0
1536

Дневникът и писмата на Боян Пенев

“Аз никога няма да се оплаквам, че една жена се опита да ограби богатствата на душата ми. Аз съм толкова богат, толкова щедър, че мога да дам милостиня на стотини жени като нея. Нещо повече, бих могъл да ги въздигна в душата си тъй високо, че да ги направя достойни за презрението си.” 

Съвсем немалка част от писмата на Боян Пенев могат да бъдат прочетени в неговия Дневник, издаден от проф. Иван Сарандев “Боян Пенев. Дневник. Спомени” (С., 1973). Те присъстват като по-големи или по-малки пасажи, а понякога са и под формата на някой афоризъм в отделна пощенска картичка. Също така не е изключение датировките на записите да се различават от датировките на писмата. Така например част от запис, правен в Мюнхен на 22. V. 1907, представлява самостоятелен текст на пощенска картичка от Б. Пенев до Спиридон Казанджиев, писана и изпратена от Баушенцли (Германия) почти два месеца по-късно – на 20.VІІ.1907 г.: “Не изпивай никога до дъно чашата на насладата” (Научен архив на БАН, ф. 40, оп. 1, а. е., 322). Критикът сам е илюстрирал картичката, като е нарисувал с молив две пълни чаши и е заменил думата “изчерпвай” с “изпивай”.

Как всъщност възниква Дневникът на Б. Пенев, как се правят записите и как се оформя той през годините, за да добие вида, в какъвто го знаем от книгата на Ив. Сарандев?

Отговор на тези въпроси могат да дадат както публикуваните, така и многото непубликувани писма на критика до приятели и близки – Невена Касърова, Дора Габе, Спиридон Казанджиев и др. Сред най-важните особености на Дневника е, че твърде често той се води и поддържа и от писмата. С оглед масивите от непубликувани писма на Б. Пенев обаче не може с точност да се определи до каква степен са взаимосвързани двата жанра – мемоарният и епистоларният. Поне докато не се проучат детайлно писмата и не се съпоставят с Дневника. Във всеки случай, от гледна точка на кореспонденцията и съобразно цялата междужанрова симбиоза, епистоларният дял свидетелства за първоначалния – непреднамерен и безизкуствен – подход на критика към водене на записите въз основа на непосредствено писмовно общуване, от една страна. От друга пък, мемоарният дял ясно свидетелства за стремежа на Б. Пенев да придаде чисто литературен вид на своите мисли и прозрения, споделени в писмата; да издигне частното (писмата) към общото (Дневника), като по-висока философизирана позиция. Затова в кореспонденцията на Б. Пенев могат да се фиксират както отделни изречения, които впоследствие или едновременно с водене на записите влизат стилизирани в Дневника, така и цели пасажи от писмата с незначителни редакции. Усетът за ценното – над-епистоларното – често кара критика още същия ден да внася в Дневника си в по-литературен вид отделни изречения или пасажи от своята приписка.

Особено показателна в това отношение е кореспонденцията му със Сп. Казанджиев, съдържаща близо 200 негови писма и пощенски картички. Водена редовно в продължение на 15 години[1], тя представлява твърде ценен и интересен документ както за писателските взаимоотношения и литературния живот от онова време (1904-1919), така и за самото израстване на критика като човек и творец. Писмата до неговия състудент и бъдещ баджанак проф. Сп. Казанджиев проследяват излизането и оформянето на критика – житейско и духовно – от идиличната атмосфера на шуменските Кьошкове до недотам спокойния и чист въздух на културна София. В тези писма са описани пространно и по твърде поетичен начин внезапните промени в живота и на двамата, фиксирани са спонтанните им равносметки за отминалото и чувствата, породени от тези промени. “Бреей, кой от двама ни би предполагал, че ще дойде работата дотам? Кой би повярвал, ако дойдеше някой при нас – при оная купа сено, дето заучвахме кóлите на Теодорова – и ти кажеше, че ти ще се биеш при Лозенград, Люле-бургаз, Бунар Хисар, Чорлу, Чаталджа и ще покриеш българското знаме с неуведаеми венци! Влизал си в много сражения. Ти уверил ли си се дълбоко в това?” (писмо до Сп. К. от 13. ХІІ. 1912 г.; Научен архив на БАН, ф. 40, оп. 1, а. е. 323).

