0
2727

Днес е необходимо да се действа

Фердинанд Шмац на Софийския литератерн фестивал през 2018 г., фотография Яна Лозева

С австрийския поет и писател Фердинанд Щмац, който участва в Софийския литературен фестивал през декември 2018 г., разговаря Марианна Георгиева. 

Фердинанд Шмац е поет, писател и есеист, роден е през 1953 г. в Корнойбург, Австрия, живее във Виена. Следва германистика, история и философия. Между 1983 г. и 1985 г. работи като лектор по немски език и литература в университета Нихон в Токио. От 2012 г. е професор и ръководител на Института за езиково изкуство към Университета по приложно изкуство във Виена. Автор е на книгите dschungel allfachprosa gedicht, das große babel,n и много други. Последният му публикуван роман носи заглавието Durchleuchtung: Ein wilder Roman aus Danja und Franz. Шмац е носител на литературните награди „Георг Тракл“ (2004), „Х. К. Артман“ (2006) и „Ернст Яндл“ (2009).

Нека да започнем от факта, че вие пишете не само поезия, но и проза. Какво е необходимо за един автор, за да излезе от кратката форма на стихотворението и да премине към романа?

Трябва да ви кажа, че това е много добър въпрос, но отговорът му е труден. Необходимо е да обработваш думите по различен начин – в стихотворението отделната дума е важна, както и точното място на тази дума в отделния стих – т.е. думата играе ролята на изречение. Рамката на времето и пространството е коренно различна в сравнение с тази в прозата. В стихотворението диханието и участието на тялото са много важни – те са част от самата организация на създаването на едно стихотворение. Аз мога да кажа за себе си, че дължината на моето вдишване отговаря на дължината на стиха. В прозата това не е възможно. Тук отношенията на времето и пространството са коренно различни, при това не само физически, но и ментално, просто формата на наратива, на разказа е друга. Да намеря тази форма за мен беше доста голямо предизвикателство, то е свързано с това, че самата дума има обратно действие върху съдържанието – опитът е важен, възприятието, чувствителността, светоусещането – и те участват в целия процес на изграждане на текста. Германският автор Алфред Дьоблин е казал, че всяко съдържание си търси форма. Това е от решаващо значение за прозата и аз се опитах да разработя именно тази форма. Или пък формата заедно с езика се е развила в мен – това е диалог между съзерцанието и вътрешното усещане. Важи и за поезията, но в прозата звучи по друг начин, защото, както казах в началото, структурата на изречението е друга. Що се отнася до моето обръщане към прозата, за мен тази тема дойде с израстването ми, с остаряването ми и означаваше да изследвам света автобиографично – старите вечно валидни въпроси: откъде идваме, кои сме ние, къде отиваме. И това се опитах да пренеса върху пишещото Аз, да го използвам и да разбера моето Аз като фикция, не в по-тесния смисъл като спомен, а в специфична форма.

В такъв случай може ли да се каже, че поезията и прозата като сублимация, са свързани с различен екзистенциален опит?

Да, но сублимация не в тесния смисъл на думата. За мен сублимацията означава да представиш нещо като друго нещо. А в прозата аз се опитвам „другото“ да го представя просто като „друго“, а не като нещо, което не е. Рамбо е казал, че Аз не е нещо друго, аз не съм Аз, и това беше за мен предизвикателство. А „другото“ включва моя спомен, откъде идваме, какво е сега съвремието, какво е общността, докъде ще доведе всичко това – в моя роман посоката е най-вече просветлението. Флобер е казал, че всяка дума трябва да се полира. При писането на проза обаче това би означавало някакъв ужас – когато аз пиша проза, се придържам силно към формата и се опитвам да я запазя такава, каквато трябва да бъде.

Вие имате пристрастие към психологичността на литературния текст. Каква мислите, че е задачата на литературата днес – има все повече автори, които твърдят, че тя трябва да е социална и дори политическа.

