0
241

Дневникът на един журналист без дневник

surbiu

Румънският драматург, белетрист, философ Йон Дезидериу Сърбу (1919 – l989) е „политически неблагонадежден“ за режима на „народната демокрация“. Принуден да живее като отшелник, той не оставя последователи и ученици. Умира три месеца преди падането на диктатора Чаушеску и недочаква да види отпечатан своя „Дневник“, превърнал се впоследствие в интелектуален бестселър. „Авангард принт“ го издаде на български – преводът, подборът и предговорът са на Огнян Стамболиев. Прочетете откъс от Дневника и предговора на Огнян Стамболиев.

ЕДИН РУМЪНСКИ СОКРАТ

Цялото му име е Йон Дезидериу (на бълг. „желан”) Сърбу. Роден е под знака на Рака, на 28 юни 1919 в планинското трансилванско градче Петрила, в семейство на миньор. Детството му е безоблачно, щастливо. Отначало съдбата е благосклонна към него – завършва румънска филология и философия, забелязва го големият поет и философ Лучиан Блага (1895- 1961) и публикува новелата му „Възкресение” в своето списание. Тогава е само на двайсет и една. Но през размирната 1940 г. град Клуж, където учи, е предаден на Унгария по решение на Виенския арбитраж, факултетът е преместен в Сибиу-Херманщадт, а след година започва войната и той, още студент, е изпратен на фронта в Русия…

i_sarbu_cover1След войната в течение на няколко години прави сериозна научна и преподавателска кариера в освободения Клуж. Но с налагането на режима на „народна демокрация” Йон Дезидериу Сърбу е изхвърлен от системата на науката и висшето образование като „неблагонадежден” и ученик на Лучиан Блага. Работи като гимназиален учител в малки градчета и села, като провинциален репортер. През 1956, след смъртта на Сталин, се опитва да издаде първата си книга с проза „Концерт”, но цензурата я спира и по донос от колега е арестуван и изпратен в лагер. Цели седем години, до 1963, Йон Дезидериу Сърбу обикаля затворите и лагерите в Румъния. След като е освободен, работи отначало като миньор и едва след няколко години успява, бавно и трудно, да се завърне към интелектуалния живот – назначават го за литературен секретар (драматург) в Драматичния театър на Крайова. (Тук ще отбележа, че той е знаел пет езика: немски, френски, италиански, английски и унгарски!, и е притежавал, както се вижда и в „Дневника“, огромна литературна и хуманитарна култура. Един истински ерудит.) Там, в театъра, един от най-добрите в Румъния, работи почти до смъртта си през септември 1989, без да дочака падането на режима на диктатора Чаушеску!

През целия си живот Йон Дезидериу Сърбу работи продуктивно, пише главно проза и драматургия, става известен сред литературните среди в северната ни съседка предимно като автор на пиеси и дори получава и няколко награди. Писателската му кариера върви трудно – книгите му или се спират, или се цензурират жестоко. Но той е силна личност и не унива пред трудностите и това, че е неудобен и дори аутсайдер, не му причинява големи душевни страдания. Голямото му признание и известност идват посмъртно, през 1993, когато излиза двутомникът Jurnalul unui jurnalist fara jurnal – „Дневникът на един журналист без дневник” (заглавието е трудно преводимо, но смисълът е: „Дневникът или Записките на журналиста без печатно издание”). На много места от текста става ясно, че авторът, въпреки своята прозорливост, не си е помислял нито за миг, че този дневник ще бъде публикуван – писал го е от вътрешна потребност, главно в последните години от живота си, за да се спаси до известна степен и от отчайващата самота. За щастие, след смъртта му неговата предана съпруга, очарователната г-жа Елизабета Сърбу (в Дневника е под името Олимпия), го подготви за печат и така се получи тази книга, според мен не по- малко интересна и значима за нас от книгите на неговия прочут сънародник Емил Чоран (когото имах честта на превеждам).

Всъщност защо Йон Дезидериу води този дневник всеки ден? Не е ли било това задача без определено бъдеще? Мисля, че мотивите му не са били малко: да пише за неща, които не биха издържали пред цензурата, да удовлетвори нуждата си от контакт с живия поток на свои и чужди идеи (философски, литературни, социални), да съхрани моменти от своето настояще, които един ден ще бъдат интересни. А това съвсем не е малко. При това е бил толкова самотен и изолиран от обществото и особено от литературните среди. Тук ще цитирам два реда от прочутия дневник на Андре Жид:

„Не помня да се е минал ден, без да пиша в този бележник. И сигурно не бих писал повече, ако не пишех всеки ден” (27 юни 1914).

