0
858

Дневник на едно тяло

Даниел Пенак е един от най-известните и четени съвременни френски автори. Роден е на 1 декември 1944 г. в Казабланка, Мароко. Баща му е военен и детството му преминава в Африка и югоизточна Азия. Ученическите му години са катастрофални: отнело му е повече от една година да се научи да изписва буквата „А”, повтарял е няколко пъти различни класове, докато в един момент, както сам казва, „всичко, което бях трупал като знания и умения, без дори да си давам сметка, изведнъж избухна.” По-късно завършва литература в Ница и започва работа като преподавател, професия, която практикува повече от трийсет години. Автор е на четирилогията За щастието на людоедите, Феята-помпа, Малката продавачка на проза, Господин Малосен, на есето Като роман и др.

Дневник на едно тяло е последният му роман, издаден във Франция през януари тази година. Става дума за доста амбициозен и рискован проект. Главният герой на повествованието започва да води дневник на своето тяло още щом навършва 12 години. И така до 2010 г., когато умира на 87 г. Неговата цел? Да улови многобройните изненади, които едно тяло поднася на нашия дух през целия ни съзнателен живот. Поради което и героят на романа решава да обхване времето, описвайки цялата еволюция на организма си, дори до най-тривиалните подробности.

                                                                                                                                      Дневник на едно тяло

                                                                                       (откъс)

    

       64 години, 2 месеца, 18 дни                                                               Понеделник, 28 декември 1987г.

Една глупава шега, която Грегоар и приятелят му Филип скроиха на малката Фани, ми припомни първоначалната сцена на този дневник, травмата, която стана причина той да се появи.

Мона много обича да разчиства и заръча да се изгорят вехториите, останали още от времето на Манес: паянтови столове, прогнили матраци, проядена от червеи ръчна количка, стари спукани гуми. Едно почти истинско ритуално аутодафе, огромно и зловонно (което, въпреки всичко, изглеждаше почти невинно на фона на  ежегодните разпродажби на покъщнина, организирани във всеки град). Натовари с тази задача момчетата, които бяха решили да се възползват от кладата и да разиграят процеса срещу Жана д`Арк. Бях изтръгнат от работата си от писъците на Фани, чиято роля бе на светицата. През целия ден Грегоар и Филип превъзнасяха достойнствата на Жана, за която Фани, през своя шестгодишен живот, никога не беше чувала. Предимствата на Рая бяха представени от двамата с такъв блясък и великолепие, че тя пляскаше с ръце и подскачаше от радост, в очакване на предстоящото жертвоприношение. Но когато видя жарта, в която трябваше да бъде хвърлена жива, Фани се разпищя и се втурна към мен. (Мона, Лизон и Маргьорит бяха в града.) Малките й ръце панически се забиха в мен като нокти на граблива птица. „Дядо! Дядо!” Опитах се да я успокоя , като й говорех „не плачи”, „всичко свърши”, „няма нищо страшно” (което не беше вярно, напротив, беше доста обезпокоително, но тогава все още не бях в течение на този план за предстояща канонизация). Сложих я да седне върху коленете си и усетих, че се е напишкала. Не само това, ами се беше изпуснала от страх, беше се изцапала цялата от ужас. Сърцето й биеше бясно, дишаше на пресекулки. Стискаше челюстите си толкова силно, че се изплаших да не получи гърчове. Приготвих й гореща вана и я накарах да влезе в нея. Чак тогава тя ми разказа, с несвързани и накъсани изречения, през плач, съдбата, на която тези двама грубияни се канеха да я обрекат.

