0
3564

Диригентът, създал оркестър и училище

Николай Лалов

С Николай Лалов, който от 30 години живее и работи в Португалия, разговаря Светлана Димитрова.

Николай Лалов беше гост-диригент на Симфоничния оркестър на БНР през февруари. „Това е дебютът ми с оркестъра на радиото. Видях много познати лица от годините, когато бях студент в Академията“, казва той. Поканата за това гостуване идва от главния диригент на състава Марк Кадин, като част от политиката в сезона на оркестъра да се канят музиканти, които рядко свирят у нас или не живеят в България. Програмата също е предложена от Кадин – Рококо вариации, Ноктюрно и Пецо капричозо на Чайковски със солист Александър Сомов и Симфония №1 на Брамс.
Николай Лалов: „Мое беше предложението за увертюрата „Ванда“ на Дворжак, която разбрах, че не е свирена тук. За първи път срещам Александър Сомов и съм възхитен. Чудесен музикант, естествен, бързо мислещ, с много хубав звук на челото. На мен много ми допада точно този дълбок, но не агресивен звук. Той има точно този поетичен звук, който аз намирам, че е необходим за избраните пиеси. Има усет към стила, което за мен е най-важното при един инструменталист“.

Отдавна не сте се връщали, за да дирижирате.

Историята ми накратко – заминах преди тридесет години, за да направя дебют като диригент за шест месеца с един оркестър в Лисабон. Ако не бях заминал, щях да бъда в Оркестъра на радиото, защото бях спечелил изпит за концертмайстор по времето на Васил Казанджиев и дори го помолих да ме изчака през тези шест месеца. Но тук настъпиха промените от 90-те години. В Португалия проектите ставаха все повече. Днес си идвам много често, защото имам близки тук, а и носталгията не отминава с годините, дори се задълбочава.

В началото на 90-те дирижирах португалска музика с Оркестъра на Музикалната академия. След това съм идвал няколко пъти на „Софийски музикални седмици“. Единия път беше с оркестъра на Кашкайш, който създадох. След това няколко пъти идвахме с различни формации. Представих и фадо – интересна фестивална програма, нещо по-различно. Но за последен път бях тук като диригент преди десетина години. Освен оркестъра на Академията не съм дирижирал друг български състав. Преди две седмици се прибрах от Италия, предстоят ми концерти в Щатите и Испания. Но моята най-важна работа е в Португалия. Преди двадесет години създадох този състав, никога не съм предполагал, че това ще се случи. Сякаш имам ангел хранител, който ми помага. Първо беше струнен, след това камерен оркестър, вече правим и симфонични програми. Мога само да бъда благодарен, че ми бяха отворени вратите за всички тези начинания.

Отидохте в Португалия за шест месеца, а кога решихте да създадете оркестъра?

