1
2582

Днешният катастрофичен консерватизъм

Една от най-характерните черти на съвременния консервативно-катастрофичен възглед за историята е, че неговите адепти, бидейки убедени, че историята се движи към т. нар. (например от Александър Дугин) „либерален апокалипсис“, са склонни да виждат света, в който им се е паднало да живеят, не просто като запътил се към крах, но и като вече достигнал – именно в техните дни – до него; да го виждат следователно като свят, в който катастрофата вече се случва. А това фатално ги тласка в политическата практика към пагубното изкушение да катализират тази катастрофа, да се видят като предопределени участници в „последната битка“ на „традицията“ с „пост-модерността“.

Съвременният православен богослов Панталеймон Калайдзидис определя този комплекс като актуализиране на изкушението не на някой друг, а на самия Иуда, доколкото – според тълкуванието му – истинският мотив за постъпката на Искариота са били не „тридесетте сребърника“, които той е получил за стореното, а заслепеното му, истерично желание да ускори и даже – да предизвика развръзката – да накара Христос най-сетне да влезе в „последния сблъсък“ с враговете Си и да се открие като Месия, ако действително е такъв. Предавайки Учителя, Иуда е пожелал да ускори спасителното стълкновение, в необходимостта на което е бил убеден, и да реализира (сам) „есхатона“, чието „отлагане“ повече не е можел да понася.[1]

Независимо дали ще приемем подобно разбиране за „изкушението на Иуда“ ние ще трябва да се съгласим, че (и в днешните си превъплъщения) катастрофичният възглед за историята е склонен да стилизира съвременния му свят като свят, в който „тайната на беззаконието“ вече „се извършва“(срв. 2 Сол. 2:7) и следователно ние сме длъжни не да чакаме, а да действаме и даже да подтикнем Христос да действа.

Та нима – твърдят съвременните адепти на катастрофичния консерватизъм – днешният „пост-либерален“ свят не се е превърнал в свят, в който грехът е достигнал такава дълбочина и размах, че практикуването му вече по същество раз-човечава, ликвидира човека като човек, превръща го – казва ни например споменатият Дугин – в „мутант“, „киборг“, „хибрид“ – пост-човек, в когото благодарение на пределната му „секуларизация“ вече не е останало почти нищо човешко.

Но ето защо в преживявания от нас (пределен) исторически момент спасявалата до днес света Църква се вижда изправена вече срещу… самия спасяван свят. „Този свят“ вече е влязъл с нея в открит сблъсък и убивайки човека (в човека), посяга да отнеме от нея и от Спасителя самия обект на спасението – да „извърши тайната на беззаконието“.

Какво може да се направи в това „екстремно“ положение тогава?

Там е работата, че според практически всички катастрофици в най-последните времена (в които неизменно им се пада да живеят) на Църквата – според предсказаното – ще бъде отнета всяка възможност да „задържи“ демоничния поход на „този свят“ срещу Бога – да бъде κατέχων („сила, която задържа“), каквато е била през всички векове до епохата на „края“. Собствено обаче така стоят нещата и днес според Путиновия идеолог. Още в епохата на „Модерна“, обяснява ни той, „секуларността“ е спечелила решаваща битка с бастиона на „Традицията“ и след нея вече никаква само духовна сила не е в състояние да й противодейства в победоносния й човекоубийствен поход.

Въпросната „решаваща битка“, спечелена, според Дугин, от духа на „този век“ в предходната на нашата епоха, е провъзгласяването на човека – творението на Бога – за напълно свободна – автономна личност, носителка на „неотнемаеми“ и „неотчуждими“ от нищо по-висше „права“. Но ето защо към нея на Църквата е позволено да се обръща вече само в порядъка на пълната доброволност, т.е. позволено й е да разчита единствено на свободното съгласие на „автономния“ с нейните спасителни норми. Тази победа на секуларния дух дори е била обявена (разбира се, от „западното християнство“) за произтичаща от църковното учение за човека и е довела до прословутото и толкова разхвалено „отделяне на Църквата от държавата“. И ето, когато тази високо възхвалена „автономна личност“, въпреки апелите на „Традицията“ към нея, е започнала, разбира се, да потъва във все по-арогантна и разюздана греховност, либералната държава, която на свой ред е приела въпросната „автономия на човека“ като най-важната ценност, която следва да защитава, не просто е престанала да го възпрепятства по пагубния му път, но както става вече в нашите дни – тя във все по-голям мащаб възпрепятства всяко възпрепятстване на „свободата“ – в колкото и греховна (от традиционна гледна точка) посока тази „свобода“ да би решила да се определи. Любими примери на съвременния катастрофизъм тук са невъзпрепятстването и легализирането на различни видове перверзии, узаконяването на еднополови бракове, на промяна на пола и т.н.

