Спектакълът „Великият укротител“ на Димитрис Папайоану бе представен в Пловдив на 28, 29 и 30 септември 2018 г., на фестивала One Dance Week. 

Ще закрием слънцето с нашите стрели! – Чудесно, тогава ще се сражаваме на сянка.
Тази фраза от легенда за битката при Термопилите се появи в съзнанието ми в един от най-впечатляващите моменти от спектакъла. Танцьорите-актьори изхвърлят към небето снопове стрели, който падат и се забиват в земята така, че образуват поле с високи класове. Сигурно, защото човешкото тяло като „бойно поле“, по думите на автора, е основната тема на спектакъла.

„Великият укротител“ на Димитрис Папайоану е гениално прост спектакъл – необикновената му сила е в неговата многопластова простота и в лаконичността на израза. Този вид простота обаче е толкова синтезирана и концентрирана, че е способна да пренастрои възгледа за определен жанр в изкуството. Подобна лаконичност на изказа може да бъде постигната само след изчистване и отхвърляне на всичко ненужно. Папайоану не търси и не използва нищо самоцелно, напротив – изчиства формата до нейната скелетна простота, като че ли иска да открие отново смисъла на движението и на присъствието на сцената изобщо. Пестеливостта, с която са използвани не само музиката и движенията, но и цялостното изграждане на образите, ги свежда до тяхната есенция, до това, което е неизбежно и непреодолимо, за да състави авторът своя визуален разказ.

В стилистиката на телесното поведение недвусмислено се различават влиянията на буто танца, както и принципите на повторението и случайността, с които борави постмодерният танц, наред с деспотичния нюанс от стила на Робърт Уилсън. Танцът във вид на абстрактно движение почти липсва, освен в един епизод на полуимпровизационна игра с ръка-кюнец. Затова пък цялостната нагласа в поднасянето на сценичните средства е танцова, доколкото следва дефиницията на Лабан, че „танцът е форма в продължение“ и че „движението на тялото във времето и пространството е танц“.

Колоритът на Папайоану е подчертано мрачен, с приглушени, убити цветове – там, където изобщо ги има – на фона на пепелявосивата повърхност на полегатата пустиня, върху която се развива действието. Големи пластични платна-плоскости, безразборно натрупани, оформят изпепелената мъртва „почва“, от която се пораждат героите – изпълзяват, измъкват се на части, потъват, ровят, пълзят и ходят с по два-три крака или на ръце….Сценографията е опростена, но със своята неутралност изтъква експонираните върху нея видения.

Авторът изважда само екстракта от ситуациите или от вече познати от историята на изкуството образци – можем да разпознаем картини на известни ренесансови майстори, както и постоянно наслагващи се скулптури, които се модифицират, разпадат, разчленяват или се събират в странни хибриди. Тези метаморфози създават магията на един постоянно изграждащ се и разпадащ се свят, който съществува в извънвременна едновременност. Тълкуването на времето и пространството тук са многоизмерни и прескачащи непоследователно от една сцена в друга. Предполагам, че божествената визия за човешкия свят е точно такава калейдоскопична мозайка от всички времена, в която историята на света е запечатана и може във всеки момент да се отвори на различна страница, с различен образ.

Космосът на Папайоану смесва образи и фигури от различни епохи и реалности, най-вече от Античността и Ренесанса, в постоянен стремеж към цялост. Микрокосмосът на една човешка душа се превръща на сцената в макрокосмос. Разсъждавайки върху живота, смъртта и любовта, Папайоану засяга и техните производни – самота, жестокост, безсмислие, празнота… Така той създава един визуален свят, в който митовете се развенчават, а Човекът е твърде тленен и преходен.

Експресията на човешкото тяло е водеща – понякога то е съчетание от няколко тела, или е андрогинен хибрид отпреди разделянето на половете – тяло, което не е нито мъж, нито жена. Покрусяващо стъписваща е неговата Мадона, която, снабдена с огромен ореол, надува един бял балон и безцеремонно го изплюва, като че ли издишва светостта на духа… Или напълно блокираното от гипсова броня тяло на човек-инвалид с патерица, което друг човек освобождава, за да се здрависа с него. Или космонавтът, който извлича друг човек изпод земята, за да го прегърне като в някаква сюрреална Пиета.

След „субективния реализъм“ на Саша Валц, Папайоану достига може би до някакъв „божествен сюрреализъм“, ако мога да си позволя такава дефиниция на неговото въображение.

Особено експресивни са моментите, които представят жестокостта и насилието. Възпроизвеждането на известната картина на Рембранд „Урок по анатомия на д-р Николаес Тулп“ от 1632 г. прераства „а ла Грийнауей“ в мракобесно пиршество с човешки вътрешности. Подобен като внушение е „дуетът“, при който мъжът придвижва едно женско тяло по земята, влизайки с длан в стомаха му и изтегляйки оттам предполагаемата му душа… Насилието обаче е представено с емоционалната дистанцираност на патоанатом, който диагностицира степента на обезчовечаване в съвременния свят.

Спектакълът на Дмитрис Папайоану не търси еднозначно възприятие, изразяващо се във възхищение и възторг… Като всяко неординерно произведение, той предизвиква цял спектър от емоции и оценки, но най-вече се стреми към разбиране. Спектакълът е направен, за да бъде почувстван, разчетен, разбран и усвоен на фино чувствено-интелектуално ниво. Свободата, с която се изразява авторът, е силно екзистенциална и неограничена. Той застава на сцената буквално гол, със своята визия за света и живота.

Папайоану е балканец в най-хубавия смисъл – дълбоко свързан и свещенодействащ със земята и нейните енергии, осъзнал произхода и корените си, влюбен в изтънчеността на изкуството, пълен с антични спомени…
Един стар балкански дух представя своето пътуване през времето и пространството, изреждайки своите лайтмотиви: връзката със земята, почвата, корените, смъртта; Мъжът с неговите тела и Мъжът като едно общо тяло с Жената. Сцени на жестокост, сцени на милост и съчувствие, сцени на насилие, сцени на безсмислие и самота. Телата се превръщат, телата се разгръщат, събират и разпадат, но всичко не е точно това, което е, всичко се модифицира и се преобръща в постоянна инверсия на смислите, подобно на тихо звучащата музика, няколко такта от валс на Щраус, която в този контекст звучи особено декадентски.

Битката за човешкото тяло се води безмълвно и почти беззвучно, така както се води постоянно във всеки от нас.