Аз винаги подчертавам, че съм цигулар. Цигулката е моята първа любов. Когато тук работех в Музикалното училище като преподавател, имах голям клас, но реших, че трябва да направя нещо ново, не ми бяха достатъчни само цигулката и преподаването. Отдавна имах мечта да дирижирам. Тогава времената бяха доста трудни. Не беше лесно да се започне второ висше образование. Трябваше специално разрешение, а постоянната работа допълнително усложняваше нещата. От музикалното училище трябваше да кажат, че имат необходимост от втори диригент. Това беше невъзможно. Ходих в министерството, но не получих разрешение. Помогна ми Славчо Манолов, който беше декан в Академията по това време. Той ми предложи да бъда частен студент. Говорих с госпожа Лилия Гюлева, както и с нейния съпруг Емил Янев, които много ми помогнаха. Започнах да се занимавам с нея. Тя беше изключителен педагог, както и нейният асистент Йосиф Герджиков. Тези две-три години ми дадоха много. При дирижирането ние се учим цял живот. Самата техника не е чак толкова трудна, както например да се научиш да свириш на цигулка, но е процес, който никога не приключва. Нещата станаха някак едновременно. Явих се на конкурс за Радиооркестъра, защото исках да съчетая преподаването с още нещо. Имах тридесет и три часа седмично, класовете бяха големи. Чувствах, че ме изсмукват, а бях млад, на 28 години. Тогава ми се обадиха от Концертна дирекция и казаха, че е дошъл диригент от Португалия, който търси втори диригент, който да ръководи оркестъра, когато него го няма, но и да е добър цигулар, за да е концертмайстор през останалото време. Беше през лятото, всичко стана много бързо и заминах. Кацнах в Лисабон на 1 октомври. Отидох за шест месеца с идеята да усъвършенствам диригентската практика. Така се започна. Оркестърът много пътуваше. После се появиха финансови проблеми, защото беше частен оркестър. Казваше се Нова филхармония потугезе. В него свиреха много българи. Нещата не вървяха добре. Тук, в България, настъпи голямата криза. Моят договор свърши и аз отидох в друг оркестър. Дадоха ми договор като цигулар. Така спасих положението в онзи момент. В края на годината дойде един португалец, който ми каза, че в момента изграждат професионално музикално училище, имат финансови възможности. Но не знаеха как да направят класовете, часовете и цялата система. Попитаха ме дали бих се заел с организирането на учебния процес. И аз приех. Беше много рисковано. Хвърлях се в тъмното. Оставих един много сигурен оркестър. Десет години работих там. Това беше в град Евора, на около сто километра от Лисабон. Бил е голям център на хоровото пеене за целия Иберийски полуостров. Имаше традиция по отношение на музиката. Там създадох музикалното училище, с всички специалности, целия курикулум. По онова време имаше много музиканти от нашите страни – българи, поляци, румънци, и ние създадохме школа. Това бяха времената на промените и големите пътувания след падането на Стената. Всичко се разрасна много бързо и през 2000 г. ние представихме Португалия на Експото в Хановер с оркестър от училището, съставен от млади хора между 12 и 18 години. Програмата ни беше с португалска музика. Това беше продуктът на този дълъг труд. Но преди това още през 1994 г. се срещнах с президент на голям и много известен фестивал в Ещурил, на когото предложих да направим състав, който да свири на фестивала. Той се съгласи. Опитахме няколко пъти, но не успях да го задържа. Но създадох приятелства. След това той самият даде идея да направим проект и да го предложим на кметството на Кашкайш. Направихме един малък сезон от четири, пет концерта със струнен състав. Мина една година, кметството забрави да даде пари. Оркестърът спря. Това беше най-хубавият момент, защото хората, които ходеха на концертите, започнаха да звънят и да питат: „Какво стана с оркестъра на Кашкайш? Толкова хубаво беше“. И ето че ме извикаха от кметството и ме казаха да представя проект за оркестър. Така направих по-амбициозен проект. Вече беше 1998 г. Оказа се, че те нямат средства да го поемат изцяло, и ме изпратиха в съседния град, който е на 15 км, за да говоря с кмета. Отидох, говорих, убедих го. Така през 2000 г. направихме оркестър за два града – Кашкайш и Оейраш. Това е португалската Ривиера, малки градчета, които приемат много туристи. Сега честваме двадесет години от създаването. Имаме много активен сезон.

Къде свирите?

Договорът ни е с двете кметства. Поддържат ни кметствата, министерството на културата. През 2008 г. създадох и музикално училище към този състав в Кашкайш. Получихме сграда от кметството. В Кашкайш има зала, която за града е съвсем достатъчна – около осемстотин места и голяма сцена, която позволява да имаме и голям оркестър. Преди пет години започнахме със симфонични програми. Основният състав е камерният – около 30 души. Щастлив съм, че има нещо, което ще остане след мен.

Вие сте основател на състава и дирижирате. А други диригенти имате ли?

Каня диригенти. Докато бях в България, оркестърът имаше концерт с испански диригент. Каня доста често солисти, сред тях и българи. През октомври ще дойде Светлин Русев, за да свирим Чайковски. През ноември правим нещо, което ще се случи за първи път там, и много се вълнувам. Правим артистична резиденция за Добринка Табакова. Тя ще бъде десет дена в Португалия. Ще има конференция, ще изпълним нейни камерни произведения. Щастлив съм, че мога да допринеса за показването на това, което правят българите.

Как се съставят програмите за този оркестър, който публиката сама е поискала да има?

Ние правим много концерти. Дейността е разделена на три части. Едната е симфонични или по-камерни програми – един или два пъти в месеца. Правим много камерна музика, защото музикантите се разделят и свирят много творби. И третата част са образователните програми. Всеки вторник ние сме в един музей, където идват деца от различни училища, показваме инструментите, свирим. Сборът от всички тези изяви е 140 концерта. Всяка събота и неделя музикантите свирят на различни места. Имаме постоянна публика, създаде се традиция.