Склонността на Йон Дезидериу към пределно краткия, но смислово много наситен изказ, с който се срещаме в белетристичните и драматургичните опуси, откриваме и тук, в тези фрагменти, или „приписки”, изобилстващи от максими и афоризми. Изстрадани мисли, които авторът не е могъл да остави незаписани. Но основното внимание на Йон Дезидериу е насочено не толкова към личната му драма на писател и човек, а към неговото време, към действителността, в която е принуден да живее и твори.

„Дневникът на един журналист без дневник” стана интелектуален бестселър не само защото Йон Дезидериу Сърбу описа трагичната съдба на съвременна Румъния (под диктатурата на жестокия и глупав вожд – „кондукатор” Николае Чаушеску) и обкръжаващия го свят, но и в известна степен реабилитира самосъзнанието на обществото. В тази изстрадала страна, за разлика от Русия и някои други соцстрани (за съжаление, без нашата) нямаше такава голяма и сериозна „книжнина от чекмеджето” и „самиздат”. И все пак редица книги на автори като Николае Щайнхардт, Моника Ловинеску, Марин Сореску, Ана Бландиана, Мирча Динеску, Вирджил Теодореску, Андрей Плешу, Октавиан Палер, Думитру Цепеняг, Виржил Йерунка, Йон Йеремия, Лена Констан и други бяха безмилостно цензурирани или напълно забранени от режима. Сред са тях и някои от опусите на Йон Дезидериу.

Дневникът, както е известно, е твърде свободна литературна форма. Традицията е дълга и богата. „Дневникът на Амиел“, „Изповеди“ на Августин Блажени, „Изповеди” на Русо, „Поезия и Истина” на Гьоте, дневниците на Толстой и Достоевски, на братя Гонкур, „Минало и размисли” на Херцен, „Дневник”- а на Жулиен Грийн… Всички тези забележителни книги, останали като образци в жанра, както и настоящата, са опити за осмисляне наличността на автора и неговия живот, както и философско познание за живота. Бих подчертал, философска автобиография на един безкрайно честен – първо пред себе си, а след това и пред другите, човек. Един критичен и аналитичен, дълбок ум. Разбира се, тя не е автобиография в обичайния смисъл на думата и не представя в хронологичен ред живота му. По-скоро е история на духа и самосъзнанието на Йон Дезидериу Сърбу. Да, именно самопознанието! Потребността на разбереш първо себе си, да осмислиш своя тип, своята лична съдба в контекста на времето, в което живееш. Защото тъкмо в познанието за самия себе си човек може да се приобщи към тайните, които остават скрити при познаването на другите. А времето, в което той живя, бе доста драматично, изпълнено с превратности, особено за интелектуалците от неговата страна. За съжаление, Йон Дезидериу не доживя промяната, или т.нар. „революция” от 22 декември 1989, почина няколко месеца преди това, повален от нелечима, коварна болест, изгубил всякаква надежда.

Епохата, в която живя Йон Дезидериу, бе до голяма степен драматична не само за Румъния, а и за нашите страни от Източна Европа. Пред очите му се разрушава един свят, за да възникне нов, но за съжаление по-несъвършен от предишния. Йон Дезидериу преминава през много изпитания, участва във Втората световна война в боевете при Одеса и Сталинград, преживява поредица от арести, лежи по затвори и лагери, осъждан е и на принудителен труд и накрая на принудително въдворяване до живот! Казват, че подобни епохи, изпълнени със събития и промени, са интересни и значителни, но са и дълбоко нещастни, изпълнени със страдания както за отделния човек, така и за цели поколения. Историята, както е известно, не щади човешката личност, в повечето случаи тя дори не я забелязва…

Необичайната изповед на автора е под формата на кратки записки – размисли от рода на тези на Василий Розанов и Емил Мишел Чоран. Йон Дезидериу Сърбу общо-взето не указва повечето места и не посочва много имена на хора- едва ли от предпазливост? Не се знае. Използва няколко измислени типизирани имена (Зомер, Дядото, Напокос, Олимпия, Актьора). Своите мисли слага в техните уста, разговаря с тях, спори или само ги слуша. А може би и защото има нагласата на драматурга – автор е на редица пиеси, част от които се играеха с успех по румънските театрални сцени. Наскоро в театъра на Крайова, където назоваха една от зрителните зали на неговото име, представиха тази книга, успешно драматизирана като театрален спектакъл.