Без да се спирам върху многото подобни спомени, равносметки, наблюдения и поетизации, които характеризират цялата кореспонденция между двамата приятели, ще отбележа, че е напълно естествено част от текстовете в Дневника на Б. Пенев да се пренасят и от писмата му, т. е., че писмата му активно подхранват и обогатяват Дневника. В подкрепа на тази констатация ще цитирам по-голяма част от дълго и забележително писмо на критика пак до Сп. Казанджиев, в което се откроява епистоларното оформяне на философски мемоарен текст от Дневника. Пасажите с черен шрифт съответстват на текст от запис с дата 30.ХІІ.1907 г. (с. 65 от книгата на Ив. Сарандев), когато е писано и самото писмо до Сп. Казанджиев (Научен архив на БАН, ф. 40, оп. 1, а. е., 322):

София, 30.ХІІ.07.

Lieber Freund[2],

…Когато жената, която божем обичаме, упорито и смело заявява своите вкусове и желания, ние закачаме една халка на носа си, навеждаме врат като Гоголевия Подкалесин, когато го водят да го женят, мечтаем и четем стихове като Лилиенкроновия Hans Töffel, в чиято любов има zufiel Elegie[3]. Момичето го чака долу и би му се отдало всецяло, но Hans тъгува самичък und liest oben Gedichte[4]. За какво са затрябали на schön Doris[5] всичките Hans-ови мечти, купнежи, притоми! Ние много добре знаем какво се ревне на жените – и за наша похвала можем да кажем, че колкото и да ги обичаме, ние се не поддаваме на техния цинизъм; напротив – като превъзмогнем цинизма им в бляновете си, ние можем да облъхнем душата им с чистота и да я устремим, макар за миг, към една висша цел. Das Ewig-Weibliche[6] е Гетевата Dorothea. Слава Богу – никога не съм се възхищавал от нея. Гретхен умира, преди да се е събудила. Затова ние не можем да я разглеждаме an sich[7] и не можем да твърдим, че в нея са въплътени Гетевите идеали за вечно женственото. Това би било унижение за него. Но ако допуснем, че една жена би могла да люби (аз се съмнявам) и да се възражда в страданието си, тя би могла да стори това само за сметка на нашата душа, на нашето страдание – за сметка на das Ewig-Männliche[8].

Ако го носиш в душата си, нека бъде то за нея освежителен източник. Освободи чувството си от безплодните истории на миналото. Потърси един идеал по-пълен, по-висш от онзи, който прехождаше от тебе в нея. Аз никога няма да се оплаквам, че една жена се опита да ограби богатствата на душата ми. Аз съм толкова богат, толкова щедър, че мога да дам милостиня на стотини жени като нея. Нещо повече, бих могъл да ги въздигна в душата си тъй високо, че да ги направя достойни за презрението си. Сиреч, да ги превърна в една вечно творяща частица от моя дух.

Както се вижда, подчертаните пасажи, които намират място и в Дневника на Б. Пенев, са органически свързани с писмото му до Сп. Казанджиев и представлява неразделна част от него. То е отговор на писмо, писано от приятеля му в Лайпциг на 6.І.1908 г. (ст. ст. – 25.ХІІ.1907 г.). В това писмо Сп. Казанджиев разказва за българското посрещане на Коледа в Лайпциг и цитира, под влияние на празничното настроение, също няколко дълги извадки от своя дневник. Редакционните промени у Б. Пенев (например, замяната на “ревне” с израза “какво биха желали”), невключените в Дневника пасажи от писмото ясно свидетелстват ако не за епистоларния генезис на философско-мемоарния запис от 30.ХІІ.1907 г., то за епистоларното поддържане на Дневника. Нещо повече, характерът на редакциите провокира немаловажния според мен въпрос дали отделни епистоларни пасажи не предхождат някои от записите в Дневника, а оттам – и в каква степен непосредствените писмовни връзки на критика предхождат пораждането на Дневника и какво е тяхното участие в неговото формиране. (Поради естеството на този съобщаващ текст, аз не коментирам и не анализирам твърде интересните иначе и даже изследователски мобилни възгледи на критика за любовта и жените.)