Ние съвсем не твърдим, че подобни практики не са факт в нашия съвременен свят и не произлизат в дълбочина действително от едно превратно разбиране за автономията на човека. Виждаме обаче типично катастрофична крайност в заключенията, че всички тия примери ясно показват, че в наши дни вече се достига до пагубното оправомощаване на човека да разчовечава себе си, да се превръща в не-човек, в „мутант“, в „хибрид“ и че целият този „поход“ на секуларния („либералния“) свят, наченал се с епохата на възцаряването на „реалността“ на мястото на „сакралността“ и деградацията на традиционния homo religiosus в неограничавания от нищо „духовно“ homo oeconomicus, се разкрива днес – с настъпването на „Пост-модерната“ епоха – като в най-голяма дълбочина „походсрещу самото спасение, срещу Самия Спасител, на Когото се препятства вече не просто да спасява човека от греха му, но направо Му отнема човека, който въобще може да бъде спасяван (и тук пръст не може да няма Дяволът). Подобни крайни възгледи – едва ли може да се отрече – обосновават обаче необходимостта (и неизбежността) на този „поход“ да се противодейства с едно последно и вече военно усилие той да бъде спрян. А в какво точно трябва да се състои то?

Именно тук е целият „нерв“ на (съвременните) консервативни катастрофични политически идеологии. Защото, внушава се в тях, за да „отвоюва“ човека от него самия, за да спаси жертвата на човека (=човека) от убиеца на човека (=човека), на „Традицията“ днес вече не е достатъчен „духовният меч“, с който тя е действала през вековете (и чиято сила „секуларизираният свят“ е парализирал напълно). Самата „Традиция“ трябва да бъде защитена от меча на една сила, нагърбила се с есхатологичната задача да запази в крепостта си подложените на сетното гонение „традиционни ценности“.

Ето как възниква идеята за „апокалиптично“ насилие, стилизирано като неизбежен последен „отпор“ на убийствения секуларен натиск „в края на времената“. За да бъде „върнат“ човекът на Спасителя (или по-скоро, за да бъде предизвикан Спасителят да се намеси и да го вземе от ръцете на „похитителите“), трябва да бъде направен един последен опит нещата в света (достигнали предела на поносимото) да бъдат възвърнати в обратния на случилото се порядък.

Разбира се, това последно усилие трябва първо да се помъчи да спре човека да продължи самопогубването си, т.е. с практикуването на несдържания си от нищо грях да се „произвежда“ не просто като „грешник“, а – вече – като „не-човек“, като „мутант“, „киборг“, „хибрид“, в който не остава нищо за спасяване.

Но за да може да направи това последно „спасително усилие“, онзи, който ще го извърши, трябва да се помъчи преди това да отнеме на човека онази прословута „свобода“, на която секуларната („либералната“) държава днес е ограничила всяко ограничаване. А за да му бъде пък тя („спасително“) отнета, трябва да се направи решаващ последен опит да бъде съкрушена секуларната („либералната“) държава, която собствено е първото препятствие пред това спасително дело.

Тоест в тия „последни дни“ е ултимативно наложително да се направи последен опит държавата от ограничаваща ограничаването на пагубната „свобода на личността“ отново да се превърне в ограничаваща тази свобода държава. Едва когато и ако това стане, вече с органите на тази „освободила“ парализираните сили на „Традицията“ държава човекът ще може да бъде върнат на Църквата и нейното спасително душегрижие.

