0
1491

Дневникът на Микис Теодоракис

георги09

„Истинският творец, истинският човек на изкуството органически не може да понася каноните на идеологията и е техен естествен рушител.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път. На 29 юли Микис Теодоракис навършва 90 години.

Напрягам паметта си, за да си спомня поне едно произведение на изкуството, създадено от квадратното мислене на догматизма или каква да е диктатура. Мисля, че няма. Което веднага ме навежда на другия въпрос – за съвместимостта на изкуството с идеологията. Ето че в цялата история на изкуството нямаме случай на доказана съвместимост. Нещо повече – идеология и изкуство са противопоказни. Ако идеологията води до ограничаване и затваряне на човешкия дух в определено тясно пространство, то най-характерното определение за изкуството е неговата безграничност. Следователно истинският творец, истинският човек на изкуството – поет, композитор, художник, артист и т.н. – органически не може да понася каноните на идеологията и е техен естествен рушител. Тук, разбира се, не става дума за ония нещастници, които произвеждат тоталитарните сурогати, наричани партийно изкуство. Но трябва с дебели черти да подчертая, че хора с призвание да правят истинско изкуство, но попаднали, по злощастната игра на случая, в душните прегръдки на идеологията, преживяват драмата на своя живот.

И мисля, че случаят с Микис Теодоракис е пълна илюстрация на тая драма.

Теодоракис, любимият композитор на милиони хора, оня млад идеалист, чийто талант му донесе повече популярност, отколкото на кой да е друг народен композитор, човекът, който беше знаме на гръцката комунистическа партия и символ на преданост, този човек не е повече комунист, или нека кажем по-добре – той не е повече партиен член. Миналата година той декларира категорично, че скъсва с политическата си дейност и се отдава само на музикалното си призвание. Предполагам, че е трудно за партийните вестничета да обвинят Теодоракис, че се е продал за американски долари, както следва според досегашната практика. Трудно е въобще да се твърди, че един Теодоракис може да се е продал. Затова най-добре да се пази тишина. Месеци вече минават, а отникъде ни знак, че другарите са забелязали отсъствието на Микис Теодоракис. Любопитно ми е да знам дали все още песните му се свирят по източноевропейските радиостанции. И ако не се свирят, дали милионите грамофонни плочи са изчезнали от домовете на партийните семейства? И какво са си казали като обяснение обикновените хора там? Може би първата шаблонна версия, която идеолозите са подхвърлили в някое писмо до партийните организации, е, че Теодоракис е полудял.

Не зная дали някога на земята са съществували групи хора, които толкова много да ненавиждат горчивата истина. Защо Теодоракис се отказва от онова, което той смяташе за най-висша цел на живота си? Защо той се отказа не когато беше преследван, затварян, измъчван, а когато стана напълно свободен човек? Защо той удържа в най-тежките години на живота си, а скъса, когато никой не искаше от него това?

Но нека най-напред припомня по-ясно кой беше Микис Теодоракис, така както многократно е представян от тия, които днес мълчат.

Теодоракис израсна под сянката на диктатурата на Метаксас [1] преди Втората световна война. По време на германската окупация на Гърция той се присъедини към комунистите. По-късно, по време на гражданската война, той се бори на страната на комунистите. Той търсеше освобождението на гръцкия народ от несправедливостта и тиранията, съпътствали толкова често историята му. Огромната му артистична чувствителност не можа да понесе лесно разгрома след гражданската война и Теодоракис беше физически болен и душевно дълбоко разочарован. Той беше чист и неспокоен дух и въпреки отличните възможности, които имаше да твори, той отново пое пътя на политическата борба.

Гледали ли се филма „Z „? [2] Съмнявам се дали някоя от източните държави го е купила, въпреки прокомунистическия му характер. Този филм възпроизведе документално убийството на Григорис Ламбракис. [3] И точно Микис Теодоракис оглави новото младежко левичарско движение „Младежта на Ламбракис“, което имаше открито войнстващ характер.

После дойдоха знаменитите години на преследването. Дълго време преди полковниците в Гърция да поемат властта Микис Теодоракис беше търсеното от полицията опасно лице. Мнозина си спомнят времето, когато със затаен дъх слушахме по радиото, че Теодоракис все още не е хванат. Цялата полиция беше на крак, за да улови непокорния композитор с непокорен дух.