И ето ме тук, в момента, в който започвам да пиша своя дневник. Септември 1936 година. На дванайсет години съм, скоро ще стана на тринайсет. Скаут съм. Преди това бях вълче (1), носещ едно от онези имена на животни, станали толкова популярни покрай „Книга за джунглата”. Аз съм скаут, това е много важно, вече не съм вълче, а голям, аз съм голям. Краят на лятната ваканция е. На скаутски лагер съм някъде из Алпите. Във война сме с един друг лагер, който открадна нашия флаг. Трябва да си го върнем обратно. Правилата на играта са прости. Всеки от нас носи по едно шалче на гърба си, затъкнато в колана на късите панталонки. Нашите противници също. Наричаме това шалче „живот”. Не просто трябва да се върнем от битката с нашия флаг, но трябва и да съберем възможно най-много „животи”. Наричаме ги също „скалпове” и ги закачаме на коланите си. Този, който се сдобие с най-голям брой шалчета, е страховит воин, „ас на лова”, като пилотите през Първата световна война, които са украсявали кабините си с немски кръстове, пропорционално на свалените вражески самолети. С две думи, играем си на война. Тъй като не съм особено як, губя живота си още в началото на сраженията. Попаднал съм в засада. Притиснат съм към земята от двама противници, а трети е на път да отнеме „живота” ми. Връзват ме за едно дърво, за да не се изкуша, дори мъртъв, да се завърна в битката. И ме изоставят тук. В самата гора. Завързан за един бор, чиято смола полепва по голите ми ръце и крака. Моите врагове изчезват. Фронтът се отдалечава, от време на време чувам все по-далечни и по-слаби гласове, след малко вече не долавям абсолютно нищо. Във величествената тишина на гората въображението ми се пробужда. В тази тишина, в която се долавят всякакви звуци: изпуквания, проскърцвания, въздишки, приглушени смехове, вятърът в дърветата… Идва ми наум, че животните, смутени от игрите ни, сега отново ще се появят. Не вълците, разбира се, нали вече съм голям, не вярвам във вълци, ядящи хора, но глигани например. Какво може да направи един глиган на завързано за дървото момче? Без съмнение нищо, ще го остави на мира. Но ако глиганът е женски със своите малки? Въпреки всичко, не ме е страх. Просто се опитвам да обмисля всички възможни варианти в тази ситуация. Колкото повече усилия правя да се освободя, толкова повече въжетата се затягат около мен и смолата полепва по кожата ми. Дали ще се втвърди? Едно е сигурно, няма да успея да се развържа, скаутите знаят как да правят здрави възли. Чувствам се ужасно сам, но не допускам да ме завладее мисълта, че никога няма да бъда намерен. Знам, че често срещам  хора в тази гора, които идват да берат боровинки и малини. Знам, че щом сраженията стихнат, някой ще се сети за мен. Дори противниците да са ме забравили, нашият патрул ще забележи отсъствието ми, ще кажат на някой възрастен и аз ще бъда освободен. Търпеливо понасям тази несправедливост. Разумът ми с лекота овладява образите, които въображението ми рисува. Една мравка се покатерва по обувката ми, след това по голия ми крак, като леко ме гъделичка. Няма да позволя на някаква си мравка да помрачи разсъдъка ми. Преценявам, че сама по себе си тя е безобидна. Дори да ме ухапе, дори да влезе в панталоните ми, след това в слиповете ми, не е страшно, ще понеса болката. Не е нещо кой знае какво да бъдеш нахапан от мравки в гората, на всеки се е случвало, това е поносима болка, щипе, но бързо