0
999

Дискретният чар на манипулацията

„Човекът с хиляда лица“

Базиран на действителен случай и екранизация по едноименната книга на журналиста Мануел Сердан, „Човекът с хиляда лица“ (реж. Алберто Родригес) е изненадващо гмуркане в свят на лъжи и манипулации, където един изкусен и дискретен стратег си играе със слабостите на своите съвременници.

Бившият таен агент Франсиско „Пако“ Паеса е ангажиран да разреши афера с присвояване на пари, касаеща шефа на Гражданската гвардия – Луис Ролдан, която рискува да предизвика правителствен скандал в Испания. Пако прозира възможност да уреди финансовите си проблеми и да си отмъсти на властта, предала го в миналото. Той манипулира както властите, така и мошениците, и благодарение на таланта да се „вмъква под кожата“ на „съдружниците“ си става незаменим за Ролдан. Така започва една от най-невероятните политически и финансови интриги от последните години на ХХ век – истинската история на човек, който успява да излъже цяла държава и предизвиква падането на едно правителство.

„Човекът с хиляда лица“ залага умело на лъжата и я вплита в самата конструкция на сценария – фикцията подхранва реалността, след което я надминава по изобретателност. Най-странните неща в сюжета са се случили реално, но в разказа са вплетени и измислени елементи. Така например Хесус Камоес – приятел и партньор в престъпленията на Паеса, никога не е съществувал. Смес от няколко реални личности, той е онзи всезнаещ персонаж, избран да ни представи в детайли една невероятна афера, чието функциониране е изцяло ясно само в манипулативния мозък на бившия таен агент. Задкадровият глас на разказвача прибавя съществена психологическа дълбочина към цялата драматургична машина, а смесването на реалните факти с „отстранението“ на художествената измислица изважда на бял свят витиеватите механизми на една манипулация, която никой не е предусетил. Разширеният обхват на разказа не затруднява възприятието на зрителя и не го отегчава с излишна политическа или финансова терминология – целта е публиката да бъде поканена в един реалистично зашеметяващ, но разбираем свят на власт и милиони в тайни банкови сметки.

„Човекът с хиляда лица“

Легенда в Испания, историята на Франсиско Паеса провокира един нетипичен биографичен филм, който бързо се заявява като многопластов политически трилър, но сложният му замисъл нито за миг не обезврежда находчивостта на сценария. От друга страна, дори и намеренията на Пако да са очевидни за зрителя, психологическият дуел с Луис Ролдан е впечатляващ, и това, което започва като политически трилър, неусетно прераства в психологически.

Стилът и тонът на режисьора Алберто Родригес на пръв поглед са доста студени, с видим намек за американското кино от 70-те. С почти хичкоковски талант той се опира на широка галерия от персонажи, смесвайки държавни интриги, тайни служби и финансови далавери. „Човекът с хиляда лица“ се доближава до „Хвани ме, ако можеш“ на Спилбърг като ефикасност на разказа и режисурата, но в изследването на държавните тайни и непрозрачността на властта напомня и на Паоло Сорентино от времето на „Последствията на любовта“ (2004). Връщайки се 20 години назад, в една корумпирана Испания, Родригес се пита какво се е променило след като нови скандали разтърсват страната и европейските ѝ съседи, и какво е индивидуалното схващане за собствения морал. Никак не е изненадващо, че режисьорът използва за вдъхновение митичния персонаж Хари Лайм, изигран от Орсън Уелс в „Третият човек“ (1949) на Каръл Рийд. Въпреки студения си цинизъм Паеса е архетип на кроткия самотник, пресметлив и самоуверен, на когото е трудно да се устои. А Едуард Фернандес („Бютифул“, „Кожата, в която живея“) го превъплъщава с увереност, съхранявайки сенчестата му страна и вътрешната ранимост.

Макар че липсва екшън в стандартния му вид, а акцентът е върху диалозите в интериор, Родригес успява да придаде на сюжета впечатляващо чувство за ритъм, в съзвучие с темперамента на „героя“ и жизнеността му. Същевременно „Човекът с хиляда лица“ напомня на пъзел и когато всички му парчета отиват по местата си, преминаваме отвъд публичната завеса, в частния сектор на емоциите, където се крият съвсем човешки мотиви като самотата и страхът от изолация.

„Човекът с хиляда лица“

Привидно развлекателен, „Човекът с хиляда лица“ третира фундаментални проблеми за испанския народ. След заслужения успех на „Малкия остров“ (2014) Алберто Родригес се връща с нов филм, дълбоко свързан с обществения климат в родината му. След постфранкизма той се ориентира към шумен скандал за корупция от 90-те, който слага край на социалистическото управление в Испания. Под елегантната му сдържана режисура една потенциално досадна история за корупция се превръща в майсторски съспенс, залагащ на сенчестата страна и безспорния чар на протагонисти, които почти ни се иска да спечелят, до такава степен амбицията да заобикалят основните правила на система им придава „героичен“ ореол. Същевременно има нещо сюрреалистично в атмосферата на филма, тъй като истината никога не е съвсем очевидна и това предоставя на режисьора възможност да развихри въображението си. Така неуловимият и „студен като самата смърт“ образ на Паеса се превръща в опорна точка за една сложна игра, едновременно забавна и достатъчно интелигентно изработена, за да ни задържи „вътре“ до самия финал.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКак Доналд Тръмп предефинира „Запада“
Следваща статияИван Пенков: несподелени откровения