Колкото до програмите, ние сме на 20 км от столицата, където има три големи състава. Трябва да внимавам да не се повтарят произведения. Ето, сега е година на Бетовен и всички го свирят. Ние изпълнявахме Бетовен миналата година, а сега свирим произведения, свързани с него. Направихме концерт с творби на негови приятели, друг, посветен на влиянията на Бетовен. Внимателно съставям програмите. Много е благодатно, защото откривам неща, които са забравени. Така намерих увертюрата на Дворжак „Ванда“, която изпълнихме в София.

Издръжката на състава е от кметството и министерството на културата?

Да. След създаването на училището сключихме договор и с министерството на образованието, което също дава част от средствата. И родителите заплащат. Системата на обучение е по-различна. Има възможност да се следва професионален курс, който държавата субсидира изцяло. Но има и вариант като нашите музикални школи, където обучението се заплаща от родителите. Така получаваме финанси от пет различни места.

Всичко това направи един човек, пристигнал с петдесет долара преди тридесет години и започнал от нулата. Когато ме попитат какво чувствам, веднага казвам, че едно е да ти дадат ключа за нова къща и ти да влезеш в нея и друго – сам да си построиш къщата. В началото имах една секретарка, сега са пет души в администрацията. В момента целият щат на преподавателите и музикантите в оркестъра и в училището е от 60 души. Много от музикантите преподават и в училището. В момента проблемът ми е на кого ще оставя всичко това, тъй като никой не е вечен. Но съм убеден, че оркестърът е дълбоко вкоренен там – и в обществото, и в управлението, така че и без мен ще продължи да съществува.

Ние имаме все повече публика. Не бих казал, че парите са много, но сравнено с Италия, дори Германия, където определено има стагнация, сме добре. За жалост, говори се само за финансовата страна, но нашата музика не е комерсиална, не е развлекателна. Тя възпитава, допринася за културното развитие.

От толкова ангажименти остава ли време да свирите?

Опитвам се. Преди време си наложих поне един час на ден да свиря, защото си казах, че не мога да изоставя инструмента, който ми даде всичко. Наскоро изпълних „Годишните времена“.

Изпълнявате сигурно и португалска музика, която тук не е позната.

Когато отидох в Португалия, започнах да откривам португалските имена и разбрах, че и там има хубава музика. Имали са силно италианско влияние. Много от музикантите са учили в Италия. Скарлати е бил учител на кралското семейство в Португалия. Освен това имат много силна хорова школа. Както и силна школа чембалисти. Един от тях е Карлос Сейша. Някои от творбите му са изгубени след голямото земетресение от 1775 г. Много добри барокови композитори – Жоао Бомтемпо, който създава тяхната консерватория, музиката му наподобява Хайдн или ранния Бетовен. В края на XIX и началото на XX век има бум на композитори. Голям композитор, когото аз с удоволствие бих изсвирил и тук, е Жоли Брага Сантуш, голям симфоник. Можем да го съпоставим с един Владигеров или Пипков.

А българска музика изпълнявате ли?

Да, разбира се. И много хубаво се приема. Свирих Пипков. Там бяха възхитени от Симфония „Вардар“ на Панчо Владигеров. Това е проблемът на малките страни. Имат музика, но не могат да наложат имената на композиторите си. Хубавото е, че сега всички търсят нещо ново.

Намирате подкрепа и от семейството си?

Да, съпругата ми Стела Елиезер, дъщерята на проф. Бенцион Елиезер, е с мен и помага в училището. Дъщеря ми Лилия след като пет години учи в Лондон, каза, че иска да се върне, защото не можеше да забрави португалското слънце. Тя е концертмайстор на оркестъра. Предстои да направим запис на едно произведение, което изпълнявахме по време на гостуването ни тук, в София – „Полиптих“ на Франк Мартен, концерт за цигулка и два камерни оркестъра, посветен на последните дни от живота на Исус Христос. 

Личният ви план като диригент голям ли е?

Избягвам много да пътувам. Позволявам си най-много веднъж в месеца да отсъствам. Това го правя и заради оркестъра, за да дойде друг диригент, да имат среща с друга чувствителност, други изисквания. Хубаво е за оркестъра. Но когато стане постоянно, не е добре. За мен е неразбираемо, ако диригентът на състава прави три, четири програми през сезона. Хубаво е, че в България още пазят традицията оркестърът да работи предимно със своя диригент.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияТеатърът Москов – в чиста форма
Следваща статияЖизнерадостното ни чувство за хумор