С две думи: за да бъде „спасено“ спасението на Спасителя от вече  надделяващия го грешен свят, в тия „последни дни“ трябва да бъде направено усилие да бъдат възстановени последователно всички опразнени от развитието на „секуларността“ сили, които са „задържали“ света: първо, да се възстанови държавно подкрепяната, сиреч, „официалната“ Църква, сетне – да се възстанови държавата като неин „светски меч“, гарантиращ й силата да спасява с „духовния“ (собствено да се възстанови опразнената Юстинианова „симфония“ на държавата и Църквата). Но първо и преди всичко – като условие за всичко останало – трябва да се направи опит да се „съкруши“ либералната държава, която не позволява днес всичко това да бъде извършено. Защото в тия „последни дни“ тя de facto се е превърнала в анти-κατέχων – в сила, която не позволява на спасителния κατέχων („Традицията“) да действа в света.

Сотериологично-наложителен и неизбежен за консерватора-катастрофист следователно, се очертава един последен сблъсък на κατέχωνите – онзи, който „задържа“ и векове е задържал раз-човечаването на човека от иманентно действащата в него сила на греха и този, който в нашите „последни дни“ парализира неговото действие.

Както се вижда на есхатологичния хоризонт на описаната идеология се очертава призракът на една нова тоталитарна държава, която се мисли като предмет на последното усилие на „здравите сили“ в разгара на вече започналата се есхатологична война.

Тази държава се мисли в патетично-апокалиптични категории – тя трябва да се изправи срещу похода на греха и да направи усилието да го спре.

Важно е да се отбележи значи, че в сърцето на катастрофизма от всички епохи (а в това отношение съвременният не прави изключение) живее едно убеждение, че преди Божествената „развръзка“ тотално „одемонелият“, погубилият се в греха си свят ще трябва да се срещне (и влезе в сблъсък) с един най-последен останал на земята κατέχων – с едно последно убежище на „Традицията“, изправило се срещу човекоубийствения му поход, и едва този пределен сблъсък ще предизвика намесата на Спасителя.

Убеждението в наличието на такава „последна крепост“, която ще трябва да защити „Традицията“, да се изправи срещу сетния щурм на Антихриста идва, разбира се, от не можещите да се пренебрегнат думи на Христос, че „вратата адови“ няма „да надделеят“ [над Църквата Му] (срв. Мат. 16:18). Само че у катастрофиците (включително у съвременните) – и в това е тяхната пагубна заблуда – на мястото на „Църквата“ неизменно се подставя сила от доста по-различен вид, в чийто характер лесно се „разчитат“ чертите на „изкушението на Иуда“ така, както го тълкува споменатият Панталеймон Калайдзидис. Защото се предвижда тази сила не просто да „устои“ на последния щурм на „врага“ – тя трябва да се изправи на пътя му, да се опита да го спре (с меч) и именно провокиран от това, в подкрепа на меча й от небесата да се спусне Христос.

Ето защо трябва да се забележи, че катастрофиците от всички епохи на човешката история, в които им се е струвало, че „походът“ на греха е достигнал предела си, винаги са били колкото омерзени от стигналия апогея си „безбожен свят“, толкова и завладени от фигурата на една избрана да предизвика в тия „последни дни“ Божествената развръзка сила, неизбежно виждана в определено благочестиво или истинско (промислително запазило се като „традиционно“) царство, в чиято прегръдка преследваната Църква е потърсила последно убежище и закрила.

Ние трябва да си припомним, че през Средните векове, когато са смятали, че Църквата е смъртоносно обсадена от демонични ереси, готови вече да потопят спасителния й кораб, като такава „последна крепост“ са били привиждани различните („свещени“) империи, а пък в края на XVIII и през XIX в., когато на консервативните сили им се струва, че с възхода на републиканизма, рушащ „традиционния“ съсловен ред, апогеят на греха вече е дошъл, като такива се привиждат било монархиите от т.нар. „Свещен съюз“ срещу метежната Франция, било по-специално (веднага след Наполеоновия ексцес) руският цар, не случайно излязъл на голямата историческа сцена тъкмо през тия трагични дни от глъбините на своето, дотогава далечно и слабо познато „източно“ царство.

