0
1974

Дистанция

Откъс

Но нали това именно е същността на чудото, мислеше си Алeксандра на пейката, опряла главата си назад, усещаше как пулсът ѝ се успокоява, нещо се променя веднъж и завинаги в теб, нечие присъствие навлиза в живота ти, отваря се ново сетиво – за заедност, за принадлежност, за общност. Или е било като неволно предсказание за пандемията, успяхме да я преодолеем, когато осъзнахме, че сме заедно, че всеки е зависим от другите. Че каквото прави или мисли един от нас, се отразява на всички останали. Че трябваше да бъдем внимателни, много внимателни един към друг. Че най-важното беше да реагираме навреме, в този момент да реагираме, да не отлагаме реакцията си за по-късно. Защото времето някак се беше огънало и по-късно означаваше безвъзвратно пропуснат момент. Или завинаги пропуснат момент. Моментът да се реагира беше единствен, беше сега, именно този. По-късно вече този момент изчезваше. Закъснението вече никога не можеше да се навакса. И това трябваше да научим, за императивността на времето. Трябваше бързо да станем интелигентни и умни, и реактивни, и благородни, и ненадменни, и несуетни. За много кратко време. Трябваше да се научим да не обвиняваме другите, да не ругаем, да не недоволстваме от другите. Да се научим, че преди да упрекнем някого, трябва първо да обърнем погледа си към себе си, да упрекнем и обвиним първо себе си.  И всичко това в крачка, без да бяхме способни да го артикулираме ясно. Всичко това докато смъртта седеше от дясната ни страна, от време на време задрямваше и ние се успокоявахме, но друг път се ококорваше и насмешливо ни гледаше, тогава тревогата и страхът се появяваха  отникъде и отвсякъде. Бяхме свикнали с празните улици и булеварди, с предпазните маски, ръкавиците, дезинфектантите, ужасът, който изпитвахме от всяка повърхност не само че не намаляваше, а се увеличаваше експоненциално. Натискахме бутоните на асансьорите с лакът, отваряхме автоматичните си врати с ключове, а не с пръсти, после веднага дезинфекцирахме ключовете си, лакътя, портмонето, банковата си карта, не се допирахме до нищо, а ако се бяхме допрели, вадехме от джобовете си малките шишенца със спирт и пръскахме ръкавиците си и дрехите си, този танц с вируса и повърхностите му, неговите обиталища, нямаше край, прибирахме се у дома и шизофренно започвахме отначало, обувките избърсани в парцала с белина на стълбищната площадка, асансьора, копчетата, вратите, ключовете и отново махането на ръкавиците, дезинфектанта, миенето на ръцете, избърсването на дрехите. И коварното убеждение, че някъде нещо си пропуснал. И че именно този пропуск, който е останал невидим за теб, за който сега не си спомняш, е заразен. И потискането на тревогата. И избухването по нищожен повод пред домашните ти. И стаеното предчувствие, че няма да ти се размине, колкото и изпълнителен да си. Че съдбата често си прави такива шеги с прекалено изпълнителните, прекалено прецизните и пунктуални хора. Че много по нехайните и небрежните от теб ще оцелеят, а ти с всичките противоепидемични мерки ще паднеш жертва въпреки цялата си прецизност и пунктуалност. Съзнанието, че ще дойде време,  когато ще кажеш баста на всички тези неща. Ще кажеш, че са измислица на политиците, за да ни манипулират. Ще минеш от страната на конспиративните теоретици и ще изговаряш глупост след глупост с убедеността, че нахалост си им вярвал, че през цялото време са те лъгали, а ти най-накрая си получил озарение и си провидял истината и за вируса, и за лечението, и за черните статистики, и за болничните легла, и за респираторните апарати, и за опасните ваксини и изобщо за цялата конспиративна пандемия. Обаче за сметка на това ще имаш основание да излизаш без маска, да не слушаш сводките на националния щаб, да не вярваш и дума на новините, а само да хихикаш и да съжаляваш нещастното и разтревожено население, което все още ги слуша и им вярва. Какъв прекрасен повод за псуване и ругаене само се откри пред изтерзания ни взор! Колко много мишени за оплюване и обругаване! За физическо упражняване на чувството ни за жлъчен хумор, което иначе тлееше и се събираше капка по капка в отровна жлъч и оцет. Малцина проумяваха наложената ни от небето епитимия. Малцина