, което тайно сте закачил над леглото си в спалнята и няколко случая на педофилия над невръстни момиченца и момченца.
– Не!
– Да! Ще го чуете довечера в праймтайма на телевизионните новини.
– Добре, петстотин.
– Освен това ще чуете за вашето блудство с бебенце и содомия с агънце сукалче.
– Седемстотин хиляди и си стискаме ръцете.
– Знаех си аз, че ще се разберем.
– Обаче всичко това: ислямът, содомията и педофилията – също да му пришиете. Защото мръсници като него не бива да имат никакъв шанс в едни честни избори.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКой е Роджър Балън?
Следваща статияИдвайте в Пловдив с открито сърце