Но по подобен начин и днес, когато триумфиращият пост-либерален свят (действително дълбоко проблематичен от морална и християнска гледна точка) се привижда на съвременните катастрофични умове като разтворилата се вече порта на апокалипсиса, като такава „последна крепост“, която се е изправила срещу секуларността и затова е станала вече „прицел“ на „света“, отново се привижда Русия с нейния новоизграден консервативен авторитаризъм.

Изглежда ще трябва да се съгласим, че в духовно-политическия „профил“ на тази дълбоко противоречива страна наистина има нещо органически катастрофично. Тя непрекъснато предизвиква катастрофи, но винаги се преживява от чуждите и от собствените й консерватори като образцовата есхатологична територия. Територия на „последното“, което – по парадокс – се таи в нея „от самото й начало“.

Нека отбележим в заключение най-важното: катастрофичните идеологии от всички времена – колкото и спекулативни да са техните „диагнози“ за епохите, в които се появяват, и колкото и произволни да са интуициите им за „последната крепост“, която ще трябва да се изправи пред щурма на демоничното – имат това изключително опасно свойство да тласкат определени църковни и политически среди към „изкушението на Иуда“ – към религиозно („сотериологично“) мотивирана готовност за сблъсък и към религиозно („сотериологично“) мотивирана нетърпеливост към сблъсък. А такава готовност и такова нетърпение, когато бъдат достатъчно дълговременни и съзнателно поддържани, лесно биха могли да доведат до реално случване на сблъсъка. В края на краищата всяко по-критично събитие в оценявания като „преживяващ последни времена“ свят лесно може да бъде възприето като неговото начало, а и с не особено прикрито („Иудино“) желание би могло да бъде предизвикано.

_____________________

[1] Панталеймон Калайдзидис, „Изкушението на Юда. Църквата и националните идентичности“ – В: сп. „Християнство и култура“, бр. 8 (123), 2017, превод Йоанис Каминис, стр. 73-86.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЧуйте Стеван Тончич
Следваща статияВ една хипотетична балканска страна

1 коментар

  1. Богове, страхотно е. Подскачам в ъгъла от радост вече десетина минути. Възторга ми е предизвикан от дисекцията която професорът прави на мъртвата руска душа – идеология. Мъртва в смисъл че е умряла нейде в 18 век но се връща на този свет като… вампир – страшна, нощна, кръвосмукателна и непогребана. Преди време имах повод да кажа че познавайки руският анахронизъм и като мисъл и като практика идват тежки дни за православието. Ще последва съдбата на социялизма, който руснаците превърнаха в … азятска касапница. Виждаме нагон за едно задължително православие, мачкаща цръква и тотлитарна държава. Православни скотове (по Ботев) Нещо познато? Фундаментален иалам? Или комунизъм? И двете. Руската симфония е елементарна, фалшиво изпълнена и постоянно повтаряща се. като песен на агитка. Война преставена като освобождение, репресия маскирана като спасение и месиянство – претенция за завладяване на цел свет. Преди спасяваха народите от упадъчния капитализъм а днес от либерния секуларизъм. Преди го правеха го с пролетарска революция, която изкристализира в тоталитарна държава, репресии, терор и войни. Днес имаме призиви за свещенна война срещу педерастите (оставам с тези убеждения защото руските душевадци само в тях са се вторачили) а целите са авторитарна държава, традиционен терор и православна репресия. Защото народите не си знаеха интересите? Не, защото Русия само това си може. Смешното е в случая все едно коняра да разправя на пилота от формула 1 че колата му няма душевност, като коня че не е божие създание като коня и че е упдъчен куп метал… такава е цивилизационата разлика. страшното е че вече сме изживявали руската лудост и шансът да настъпим мотиката втори път е голем.
    Автократор Владимир е велик а Дугин е негов пророк…. новата руска традиционалистка революция сонсорира консервативни движения из целия либерален свят. Но само в Полша успя да направи пробив… За сега. Качински – най добрия ученик на Дугин.