плачеха от глад по Бога. Малцина успяваха да ъпдейтват зрението си и да видят кой стои е в центъра на живота им. Не беше лесно. В центъра на техния живот се виждаха дребни езически идолчета – на самовъзвеличаването, на суетата, на парите, на властта над другите, на пуританския хедонизъм – дребни, криви, грозни, кухи идолчета. Трудно беше да се осъзнае, че са коленичили пред тях. Че спрямо техните дребнави и махленски заповеди да живели. Трудно беше за повечето да проумеят, че са се съотнасяли спрямо тях, не искаха да си го признават дори и пред себе си. Защото ако го признаеха, трябваше да се извърши промяна в тях, метаноя, промяна на ума, на съзнанието, на мисленето, на говоренето, на постъпването. Съзнанието трябваше да се преоре, да се обърне. Добре, да се обърне, обаче към какво? Ако тях ги махнеха от центъра, какво щяха да сложат на тяхно място, с какво щяха да запълнят липсата, непоправимата им загуба? С Бог? Но той беше толкова невидим, абстрактен, отвъден, недосегаем, непознаваем, неразбираем, неумолим и капризен, той отдавна беше отпаднал от сметката им. Тогава трябваше да се превърнат в онези Hollow Men от стихотворението на Т. С. Елиът, толкова вълшебно, ритмично и изразително, че човек от първия път запомняше ритъма му и вече не успяваше да го забрави. А и беше някак обидно – да си се върнал при Т. С. Елиът отново. Все едно да повтаряш все един и същи клас. Все едно не си научил основни неща. А си имал такива големи претенции – за светско възпитание, за европейски маниери, за изисканост и перфектност, за вкус към литературата, за изящество в отношенията, за очарователно общуване със себеподобните. А си се оказал обикновен цървул. Никак не беше лицеприятно създаденото положение. Никак. Трябваше спешно да се открие ваксина срещу този безпрецедентен набег срещу личността и нейното достойнство. Трябваше да се издигнат барикади. Трябваше да се пият имуностимуланти, да се задейства защитен механизъм срещу това уронване на човешкото у човека. Трябваше да се намерят виновни, да се покажат с пръст, да се назоват, да се дамгосат и отритнат. Върху тях именно трябваше да се хвърли отровната мрежа от себепрезрение, омраза към другите и неартикулируем гняв към съдбата въобще. На места се стигаше до физическа саморазправа. Най-често в големите хранителни магазини, понеже други места за реално социално общуване нямаше. Някой тъпак се навираше в теб, залепваше се просто незнайно защо за теб, като че ли нарочно набутваше противната глава в теб. Едва успял да сподавиш погнусата си, ти му правиш забележка,  госпожо, бихте ли спазвали социалната дистанция, моля, два метра. А госпожата като че ли и само това е чакала, изврещяваше назидателно така, че всички да я чуят – айде, айде, то каквото ти е писано, това.  Просто стойте на две метра разстояние от мен, отбелязваш с леден глас ти. А тя се премества малко, на половин метър, пак нарочно, не на два. И продължава. Всички ще умрем, всички ще умрем, смъртта на никого няма да се размине и пак прави крачка към теб, и пак се навира току зад теб да чака реда си. Ти не издържаш и я блъскаш по рамото, за да се отдалечи. Я не ме блъскай ма, кво си въобразяваш, че няма да умреш ли? казва госпожата, таман ѝ се е получило общуването, за по-добро дори не е мечтала, така по мед и масло всичко да ѝ е потръгнало с пищящата вече за охрана купувачка пред нея. Лични карти, попълване на декларации, на жалби, викове, които странно как не нарушават сънното спокойствие в големия супермаркет. Като че ли разправията изобщо не се чува от останалите посетители, те не взимат никакво отношение нито с думи, нито с жестомимика, като че ли сцената се случва в някакво друго измерение, което няма общо с реално протичащото време.

Колко е двойствено нашето съзнание, с усмивка си мислеше сега Александра. Ние не вярвахме, че ще се разминем от катастрофата. От друга страна бяхме сигурни, че ще оцелеем от катастрофата. Именно люшкането между тези две крайности създаваше шизофренно усещане за подвижните пясъци, върху които живеехме и които превръщаха живота ни в пустиня.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияГеният и лудият
Следваща статияОсвобождаването на завладяната държава