Румънското издание, по което работих върху този превод, е с интересен послеслов от големия драматург и поет, добре познатия и обичан и у нас Марин Сореску (1936-1996) с красноречивото заглавие „Ядохме хляб с абсурд”. В присъщия си образен и метафоричен стил световнопризнатият поет и драматург назовава Йон Дезидериу Сърбу: „страж на съвестта ни” и твърди, че неговото творчество е нещо като „дългото безсъние на отхвърления – болезнена самота, преживяна от човек, жаден за човешко общуване”, „Мини-Сократ, който не само не е могъл да види Атина, но и е бил системно лишаван от възможността да беседва със себеподобните си… ”

Ще цитирам фрагмент от „Дневника“:

„Прочетох „Апологията“ на Сократ, когато бях на двайсет. Много ме отегчи и не разбрах почти нищо. Препрочетох я днес, 12 декември 1983, и бях разтърсен. Да, всичко, което е значимо и си заслужава, трябва да се препрочете след петдесет години – с ума на зрелия човек. Животът е нещо като дълго начално училище, в което непрекъснато, като първокласници, учим азбуката, за да можем на стари години да прочетем думите: „смърт”, „трансцендентално”, „светлина”.

Да, останах разтърсен от тази „Апология“, защото видях в нея и моята съдба – затвора, отровата, смъртта, една истинска литания (молитва) за годините ми в килията и в лагера.

И сега, като чета за добродетелите, аз, балканският немец на заточение в Крайова, Валахия, седя пред чашата с отрова от бучиниш (винаги е на бюрото ми, защото корабът на Делос се връща всяка вечер!), говоря на моя приятел и ученик Ехекратос:

– Да се пазиш от онези, които изобщо не пият, защото може да са болни, зли, завистливи и лишени от чувство за хумор… Да се пазиш и от тези, които не скучаят никога, защото със сигурност са тирани, отмъстителни, палачи. Да се пазиш и от хора, които не знаят какво е мечта, самота, меланхолия… ”

Йон Дезидериу Сърбу, според негови познати от Крайова, е притежавал гения на оратора полемист, на учителя философ, но е бил принуден да живее почти затворен, като отшелник, и да не остави последователи и ученици. Самият той се е наричал „литературен кръг, състоящ се от един литератор”, „беден и нещастен сержант от войската, която отстъпва вече цели четиридесет години”.

Изгубените от нас години…

Огнян СТАМБОЛИЕВ

Йон Дезидериу Сърбу, „Дневникът на един журналист без дневник. Историята на мишлето „Б”, превод от румънски: Огнян Стамболиев, изд. „Авангард принт“

Дневникът на един журналист без дневник 

* * *

Аз съм толкова сам, толкова далече от хората и изолиран от света, че съвсем не е изключено всичко, което мисля и сънувам, да е колкото фалшиво, толкова и истинско.

Добрият Господ

Господ беше добър към мене: още като студент се оказах извън закона. Син на миньор – сигурен кандидат за една авантюристична кариера. Но моралът на баща ми и духът на поета философ Лучиан Блага ме спасиха от това изпитание.

По-късно добрият Господ, като видя как вървя като някакъв идиот или донкихот по ръба на вулкана (бях тръгнал да се боря сам със сталинизма , възродил се след 1956-а, като междувременно ме предадоха жена ми и най- добрите ми приятели!), за да ме спаси от най- лошото, ме хвана за яката и ме прибра в затвора. Така се спасих от смъртта и като приех в замяна да престоя в това Чистилище, започнах да чакам Страшния съд за всички онези, които от страх и подлост ме изпратиха на три процеса.

Заспивам трудно

Сънувам много, понякога това са цели „сериали”. Много рядко запомням онези сънища, които през деня ми изглеждат напълно лишени от смисъл. Помня само сънищата за затвора и тези с моите родители.

