Легендарният вокалист на Can ще изнесе първия си концерт в България на 15 юни в голямата зала на клуб *Mixtape 5*. По пътя от Солун до София с него разговаря Цветан Цветанов.
Кенджи „Дамо“ Сузуки е самурай и мъдрец в музиката на ХХ и ХХI век. Първото определение е на единия от „откривателите“ му за краут-рок сцена и въобще за музиката – басиста Холгер Шукай от Can (ученик на Щокхаузен, нека да припомним). Във второто можете да се убедите и от най-краткия разговор с Дамо. Самият той (в едно интервю за ВВС отпреди повече от десетилетие) се определя по следния начин: „Номад на ХХI-ото столетие… пътешественик… хипи, но не точно хипи… метафизичен преносител… човешко същество“. В голямата музика попада почти случайно. След напускането на първия вокалист на Can – американеца Малкълм Муни (посъветван от психиатъра си да съхрани менталното си здраве далеч от хаотичната музика на групата), Холгер Шукай и Джаки Либцайт (който си отиде от този свят в началото на 2017) откриват Дамо, едва 20-годишен, попаднал по неведоми пътища в Европа, буквално на улицата в Мюнхен. В групата Дамо Сузуки прекарва периода между 1970 и 1973 г. (измерено в албуми, това прави 4 важни албума на Can), превръщайки се в една от емблемите на краут-рока в Западна Германия. Британците, които използват термина краут-рок в началото на 70-те по-скоро в подигравателен контекст, наблягайки на провинциално-аграрната страна на тази музика (от тяхна гледна точка), след десетилетие признават могъществото на тази музика, съчетала в себе си прогресив, психеделик рок, пънк, фънк, минимализъм, фолклорни елементи… The Fall дори създават песен „Аз съм Дамо Сузуки“ през 1985 г.
Самият Дамо Сузуки днес създава „музика на момента“ със своите „носители на звука“ – различни на всеки концерт, във всяко пространство, във всяка страна, като по този начин неговата Мрежа (Damo Suzuki’s Network) се превръща в едно от най-големите интернационални семейства в музиката.
В София (след 20 часа тази вечер) той ще излезе на сцена заедно с музикантите Калоян Иванов (TFSL, Portable Elephant) – китари, Ангел Драганов (Saint Null, Portable Elephant, Polygon Ring) – клавишни, Делян Караиванов (Murder Of Crows, Center, Upyr, Obsidian Sea) – бас, и Георги Малчев (Mлък!, Sativa, CBP, Center, Comasummer) – барабани / китари, плюс специален гост Себастиан Йансен (Холандия, Paranormalni Džuboks) – барабани.
А нашият разговор започва с Мрежата…
Дамо Сузуки: Тази форма – излизането на сцена всяка вечер с различни хора – е от 2003 г. Преди това, в края на 90-те – беше по-скоро импровизирана музика с мои приятели. От 2003 г. обаче всичко е много по-специално, защото музикантите всяка вечер са различни и това ти дава много повече възможни ходове. Ако свириш с приятели от дълги години, химията вече я има и поради това може би е доста по-лесно. А в новата ситуация с непознати музиканти трябва да усетиш тази химия на момента или дори да я предизвикаш.
Изненадата, взаимната изненада, предполагам, играе съществена роля тук.
Нещата не опират само до това да изненадваш публиката. Обичам да изненадвам и самия себе си. За мен музиката не е просто музика, а нещо, което формира на пространството. И публиката в това пространство е един от основните фактори при създаването на музиката. Стремя се към повече комуникация с хората, защото музиката е комуникация и тя носи огромна сила. Не само музиката, всяко творческо занимание носи и ти дава сила. Креативният човек е силен и свободен. Така той може да освободи огромна енергия, а енергията променя света.
Това е ключова дума във вашия речник – „енергия“. Винаги подписвате имейлите си не с „Поздрави. Дамо“ или „Всичко най-хубаво. Дамо“, а именно с „Енергия! Дамо“…
Да, за мен енергията е нещо азбучно. Енергията е това, което споделяш с другите. Тази енергия не може да се купи и затова ми е толкова скъпа. Всъщност, както всичко, което не можеш да купиш, енергията май се оказва доста скъпа в крайна сметка. Иначе не смятам, че създавам точно музика. По-скоро е създаване на специално пространство. Хората идват на концерта. Никой не знае какво ще се получи и комуникацията между нас започва от нулата. Това просто е различна платформа, която отличава тези концерти от концертите, на които публиката очаква да чуе тази и тази песен. В моята музика – пак казвам, дори не я наричам музика – но в нея няма такова опаковане и поднасяне и въобще – планиране. Всичко се случава на място и на момента.
Какво сравнение бихте направили между 70-те години и днес – от гледна точка на възможностите за създаване на музика?
Различно е. Днешният ден предоставя други възможности. За един млад човек днес е много лесно да прави сам музика по компютърен път – всякаква музика: нойз, ембиънт, всякакви експерименти. И това е чудесно, защото вярвам, че всеки човек носи талант да създава – просто някои не са го открили още у себе си. А днешните технически средства позволяват по-лесно този талант да се прояви… Но от друга стана, 70-те бяха по-креативни години от днешните. Именно защото нямахме достъп до толкова много възможности да създаваме музика. Същото е като с киното през 20-те години на ХХ век. Режисьорите тогава не са разполагали с днешните технически възможности, но именно поради това са създали велики произведения – защото е трябвало да търсят начините да го направят. И това се отнася за развитието на човечеството изобщо: с колкото по-малко възможности и улеснения разполагаш, толкова по-креативен си, защото трябва сам да откриеш начина да правиш нещата, да ги измислиш, да оцелееш. Днешното изобилие от възможности ни уморява и ни прави дори лениви.
Гледайки Paperhouse на Can – концертната телевизионна версия на песента от началото на 70-те, съвсем естествено ми идва сравнението между вас и Джим Морисън. Точно такъв вид присъствие днес е трудно да се постигне – в пренаситения свят, в който живеем.
Смятам, че всичко е възможно, но в музиката днес нещата са малко като във футбола. Всичко се контролира от парите и прекалено много пари са намесени. Има индустрия, има компании… И те направляват хората. И затова музикантите днес не разполагат с достатъчно творческа свобода.
По какво си приличат най-много онова хлапе от началото на 70-те, попаднало по неведоми пътища в Европа, и днешният Дамо Сузуки?
Днес, на 67-годишна възраст, правя същите неща като тогава, когато бях на 20 – основно пътувам. Но пътуването не е само пътуване в географския смисъл. Можеш да пътуваш и със съзнанието, с мисълта си, без да излизаш от дома. Също като тогава, и днес аз търся нещо. Смятам, че всеки човек има предназначение и мисия в този живот и моята мисия е може би да пътувам и да търся. Но смятам, че търсенето е характерно за всички ни – да търсим, но не посредством телевизията и медиите, защото те ни заливат с една и съща информация, която ни пречи да чуем собствения си глас, да разкажем собствената си история. Аз съм вярващ човек освен това, чета Библията, и затова погледът ми към съвременния свят е навярно малко по-различен. Но смятам, че най-важното е да останеш верен на истинския живот, който е различен от това, което телевизията и медиите изобщо ни представят като истински живот.