отминава. Чувствам се спокоен, като естествознател, който наблюдава насекомите, докато не виждам, на два или три метра от моето дърво, в корените на висок бор, един съвсем истински мравуняк – огромна могила от борови иглички, пъплеща тъмна и свирепа маса, чудовищно застинало гъмжило. Когато погледът ми попада и върху втора мравка, която пълзи по сандала ми, въображението ми се развихря с пълна сила. Вече не става въпрос за безобидни ухапвания, мравките ще ме погълнат, ще ме разкъсат жив. Не си представям сцената в подробности, не си мисля как те лазят по голите ми крака, как  разкъсват половите ми органи и ануса ми, как проникват в тялото ми през очните кухини, през ушите, през ноздрите ми, как ме изяждат отвътре, като пролазват през червата и синусите ми, не си мисля, че ще се превърна в човешки мравуняк завързан за този бор, бълващ през мъртвата си уста орди от усърдни мравки, забързани да ме пренесат троха по троха до отвратителния търбух, който не спира да къркори на три метра от мен, не мисля за тези мъчения, но те всички се изливат в ужасяващия крясък, който надавам, със затворени очи и зейнала уста. Това е зов за помощ, който разтърсва цялата гора и света отвъд нея, пронизителен писък, в който гласът ми се разбива на хиляди остри като игли парченца и цялото ми тяло вие с гласа на малкото момче, в което отново съм се превърнал, сфинктерът ми изригва също толкова мощно, колкото заседналите в гърлото ми викове, усещам как се изпускам в панталона си и всичко потича надолу по краката, диарията се смесва със смолата и това още повече ме ужасява, защото миризмата – казвам си – миризмата ще опияни мравките, ще привлече други животни, и дробовете ми се пръскат от викове за помощ, облян съм в сълзи, лиги, сополи, смола и изпражнения. При все това осъзнавам, че мравките изобщо не ми обръщат внимание, че продължават тромаво и бавно да вършат работата си, да се занимават с безбройните си дребни задачи, че освен тези две лутащи се по краката ми мравки, останалите, които без съмнение са милиони, ме игнорират напълно, виждам го, давам си сметка, дори го разбирам, но вече е твърде късно, страхът е по-силен, чувството, което ме е обзело, изобщо не се подчинява на реалността, цялото ми тяло изразява ужаса да бъда разкъсан и изяден жив, ужас, който съществува единствено в ума ми, който няма нищо общо с поведението на мравките; разбира се, че дълбоко в себе си знам всичко това и по-късно, когато отец Шаплие, да, казваше се Шаплие (2), ме попита дали наистина съм смятал, че мравките ще ме изядат, ще отговоря, че не, и когато ме помоли да призная, че съм се преструвал, ще потвърдя, и когато ме попита дали ми е било забавно да плаша с виковете хората, които се разхождат в гората, и които в крайна сметка ме спасиха, ще отговоря, че не знам, и „не те ли е срам, че те доведоха при приятелите ти целия омазан в изпражнения, като някое бебе”, ще отговоря „да, срам ме е”, всички тези въпроси, които ми задава, докато се мия на маркуча, докато премахвам мръсотията, без дори да свалям дрехите си, „които всъщност са униформа, нека ти напомня, скаутска униформа, не забравяй, и запита ли се за секунда поне какво ще си помислят за скаутите мъжът и жената, които те откриха?” „Не, съжалявам, не съм мислил за това.” „Кажи ми истината, този цирк ти достави удоволствие, нали? Не лъжи, не ми казвай, че не ти е било приятно. Забавлява  се, нали?”