Като преценявам тези близо 200 сънища (които преброявам насън и сравнявам, в които се виждам арестуван, бит, измъчван, затварян в килия или изпращан на лагер), питам дали травмата, преживяна след тези три последователни присъди в кресчендо (1 година, после 3 служебни, след това 7 години каторжен труд, последвани от принудително местожителство в мина „Петрила“ и Крайова) не ми създадоха комплексите за фрустрация и клаустрофобия.

Сънища

Най-тежките и ужасни сънища на стари години ми се струва, че са тези, които следват подир вечерните ми четения. Когато се мъча да решавам някои литературни, философски или политически проблеми, за които съм мислил през деня.

Единната книга

Хорхе Луис Борхес вярваше, че цялата световна литература е ЕДИННА: сякаш един човек пише една книга или пък всеки писател е само нищожна частичка от цялото.

Следвайки логиката на тази превъзходна метафора откровение, бих предположил, че страданието на цялото човечество е всъщност страдание на един-единствен човек, на този, който пише тази единствена ЕДИННА КНИГА – и това е Христос.

* * *

(Интересно е, че Христос е говорил малко, рядко и кратко. И почти не е писал. Всъщност веднъж като че ли е написал с пръст върху земята някакви думи.

Но никой не е успял да ги прочете.

Виждайки какъв е нашият свят, предполагам, че единствената дума, която би написал той, е била: „Напразно”.)

* * *

„Страданията за мен – споделям аз пред своя приятел Зомер – са вид инвестиции: литературни, религиозни, политически.”

* * *

Имам своите причини да приемам моите страдания (както и страданията на роднините си) за първична материя, от която ние, хората, се опитваме да построим нашата малка Надежда.

* * *

Зомер предполага, че руснаците трупат страдания, за да предизвикат религиозен дъмпинг…

Феноменална идея!

В идващия нов век, когато целият християнски свят окончателно изгуби вярата си, руснаците като изпод земята ще извадят святкащите пръчици на простата и истинска религиозност…

Невероятно!

Руснаците обичат своите страдания и не могат да живеят без тях, подлагайки се на дълги и мъчителни изпитания. Унгарците приемат страданията като несправедливо наказание, поляците – като предизвикателство от Небето, а ние, румънците, като тежка и срамна болест, от която може да ни излекува само някой ангел.

* * *

Трябва да се предположи, че революцията е нещо повече от смяната на един политически режим или на един обществен строй. Мисля, че става дума за промяна в околната среда, климата, разместване на магнитните полюси, настъпление или отстъпление на ледниците.

Човекът е мярка

Моят дядо вярваше, че някога с една част от човечеството е бил направен експеримент – била е изсипана (от кого и с какво право?) в гигантския Атанор (съд, използван от алхимиците) и тази част е останала вътре и е била затисната в него. Докато един ден (ден на откровението!) не се появи един нов Фауст и не повдигне капака на Атанор. Тогава е напълно възможно вместо човека от нов вид пред нас да се появи нещо ангелоподобно (а може би и демонично!), едно философско чудовище. Кой знае?… Човекът е мярка (и не е!) за всички неща.

* * *

Все пак ние живеем, заобиколени от невероятни и безкрайни чудеса. Подобно на тези, които едва на стари години започват да виждат колко жестока, колко красива и възвишена е красотата на малките деца, на дърветата, на небето, точно така и злощастното човечество сега, когато допряха ножа да гърлото му, най-сетне осъзна, че Земята е свещено чудо, теофания, нещо, което трябва да се запази.

Гьоте

Кой би повярвал, че на стари години бих се заловил да чета, при това с огромно удоволствие, „Разговори с Гьоте” на онзи ангелоподобен, второкласен Екерман, когото винаги съм отнасял към категорията на типичните блюдолизци, хранещи се от трохите на трапезата на обожавания от тях гений.

* * *

Днес животът на Гьоте, на този официален гений, на този гигант на земния дух, по немски делови, безстрашен и спокоен, ми се струва екзотичен, небесен, фантастичен.

* * *

„Разбираш ли – казва Гьоте, – кръгът от чудесни хора, с които те свързват добри отношения и към които ти непрекъснато и с удоволствие се връщаш, това аз наричам Родина”.

Родината

Великолепно казано! Родината – това е мястото, към което се връщаш винаги с удоволствие, не искаш да избягаш или не изпитваш отвращение.

Неколцината приятели, градчето, театърът, прекрасните вечери, безкрайните разговори за изкуството, философията, науката.