Когато през 1967 година полковниците взеха властта в Гърция, всеки знаеше какво очаква Теодоракис. Отново той трябваше да бяга, отново нелегален, скриван от огромна мрежа приятели, които рискуваха, за да го спасят. Месеци упорито полицейско търсене, докато отново бе хванат и затворен. По-късно бе освободен, за да бъде заточен в едно отдалечено планинско село, и накрая след силната намеса на френския радикален политик Жан-Жак Серван-Шрайбер [4] на Теодоракис беше разрешено лично от министър-председателя Пападопулос да напусне Гърция.

По времето, когато беше изпратен в концентрационен лагер за комунисти и други левичари, Теодоракис се опита с всички сили да преодолее разногласията между тях и да ги обедини за борба. За негов ужас пропастта между тях се оказа непреодолима. Хората от вътрешно гръцките комунистически среди и ония, които живееха в Москва на съветска заплата, се оказаха по-поляризирани, отколкото левите и десните. Дълбоко обезкуражен и потиснат Теодоракис се намери самотен. И в тия последни часове той като че трябваше да реши още веднъж кого да предпочете в себе си – композитора или политика. Очевидно двамата не можеха да живеят по-дълго заедно.

Пред мен е току-що излязлата в повечето западни страни книга „Дневници на съпротивата“, която обхваща последните три години от живота на Микис Теодоракис. Един опит, вероятно направен, за да мотивира авторската преоценка на идеи и събития. От прочита на книгата човек остава с едно силно впечатление – дълбоката несъвместимост на изкуство с идеология плюс огромната чистота и наивност на техния носител.

Теодоракис регистрира известни вече събития, като се опитва да ги прецени от своя гледна точка. Тъкмо тук политикът изчезва, за да седне композиторът, който тълкува реални и вулгарни политически факти с наивно артистично чувство. От прочетеното човек добива впечатлението, че Теодоракис е принадлежал на героичното си минало само със сърцето си, защото целият този свят на твърде сложни политически машинации, игри, долнопробни разпри, хитри планове и коварни действия – е дълбоко чужд нему. Ние виждаме как през целия си живот той търси онзи вид политическо водачество за своя народ, който да го избави от вековна тирания. Той се опълчва срещу Георгиос Папандреу, за да се опита по-късно да потърси в негово лице истинският възстановител на демокрацията в Гърция. Когато полковниците поемат властта в Гърция, в първия момент Теодоракис дори се колебае дали те не са силата, която може най-после да донесе свобода и справедливост на онеправдания народ. Той е готов да види в тях нещо подобно на Насъровата организация на свободните офицери в Египет. По-късно картинката му става ясна.

Едни от най-хубавите страници ни разкриват страданието на Теодоракис по време на затвора. Той е изтезаван, но не от физическата сила на полицаите, както навред бе разпространено, а от собственото си безкрайно чувствително, артистично съзнание. Това е страданието на чувствителния човек.

По време на своето заточение в дивото планинско село Затуна Теодоракис пише нови песни, които преминават незабелязано под бдителните погледи на неговите пазачи, за да стигнат до свободния свят и ни донесат още едно доказателство за големия му талант. В едно от писмата, придружаващи тези песни, Теодоракис дава израз на цялото си нравствено, политическо и артистично верую: „Тези песни – тия, които аз току-що написах, тия, които аз написах вчера, и също и ония, които аз ще напиша утре – са посветени на всички вас, които вярвате в човека, в живота, в справедливостта, в демокрацията, в свободата и които сте направили борбата за защитата им цел на вашия живот“.

И така, по силата на чисто вътрешна необходимост и на най-високонравствена честност Микис Теодоракис скъса с една огромна илюзия, за да се отдаде на една реалност – музиката. Това е естествен ход, продиктуван от съвестта, която в този случай идва да защити творческото начало у един творец, който не желае евтини партийни хвалби, титлата „народен артист“ и унизителни потупвания по рамото от страна на какъвто и да е вид полковници.

Изглежда, че Микис Теодоракис дълбоко е разбрал, че няма никакъв смисъл да посвети живота си, за да смени едни полковници с други полковници. В края на краищата не е ли все едно в името на какво ще бъде потискан народа – национализма или комунизма. Не е ли все едно името на лъжата, в името на която нищо няма да бъде променено.