Забележително е, че застъпването на Дневника с писмата на Б. Пенев до Сп. Казанджиев се отнасят до едно твърде късо време както с оглед големия обем на Дневника, така и с оглед дълготрайната им кореспонденция, преминаваща през най-разнородни теми, засягаща и споделяща най-дълбоки преживявания и чувства. Отделните пасажи от Дневника на критика се засичат в писмата до приятеля му единствено между датите 10.V.1907 г. и 26.VІІІ.1908 г. – време, през което са писани около 30 от близо 200-те писма до Сп. Казанджиев. Специално по отношение на тяхната кореспонденция, за последната дата, в която Дневникът се засича с писмата – 26.VІІІ.1908 г. – може да се даде по-определено становище. То е, че след нея Б. Пенев изпраща на приятеля си три лаконични пощенски картички (от 7.ІХ., 12.ІХ. И 12.Х.), като в третата с две изречения го информира за голямата промяна в живота си – запознанството с Дора Габе: “Срещу мен Дора пише писмо на сестричето си. Какво е Дора – ти не си и сънувал даже. Сърдечен поздрав. Твой Боян”. Следват писма, в които Б. Пенев – освен за настроенията, всекидневието и текущите си разисквания със Сп. Казатджиев – пространно разказва за женитбата си с Дора Габе, за силната ѝ интелектуална и духовна, човешка и женска привлекателност, за нейното разболяване, за пътуванията и пребиваванията им в Балчик и т. н. От своя страна, самата поетеса се включва в преписката със съпруга си с признанието: “Толкова много съм чувала да ми разказва Боян за вас и все тъй хубави работи! Вярвам, че нищо няма да отнема от дружбата ви с Боян, а и ще прибавя нещо”. Въпреки всичко обаче, писмата на критика до Сп. Казанджиев вече не участват в Дневника.

Че Б. Пенев се отнася с изключително внимание към преписката си, особено за тези хора, които смята за най-близки, свидетелстват както красивият му и спокоен почерк, така и преписите от писма в писма. В своята кореспонденция със Сп. Казанджиев той нерядко преписва пасажи от писма и до други приятели. Това означава, че критикът съхранява и творчески препрочита ако не всичко от преписката си, то най-важното, в това число и от малкото писма-чернови, между които и стенограми. Може да се каже, че даже Дневникът не е воден с такава прегледност, с каквато са писани писмата до близките и приятелите му. За да не се разпростирам обаче, ще обобщя, че преписите от писма в писма засягат и Дневника на критика. Така например препис (“уломка”) от писмо до приятелката му Невена Касърова е включен, но с друга близка дата, и в споменатото писмо от 10.ІV.1907 г. до Сп. Казанджиев, като същевременно представлява и запис в Дневника, датиран “8 април 1907”. Сиреч има еднакви пасажи в Дневника и в други две писма – до Невена Касърова и до Сп. Казанджиев: “… Тъкмо щях да заговоря за идеите изобщо и за Хегеля частно. Но вместо това, ще ти препиша една уломка от писмото си до Венка. Последно писмо може би… Това звучи като далечна камбана, привечер, която ни напомня, че ние сме самотни и че навеки самотни ще останем. И ти, и аз докрай ще бъдем тайна един за друг. И какво остава след време от най-задушевната ни интимност – няколко увехнали цветенца, няколко сподавени, но вечно мъждиви желания и един мъчителен купнеж по близост и дружба. И при все туй – и ти, и аз сме тайна един за друг. Аз пазех за теб в душата си много хубави желания. Но всички те едно след друго умираха. И остана само едно да гори с огъня на всичките предишни желания и пр. Както виждаш, тук няма ни диря от педагогията…” (Научен архив на БАН, ф. 40, оп. 1, а. е. 322). В това писмо до Сп. Казанджиев от цитата липсва предпоследното изречение, което пък фигурира в записа от Дневника: “защо не дойде, когато мъчително те очаквах?”. Може да се допусне, че то се намира в оригиналното писмо до Венка, което е сред неиздирените писма на критика (твърде е вероятно в записите на Дневника още преди запознанството и преписката с Дора Габе да са вписани пасажи от писма до Невена Касърова – най-сериозната приятелка на Б. Пенев преди поетесата да навлезе в живота му – но и до други адресати.)