Като социален човек аз абсолютно вярвам, че е така, това е задачата на литературата. Литературата и изкуството обаче трябва да реагират по друг начин, да действат конструктивно. Но както историята показва, а и по думите на голямата австрийска писателка Елфриде Йелинек, която пише с политически замисъл, „поезията и литературата не могат да променят политиката“. Аз обаче мисля нещо друго – мисля, че едно стихотворение, един стих, когато отразяват отношенията, в които живеем, най-вече комуникациите в обществото, и успеят да трансформират тези отношения в естетически език, по всяка вероятност ще могат да предизвикат някаква промяна в отделния читател. И надеждата е, естествено, че броят на тези читатели ще е възможно най-голям, така тази общност може да се опита да промени света в друга посока. Естествено не става дума за политическо ръководство, каквото наблюдаваме при някои автори – според мен това няма да е успешно. Необходимо е да формулираме в нова, специфична форма езика, с който сме се родили, езика, който ние владеем в света, и по този начин да създадем един нов образ на света. Истинската литература винаги е правила това – има някои романтични стихотворения, които са дори политически, и според мен са по-политически, отколкото са политическите стихотворения на Брехт или Маяковски.

В едно свое есе Самюъл Бекет казва, че иска да се откаже от оковите на лингвистичния език, за да се добере до чистия смисъл.

Обичам Бекет! Бекет е автор отпреди сто години, но заедно с Гъртруд Стайн и Джеймс Джойс е центърът на модерността. И аз се надявам, че модерността не е приключила с тях и ние можем да стоим там, където Бекет и другите автори са работили. Наистина можеш да се освободиш от оковите на езика, ако свалиш лингвистичното ограничение – това е една „не-конструкция“, той казва, че за него думата „не“ е дори по-добра от нова конструкция, защото ние сме исторически същества. Мисля, че Бекет е направил именно този опит – той е успял да направи някакво преобразяване, макар че неговите герои достигат нулевата точка на своето съществуване. Но от там може да се намери ново начало и път за нов живот. В този смисъл Бекет не трябва да се разглежда деструктивно – при него се наблюдава голямо потвърждение на живота.

В този смисъл какъв мислите, че е Годо, когото съвременна Европа очаква?

Годо е все пак е фантазия и може би символ – не на Бог, но на друга форма на съвместно живеене. Смятам, че по този начин се получава една деилюзорност и изглежда, сякаш ние не умеем да чакаме. По-скоро днес е време, в което е необходимо да се действа. За литературата това означава следното: различните форми на общуване, които са доминиращи в комуникацията, трябва да бъдат сграбчени и използвани. И в този смисъл може да се наложи предварително да ги промениш, за да можеш да оформиш нещо ново. И това средство е именно позицията, която се поема от Годо. Може би.

За Австрия има клише, което я представя като дълбоко консервативна. Как се усещате като автор и като човек, живеещ в тази част на Европа, когато става дума за последните емигрантски вълни, страховете от тях и несигурността. Предизвикателство ли е това за вас?

При всички случаи това за мен е предизвикателство, чувствам се обезпокоен, но това не е свързано с консервативната позиция на Австрия, а по-скоро с начина, по който нещата се развиват. Имам предвид политическите промени, които настъпват не само в Западна, но и в Източна Европа – в Полша, Унгария, които според мен не са политически в социалния смисъл на думата, като че ли те не произлизат от обществата, а сякаш са спуснати отгоре. И това води до дълбока вътрешна фрустрация и отчаяние у хората, които в един момент просто престават да виждат смисъла на живеенето. Нали не чакаме Годо? И хората се организират и настройват срещу бежанците. В това отношение Австрия е доста нападана и упреквана за студеното си отношение към така наречения „странник“ или „чужденец“. И тук отново имаме това разделение на две – на две половини, които могат да доведат до една обща форма. От една стана, ние също протестираме, работим върху образованието, с различни медии, и действаме като опозиция… На този фон е важно да се намери някаква литературна форма – нека отново се върнем към Бекет, всичко това намира някакво поетично качество – в това е задачата на литературата в момента, според мен.

В едно интервю вие казвате, че терминът „диагноза“ е много важен за вас и го съотнасяте към сюжетите, които създавате. Не се ли страхувате, че именно диагнозите могат да стигматизират личността и литературата?

Да, използвам понятието „диагноза“ – това са именно тези лингвистични окови, които обгръщат, обхващат и дефинират един свят. Така разбирам аз понятието „диагноза“. Диагнозите за света трябва да бъдат анализирани и да се обезсилят. Аз не съм лекар, но така разбирам свободата.