И нито следа от национализъм, религиозна или расова нетърпимост. Нито сянка от скука или тревога. И никаква смърт.

Блажена Аркадия!

 Този свят…

Прелиствайки вече прочетеното от Лайбниц, аз, по причини строго научни, логически и обективни, съм принуден да призная, че този свят в крайна сметка е най-добрият от всички светове… Ако обаче си го представя без хора, истории, идеологии…

Човекът ще изчезне

Всъщност аз предполагам, че човекът, този убийствен и самоубийствен биологически вид, сигурно ще изчезне. Човекът ще изчезне както например са изчезнали гигантските влечуги.

След десет милиона години равновесието в света ще се възстанови. Монадите ще се изчистят от всички глупости и от т.нар. прогрес и накрая всичко ще се върне към божествената хармония на Началото.

* * *

Ако анализираме внимателно основните митове (препрочитайки Мирча Елиаде), можем да забележим, че редом с идеите на продължаващия и многообразен Генезис, постоянно се явява и Падението – по-точно Грехопадението, изгнанието от Рая, а също и грехове като идополоклонството, жестокостта, изкушението…

Битие на всевъзможните светове

Монадата, разбира се, се стреми да се извиси към светлината, също както и да слезе към мрака, за да се превърне накрая в нищо.

Но падението не означава край, това е само компрометиране, погазване на договора или акта за раждане. След всяко падение трябва да има покаяние, състрадание към всичко и всички, и едва след това може да се отвори място за новото Битие.

Всъщност на мен всеки път ми се струва, че процесът на деградация не може да се спре – ние излизаме от мита и минавайки през края на света, се превръщаме в първична материя за продължаващото Битие на възможните светове.

* * *

Църквата, както и светската власт, се разминават не само теологически, но и в съзнанието на хората. Колко жалко!

Би било абсолютно необходимо – в нашата научна и военизирана епоха, в практиката на университетите и лабораториите, изучаващи материята – животът ни да се измени и в него да присъства поне малко християнски морал.

* * *

И така: аз не мога нито да чувствам, нито да любя, нито дори да се храня в ноктите на страха. Моята свобода не е нищо друго освен отсъствието на страх, игнорирането или забравата на този страх. Но както и да го изтривам, както и да го прогонвам от паметтта си, той пак ми се явява насън, отново и отново се връща при мен и аз осъзнавам, че загубата на свобода е нещо може би по-страшно от живото дране на кожа или публичното гилотиниране.

Надеждата – еврейска ерес

Надеждата – това е еврейска ерес, зле преведена на езика на християнството.

Трябвало е да се измисли идеята за задгробния живот, тъй като земният вече отдавна е бил изгубил смисъла си.

Адам не е имал майка

Адам не е имал майка. Не е имало на кого да поплаче на гърдите, затова била измислена Мария.

Пресветата Богородица поела тялото на своя син от кръста – първия политически затворник и мъченик в историята.

Жаждата за власт

Жаждата за власт, жаждата да употребиш власт, жаждата да удържиш властта на всяка цена!

(Няма възможност да се върнеш към властта, да промениш решението, което веднъж си взел, можеш само да паднеш от високо и да си строшиш врата.)

* * *

През целия си живот аз не съм срещал (дори сред днешните пенсионери, бивши партийни активисти) поне един, който да се е разкаял за своите грешки.

У тези хора няма нито жал, нито любов към себеподобните, към народа.

Вместо това – само хули и нападки към честните хора.

* * *

Намирам, че яростният атеизъм на днешните партийни активисти е много по-оправдан, отколкото в началото на революцията. Тогава религията беше „опиум за народа”, а сега, обратното, в своето ново (политическо) преображение тя е вече „опиум за вождовете на народа”. Църквата е институт, който трябва бързо да се замени (да се разруши е по-лесно, отколкото да се замени с друго!), доколкото клирът се явява нещо като пропагандистки корпус с авторитет сред народа.

За Емил Мишел Чоран

Успях да намеря само две негови книги: „Наръчник по разложение” и „История и утопия”.

* * *

Ако сравним Чоран с Лучиан Блага, бих го нарекъл превъзходен каменоделец. Но той никога няма да построи катедрала. И дори собствен дом.