Очевидно е, че в Дневника си критикът деперсонализира елегично-импресионистичните си настроения и чувства. Той изолира адресата, за да пренесе конкретната си визия и нейния обект в едно по-общо и по-абстрактно преживяване, което е и фрагмент от цялостния му индивидуален живот. Конкретното име и личността на обекта губят значение за големите визионерски представи и чувства, които продължават да нарастват към едно по-пълно дематериализиране, запазвайки при това конкретността на Аз-овата си жестовост и характеристичност. Непосредственото чувство към Невена Касърова, както и конкретната ѝ личност пък се пренасят в сферата на фикционалното, съдържащо се в das Ewig-Weibliche. От друга страна, губейки в Дневника си флексията си, “последно-то писмо” се конвенционализира в “последно писмо” и добива символично значение на финален акт, на прощален жест с глобални лични последици. Цялата тази “последност” е също така съпроводена с всички произтичащи от нея рефлексии – отново символични. Самата Венка се превръща в един деперсонализиран фрагмент от “вечно женственото”, където нейното “ти” губи очертания. То се слива с динамичното и безгранично фикционално “ти”, което пък вече въплъщава “вечно женствено”. С други думи, възлюбената Венка се превръща в идея, а любящият критик се насочва към имагинациите и сугестиите на символизма. В този дух протича цялата симбиоза между Дневника и писмата на критика, приближавайки се до поетиката на символизма.

Посочените тук особености на Дневника на Б. Пенев – застъпване и вписване на пасажи от кореспонденцията му; различия в датировките между нея и него; допълнително редактиране на някои пасажи; включване на записи преди и след пренасянето им от писма в писма – недвусмислено показват, че Дневникът невинаги е воден непосредствено, а активно ползва заемки от кореспонденцията на критика. Разбира се, главната цел е Дневник, чрез който критикът “да фиксира не житейски впечатления и разговори, не да бъде хроникьор на съвременността, а по-скоро да улови динамиката на една духовна действителност, да остави една психограма на интелектуалното си всекидневие”, както отбелязва Ив. Сарандев в публикувания през 1973 г. Дневник на Б. Пенев. Различията са повече от очевидни и ясно свидетелстват, че критикът със завидно и непознато постоянство се стреми да осмисли житейското си битие в по-висш порядък, от позициите на човек с по-високи нагласи. А как протича симбиозата между Дневника и писмата му? Засега този въпрос остава отворен, тъй като е повече от ясно, че в Дневника са включени не само писмата до Дора Габе, Невена Касърова и Сп. Казанджиев – възможно е в него да фигурират пасажи от писма до Олга Милетич и Мария Каспрович.   

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.  

[1] Кореспонденцията между тях продължава до самата смърт на Б. Пенев, но нейната интензивност е значително по-слаба след войните, тъй като и двамата имат възможност често да се виждат.
[2] Скъпи приятелю (нем.).
[3] премного елегизъм (нем.).
[4] и чете горе стихове (нем.).
[5] хубавата Дорис (нем.).
[6] вечно женственото (нем.).
[7] за себе си (нем.).
[8] вечно мъжественото (нем.).