Не мисля, че успях да отговоря на последния въпрос, понеже още не бях започнал да пиша този дневник, чиято цел, през целия живот, който ми предстоеше оттук нататък, щеше да бъде да налага граница между тялото и ума, да защитава тялото ми от атаките на въображението и въображението от неуместните пориви на тялото. „А какво ще каже майка ти? Помисли ли какво ще каже майка ти?” Не, не, не бях помислил за мама и тъй като той продължаваше да ми задава този въпрос, си дадох сметка, че единственият човек, когото не бях призовал докато крещях за помощ, беше мама, мама беше единствената, която не бях повикал.

Бях изгонен. Майка ми дойде да ме вземе. На следващия ден започнах този дневник с думите: „Вече няма да ме е страх, вече няма да ме е страх, вече няма да ме е страх, вече няма да ме е страх, вече никога няма да ме е страх.”

Бележки
(1)  Скаут под дванайсетгодишна възраст. Б.пр.
(2)  Chapelier (фр) – шапкар. Б.пр.

                                                                                                                                   Даниел Пенак: Метафората е точен образ

 

Откъси от интервюта за списание Лир (май 1995) и списание Ел (октомври 2007)

Сравняват ви с Реймон Кьоно, Емил Ажар, Албер Коен, Фредерик Дар. Това ласкае ли ви?

Да, това са все хора, които обичат и приемат езика такъв, какъвто е, едновременно с неговата великолепна класическа застиналост и със способността му да бъде абсолютно непредвидим, да се самовзривява отвътре. Във Франция, щом някой автократ дойде на власт, било то Франсоа I, Луи XIV или Наполеон, той неминуемо създава институция, която ограничава и поставя езика в рамка. От своя страна хората започват да се бунтуват, да защитават езика си от собствения му класицизъм, създават жаргони, кодирани езици, за да не може властта, която са принудени да търпят, да разбира какво си казват. Също така французите имат невероятната способност да измислят метафори, които нямат нищо общо с жаргонния език.

Това, което днес наричате „метафора”, до скоро за вас беше „точен образ”…?

Да, това, което толкова харесвам в черните романи на Чандлър, Честър Хаймс, Джеръм Черин, са именно каталозите от „точни образи”. Романът на Черин, трябва специално да го спомена, „Мистериозният Исаак”, е великолепен, чел съм го стотици пъти.

Казвате, че предпочитате „точния образ” пред „пропитата от смисъл логорея”?

Не обичам да чета романи, които в действителност са зле прикрити есета. Какво представлява персонажът? При възникването си той е идея, която постепенно се избистря и придобива плът. Когато четете романа и не си давате сметка за тази идея или я усещате само интуитивно, значи романът е успешен. Но ако персонажът се свежда единствено до идеята и може да се обобщи и разкаже само посредством нея, значи романът не се е получил, авторът е предпочел смисъла и поуката пред това да опише истинския и пълнокръвен живот, който сам по себе си е лишен от смисъл.

Продължавате да преподавате на половин работен ден. Това вдъхновява ли ви?

Училището е отражение на реалността. Когато влезете в една класна стая, вие влизате в истинския живот. От 25 години обичам и практикувам тази професия, винаги съм се разбирал с учениците си, не мразя колегите си, административните въпроси не ме натоварват… Но все пак преподавам в Париж, а не в някое предградие на ръба на социалния минимум. Когато започвах, бях назначен в Соасон, с деца, някои от които бяха под съдебен надзор. Истината е, че не е толкова трудно, стига да осъзнаеш, че откъдето и да идват и каквито и да са, децата винаги имат нужда от обич, от авторитет, от разбиране и взаимност. „Проблемните” ученици никога не идват сами на училище, когато влизат в клас, те приличат на глава лук – пластове тъга, тревога, озлобление, гняв, неизпълнени желания, яростно отрицание, заплашително настояще и обречено бъдеще. Часът може да започне истински едва когато този товар бъде премахнат и лукът бъде обелен.

Как реагирате, когато някой ученик отказва да чете?

Когато едно хлапе на 14 години заяви „Аз не обичам да чета”, ако учителят вземе думите му насериозно, с това дете е свършено. Целта на нашата работа е ученикът не просто да си вземе изпитите, но да се превърне в читател. Честно казано, не виждам какво би вдъхновило децата да четат, ако всичко в крайна сметка се свежда до един изпит. На учениците си чета романи на глас, като спирам на най-вълнуващия момент. Винаги се намира някой да каже : „Господине, моля ви, дайте ми го! Ще ви го върна утре!” Важното е да породиш желание, интерес. По време на този един час, в който чета мои любими автори, от Шекспир до Фанте и Маркес, не задавам нито един въпрос и не изправям никого на дъската. По този начин те се научават да не се страхуват от мен и да ми имат доверие.

Превод от френски: Мина Петрова