* * *

Не знам защо, но Чоран ми напомня за престарелите пенсионери, които в продължение на години – до края на земния си път – се наслаждават на свободата и безметежността, с неприкрит фанатизъм и усърдие подготвят гроба си и размишляват над завещанието си.

* * *

Философията се превръща във философстване заради философстването, както текстовете стават литература, а метафорите просто стилистически находки.

* * *

Чоран е велик поет на езика (и чрез езика – на мисълта!), и той е направил своя избор за стила на живота си: преодоляването на изкушенията и съблазните.

* * *

Кой вярва днес на Чоран? Целият свят го чете, но кого може да убеди той? Всички знаят, че е велик жонгльор, въжеиграч, човек, който се шегува със смъртта. Иконоборец във философията, която познава прекрасно, той си изгражда сам образа на своята съдба като утопия за собственото си спасение.

* * *

Жулиен Грийн пише в своя дневник:

„В Русия е имало религиозна секта, в която практикували ритуала на кастрация. В момента на операцията юношата трябвало да извика: „Сбогом, звезди, езера, гори!” (Вместо да каже: „Сбогом жени и момичета!” – Нали целта на кастрацията била да се избави младежът от женския чар.)

Ужасно. И символично. Без Ерос няма живот, няма нищо.

„Където няма любов, няма нищо!” – казваше нашият голям писател Марин Преда.

Аз не мога да приема философската или религиозната кастрация, тоест отиването в манастир или влизането в някоя политическа партия.

„Прощавай, свобода, довиждане, слава, лека нощ, истина!”

Всяко непоколебимо убеждение е за мен едно екзистенциално насилие. Всяка привързаност към някаква идея означава кастрация на онзи орган, с чиято помощ ние различаваме идеите, сред които живеем.

За разлика от газелата, която, изтръгнала се от ноктите на леопарда и забравила ужасната уплаха, след три минути вече спокойно пасе, ние, хората, притежаваме онтологическа система, в която страхът се излъчва в продължение на много години, дори и след като първопричината за него се е изтрила от нашата памет.

* * *

Византиецът (казва дядо), угнетен от жестокия си император и от постоянните набези на турските варвари, както и народите, получили вярата си от Византия, са живеели дълго време без надежда. Това може да се определи като техен недостатък, а може би и като качество?

Гордост

Аполодор от Дамаск оспорил художествения вкус на Адриан. И когато вторият станал император, прогонил от Рим писателя сириец. Изпратил го в родината му. След време го върнал и поискал мнението му за плановете на храм, който започнал да строи. Аполодор отново засегнал вкуса му. Този път гордостта се оказала фатална за твореца…

Самоубийството

Попадна ми някаква интересна френска студия за самоубийството с кола.

Според автора съществуват три основни причини за този вид самоубийства:

Самоубийство от любов (от любов към колата, когато ти е омръзнала жената, работата и политиката!)

Самоубийство, когато решиш да следваш докрай правата, монотонна и единствена линия пред теб, която ще те доведе до смъртта.

Повечето от самоубийците са всъщност неосъзнати бунтовници.

И веднага си задавам въпроса:

– А защо у нас, сред апаратчиците, няма самоубийци? Та нали те се движат непрекъснато по една права, монотонна и единствена, убийствено скучна линия, а пък никога не завиват наляво или надясно и никога не се забиват в някое крайпътно дърво? Защо?

Бал с маски

15 ноември 1985. Национален литературен симпозиум, организиран от списание „Рамури” (Клони) в Крайова. Установявам изобилие от поети и критици, по- малко белетристи и съвсем нищожен брой драматурзи. (Вярно е, че при нашите условия истинска драматургия се пише трудно.) Да не говорим за философите – тях съвсем ги няма. Обяснявам си, че тази диспропорция, това отсъствие на религията и философията у нас се компенсира от внушителния брой на версификаторите (да не казвам поетите!), критиците и есеистите.

Вземам думата:

– Разрешете ми, като стар човек и учител по философия, тук, на този симпозиум, да изразя моето мнение. Имам чувството, че присъствам на някакъв маскен бал, в който под костюмите и маските на поезията и критиката се крият философията и вярата, ясността, истината и надеждата. Когато истината не може да бъде произнесена ясно и високо, тя се маскира. И ето ни сега, на този бал с маски, на който поезията се мъчи да замести другите жанрове, но не успява, защото и тя е подвластна на цензурата и автоцензурата…