И сега следва друг въпрос. Промяната на партийната принадлежност, значи ли промяна на собствените убеждения? Мисля, че е тъкмо обратното – заради постоянството на своите убеждения, декларирани така красноречиво в книгата, Теодоракис не може да приеме партийните игри. И последният въпрос, който аз бих задал на всички действителни творци, в който и да е тоталитарен режим: Кое е по-голяма измяна – да измениш на себе си или да измениш на партията?

Измяната на себе си те изважда от списъка на личностите, за да те превърне в част от стадото, макар и да е стадо от народни артисти. А измяната спрямо стадото – те превръща отново в онази естествено индивидуалност, която е единственото оправдание на мъките на майката, която те е раждала.

Няма истински човек на изкуството, пък и на каквото и да е, който да не е личност. Членовете на стадото никога не са могли да изразят по-сложни музикални творби от колективното блеене. И това е толкова очевидно, че привеждането на доказателства е само загуба на време.

Случаят с Микис Теодоракис ме праща при един от последните броеве на списанието „Пламък“. Познавах един млад поет, талантлив, интересен и самостоятелен, за дълго време нежелан в списанията, изолиран от издателствата, макар и член на Съюза на писателите. И сега – точно обратното на Теодоракис, чета поеми, на които и най-сервилният партиен римосъчинител би могъл да завиди. Та този поет е написал една поема, в която пита кой ще се отрече от Христа, имайки предвид отричането на Петър. Алегорията е плитка. Христос в случая е Маркс или Ленин, или партията, а Петър – това е някой български Теодоракис. Бих запитал този поет дали наистина е напънал толкова силно въображението си, че е успял да отъждестви партията с Христос? Дали той наистина ненавижда Петровците? Или само им завижда? Защото при днешните обстоятелства да си Петър не значи лауреатство, не значи заслужил или народен артист, не значи непременно обществено признание, а значи – себе си. Толкова повече, че ако наречем нещата с действителните им имена – отричането не е от Христос, а от Дявола, който се е предрешил като Христос.

Понеже познавам добре този поет, виждам как той се опитва да си затвори очите, виждам как той с цялото си същество не вярва в това, което е написал, виждам може би и самооправданието му, че няма друг избор, ако иска да бъде печатан и утвърждаван като поет. Бедата е, че това, което е написал, не е поезия, и че това, което прави, е смърт за таланта му. А точно той беше човекът, който преди време събираше подписи за освобождаването на Теодоракис, когото той искрено обичаше. Би ли събрал сега подписи за затварянето на Теодоракис? Поне така следва от поемите.

Сигурно изглеждам прекален песимист, но мисля, че всеки следва съдбата си. Музиката на Микис Теодоракис ни подсказваше каква личност стои зад нея. И никой не успя да я покори, нито да я купи, нито да я промени. Защото е много трудно да накараш овцата да лети или орелът покорно да блее.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

 


[1] Йоанис Метаксас (1871 – 1941) – гръцки премиер, който налага диктаторски режим на 4 август 1936 г. Управлява до смъртта си през януари 1941 г. Противоречива фигура в гръцката история – режимът му е заклеймяван като диктаторски, но самият той е възхваляван заради отрицателния отговор, който дава на ултиматума на Италия през 1940 г. войските на Оста да влязат на територията на Гърция и да заемат „стратегически позиции“. (Б. ред.)

[2] Филм (1969 г.) на френския режисьор от гръцки произход Коста-Гаврас с участието на Ив Монтан в ролята на депутата-пацифист Ламбракис. Музиката към филма е на Микис Теодоракис. (Б. ред.)

[3] Григорис Ламбракис (1912-1963) – гръцки общественик и политик-пацифист. Ранен тежко от ултрадесни екстремисти по време на антивоенен митинг на 22 май 1963 г. Умира няколко дни по-късно в болницата. В деня след смъртта му по улиците на Атина излизат над 500 хиляди демонстранти. В негова памет хората изписват по стените на сградите „Z“ – от „Ζει!“ (Жив!). (Б. ред.)

[4] Жан-Жак Серван-Шрайбер (1924-2006) – френски писател и политик. През 1953 г. основава заедно с Франсоаз Жиру седмичника „Експрес“, чийто издател и директор е до 1970 г. Председател на Радикалната партия (1971-1979) и депутат в Националното събрание (1970-1978). (Б. ред.)

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияЗа религиозните измерения на руско-украинската криза
Следваща статияМеркел vs. Хабермас