Какво е Banitza.net? Онлайн списанието, създадено от Николай Николов и Рая Раева, събира личните истории на децата на прехода, родени около 1990-а, които не желаят другите отвън да разказват за тях.
Историята е съвкупност от фрагментирани и борещи се за доминация дискурси. Поне така знаeм от френския историк на философията Мишел Фуко. Трябва бавно и внимателно да разлистваме нейните страници, за да сме сигурни, че не пропускаме миниатюрните пропуквания в на пръв поглед толкова стабилните й и всемогъщи основи.
Трудно изречение, нуждае се от разясняване, от езика на Георги Господинов: историята съвсем не е огледалото, с което вървим по пътя и отразяваме света; „огледалото отдавна е счупено на безброй малки парченца” – нашите лични истории. Но как е възможно (дали изобщо е възможно) да ги свържем, дори и въображаемо, така че да не „стоят насипни, самотни и екстравагантни”?
Отговорът е прост – чрез езика и литературата. Тя представлява това лепило, способно да сглоби вечно заглушените и счупени лични истории в нещо повече. Тя може да пробие, да състави археология на тишината, да подготви черновата за първите букви на нещата, които не могат да бъдат разказани.
Става ли (ни) по-ясно? Може би приобщаването на така прецизно подбраните думи на Георги Господинов, които скромно и искрено се стараят да осъществят неговото разбиране за, както би казал Хайдегер, битие-в-света, се загубват между двете ни поколения.
Ние, Николай Николов и Рая Раева, сме архитипните ‘деца на прехода’ – нашата история започва след 1990-а, след Живков, Горбачов, Рейгън и Папа Йоан-Павел II. След Берлинската стена и нейното разрушаване. Ние (се) учим, живеем, протестираме, мислим и пишем, и въпреки това езикът, който използваме, все още не е автентично ‘наш’.
За ‘децата на прехода’ се пише винаги пасивно и отвън, винаги от другите. Така както историята на българския тоталитарен режим, на модерната българска личност, на (неосъществилата се) революция през 1989 г. не принадлежи на нашите родители. Истината за нея е наложена отгоре и това нанася основната травма на нашата историческа идентичност – парченцата остават разпръснати, остри, несъвместими и фрагментирани. Хора като Георги Господинов извършват тежката „работа по вкуса” в опит да ги съберат – литературата е лепилото.
Периодът на демократизацията също се нуждае от подобен подход и ние решихме да го изпробваме. Защото историята на съвремието ни не е (само) обективен прочит на това какво е политиката, какво е демокрацията и посткомунистическото общество. Историята на съвремието ни, на екзистенциалната криза, която обгръща нас, децата и цялата ни обществена и историческа биография, е и съвкупност от практики и отговори на въпроса ‘Как’ – ‘Как живеем?’ и ‘Как, по какъв начин конкретно, днес е по-различно от вчера?’.
Основите на този подход вече са заложени. Началото, разбира се, не бе нищо повече от пресечна точка за добрите идеи на група талантливи млади хора с ясна визия и отговорност за своето по-добро бъдеще в България и в Европа. В процеса на работа тази творческа енергия се трансформира в наш съвместен проект. В края на месец февруари по покана на редакторския екип на Литературен вестник, една от водещите медии за литература и изкуство в страната, част от Ранобудните студенти се включиха в съставянето и редактирането на предстоящото издание на вестника. Крайният резултат бе повече от впечатляващ, предвид на това, че разполагахме единствено с огромна доза ентусиазъм и нищожен опит. Тематичният (ранобуден) брой излезе с подзаглавието Деца на свободата, около което бе ориентирана и цялостната концепция на изданието. След големия успех на броя сме уверени, че не бива да спираме дотук и че проектът може да бъде доразвит и обогатен в електронен вариант – Banitza.
Banitza (http://www.banitza.net/) е онлайн списание, чрез което ние – Николай Николов и Рая Раева – се опитваме да слепим и свържем всички фрагменти, които едновременно спомагат за осмислянето на последните 25 години у нас, но и винаги остават заглушени и неизказани. Защото какъв по-добър начин да разберем как живеем от това да прочетем и чуем как личните истории на ‘децата на свободата’ се отразяват в общите процеси на ‘прогрес’, ‘преход’, ‘демокрация’ и се борят с тях. И ако нашият подход е правилен, то тогава ‘самотните’ екстравагантни парченца, които сега ще ви представим, ще ви прозвучат не като отделни, счупени и изолирани екстракти на лични истории на хора, родени около 1990-а, а като едно ясно и цялостно отражение на съвременното ни общество:
Диляна Лупанова, 24 г.
Родена съм в самия край на ноември 1990 г. – точно след като последното комунистическо правителство слиза от власт. Преносена с десет дни, мама винаги е казвала, че сякаш съм изчаквала Андрей Луканов да подаде оставка, защото не съм искала да се родя в грозен свят.
Николай Николов, 24 г.
У нас нямаше революция и е трудно да се говори за преход в истинския смисъл на думата – такъв, какъвто е имало в Централна Европа. За България 1989 г. не представлява същата възможност за завръщане към историята, за коригираща революция, за забравяне на тоталитарната репресия.
Александър Кирицов, 26 г.
Беше забавно да си извиняваме отсъствията с фалшиви медицински бележки, но и беше страшно, когато заради скъпи антибиотици през зимата не оставаха пари за подарък от дядо (Коледа).
Неда Генова, 24 г.
Ако да си синя, значи да искаш да можеш да протестираш, да разказваш вицове, да пътуваш и да учиш в чужбина, да избираш самa дали да продадеш част от къщата си и с кого да живееш в нея, то значи съм и синя. Но няма как да бъда синя, ако това изключва възможността от червеното или лявото.
Анна Мангалова, 20 г.
Спомням си „Приказка за стълбата” и думите на Смирненски – „Кой си? – попита го дяволът”. Питам родните ни управници „Кои сте?” и „Кой?”. Питам теб – „Кой си?”. Защото и мен същото ме пита онази несломима съдница – Съвестта. Как ли ще ни опишат след време?
Рая Раева, 21 г.
Ние сме децата на прехода, като все по-често започваме да наричаме себе си и децата на свободата, на промяната, на демокрацията, на бъдещето.
Ваяна Качакова, 22 г.
Искам да виждам, че започва процес, който ще направи бъдещето по-сигурно и предвидимо. И по-важното, искам аз да мога да бъда част от този процес.
Вярваме, че тези цитати много ясно отразяват същността на преживяното и преосмисленото през последните 25 години (а това са само една малка част от събраните текстове). Важно е обаче какво мислите вие, защото се нуждаем от подкрепата ви. Търсим историите на още ‘деца на свободата’. Истории, които да описват прехода – обществен и личен, спомените, демокрацията, погледната отвътре навън.
Мечтата ни е да продължим да развиваме този проект, който започна от един брой на Литературен вестник, а впоследствие прерасна в рубриката ‘Деца на свободата’. Крайната цел е събирането на всички тези гласове в материална цялост. Искаме да последваме примера на Георги Господинов и да напишем свой „роман от всички онези неща, които обикновено не влизат в романите”. Но вашите гласове и парченца са най-важната част, защото без тях лепилото си остава лепило. Но заедно можем да сглобим огледало, да се осмелим да погледнем дълбоко в него, да разкажем на пръв поглед невъзможното за разказване.
Очакваме вашите текстове! Свържете се с нас директно или чрез Портал Култура, които ни подкрепят в развитието на този проект.
