0
2259

Добрата литература е брадвата за замръзналото море

Драго Гламузина

„В книгите ми има много автобиографичен материал, но не пиша, за да обясня нещо на себе си, както и не мисля, че книгите трябва да имат терапевтичен ефект.“ С хърватския писател Драго Гламузина разговаря Йорданка Белева

Има ли опит в писането или всеки път започваш отначало?

Освен това, че съм писател, работя и като редактор в едно издателство, така че работата ми е всеки ден да чета текстове и да решавам проблемите в тях. Този редакторски и писателски опит със сигурност помага при писането. По-лесно разпознаваш проблема и по-лесно го решаваш. Но в същото време наистина всяко влизане в нова книга, нов текст е едно ново приключение и не си съвсем сигурен къде ще те отведе. Особено ако не пишеш по образец, а за всеки проблем, тема, за които пишеш, се опитваш да намериш език, форма, структура, с която можеш най-добре да ги обхванеш.

Спомняш ли си своя първи текст? За какво се разказваше в него?

Спомням си го. Бяха стихове, написани в съвсем различен езиково-стилов модел от този, с който си служа днес. Бях много млад, на 17–18 години, а стиховете са публикувани в значими литературни списания. Когато ги видях отпечатани, бях много горд със себе си, но днес не бих ги публикувал дори някой да ме заплаши с пистолет. Това бяха езикови експерименти, много херметични стихове и вероятно и на мен самия не ми е било съвсем ясно какво съм казал в тях или какво съм искал да кажа. Все пак усещах, че нещо не е наред и едва след десетина години, когато отхвърлих този модел, който тогава беше много популярен в хърватската поезия, издадох първата си стихосбирка „Месари“. Веднага ми стана ясно, че съм намерил своя глас и продължавам да пиша така всички тези години. Става дума за наративна поезия, в която избягвам прекалената употреба на метафори, а референтната рамка на стиховете е много по-здрава и ясна.

Какво значение отдаваш на литературните награди, на които си носител?

За „Месари“ получих най-голямата държавна награда за изкуство и тогава това значеше много за мен, защото много рядко, може би дори никога не се е случвало някой да стане неин носител за първата си книга. Тогава наградата ме направи видим и със сигурност е улеснила влизането ми в литературата. Разбира се, че има значение, когато някой признае това, което правите, но също така мисля, че не бива да гониш наградите, да се сърдиш на журито и през тях да разглеждаш своя и чуждия труд. Работата ви е само да напишете добра книга, на другото не може да се повлияе.

Състезание ли е литературата? Здравословна ли е конкуренцията между авторите?

Конкуренция има, но в литературния свят има и много суета, а на мен ми се струва, че успехът на друг автор отваря пространство и за мен. Ако един хърватски писател този месец е на върха на класациите на продадените книги, а не някой превод от английски, тогава и за мен ще бъде възможно да достигна това място, защото след доброто преживяване с неговата книга, читателите по-лесно ще посегнат и към моята. Освен това конкуренцията не може да ви помогне да пишете по-добре – когато сте в текста, вие не се борите с другите писатели, а само с онези мътни, комплексни, недоизяснени докрай желания и страхове, които управляват живота и които се опитвате да разкриете в произведението си.

Има ли малки и големи езици в световната литература: да пишеш на хърватски намалява ли шансовете да бъдеш четен на английски?

Разбира се, че съществуват, не е същото дали се движиш в орбита от няколко милиона гласа или сред милиарди, но голяма литература се създава и на малки езици, в това няма никакво съмнение. За съжаление, е трудно да пробиеш на такъв огромен пазар. От моя личен опит дори ако някога английски или американски издатели проявят интерес към нашето балканско пространство, то те търсят нещо екзотично, което нямат на своя език и в своята култура, докато много лесно биха пренебрегнали един отлично написан роман на някаква универсална тема, с която литературата се занимава от Омир до днес. Защото те си имат такава и у тях.

След двете години, в които светът се бореше с пандемията, как гледаш на понятието пандемична литература – не тази, родена по време на изолацията, а тази, която облъчва, поразява и завзема огромни територии от читателския имунитет?

Пандемията толкова измори всички ни, и толкова много четохме за нея, че когато видя някой да пише за нея в литературен текст, почти веднага се отказвам от четенето. А онова, което прочетох, ме увери, че не греша, защото ставаше дума основно за обичайно рециклиране и желание да се хване тема, която е модерна. Но да, съгласен съм с вас, добрата литература и днес, когато постоянно ѝ предричат упадък в сблъсъка с новите медии, има пандемичен капацитет, разпространява се, удря и разобличава, тя е субверсивна и не може да се впрегне в нито една обществена концепция. Добрата литература все още прави това, което Кафка искаше от нея – тя е брадвата за замръзналото море у нас.

Какво научи за себе си от твоите книги?

В книгите ми има много автобиографичен материал, но не пиша, за да обясня нещо на себе си, както и не мисля, че книгите трябва да имат терапевтичен ефект. Използвам всичкия материал от моя и от чуждите животи, от прочетените книги, каквото и да е, когато това се вписва в света на книгата, която изграждам. Предприемам такова ровене из себе си само за да може светът на книгата ми да бъде литературно по-убедителен и автентичен, а не евентуално за да си улесня работата. Но занимавайки се толкова със своя живот, със сигурност съм научил много неща, едно от които е, че най-голямото ми удоволствие е самото писане, че именно това са моментите, когато ми се струва, че животът в този свят има смисъл.

Драго Гламузина в София

В България е издаден твоят роман „Три“ (изд. Хермес), който тематизира любовния триъгълник, изневярата, ревността… Когато казваш, че в произведенията ти има много автобиографичен материал, какво всъщност означава това? Доколко си готов да се разобличиш?

Мисля, че доброто писане по някакъв начин се състои в постоянното прекрачване на границите, имам предвид граници от всякакъв характер, в това число и излизане извън някои писателски зони на комфорт. Писателят не бива да се страхува от собственото си разобличаване, но не с цел да заинтригува медиите, да шокира публиката или нещо подобно, а за да напише добра книга. Както вече казах, използвам в писането всеки детайл от своя живот, ако ми се струва, че той пасва добре в някоя ситуация. Или ще го оформя, както го изисква текстът. Но при това не виждам в нито един герой, дори в повествователя, истинска личност, а само литературен образ. В романа „Три“, който е издаден в България, тръгнах от ситуация, в която се намирах тогава, любовен триъгълник, просмукан от патологична ревност, но във всеки момент осъзнавах, че пиша роман, а не автобиография, и това оформяше всичко, което влезе в книгата.

„Вторият закон на термодинамиката“ е заглавие на друг твой роман. Как би описал ентропията между себе си и читателската публика?

Вторият закон на термодинамиката казва, че всяка затворена система винаги се движи от ред към хаос, съответно, че ентропията винаги се увеличава. Действието на този роман се развива в продължението на една нощ и описва едно събиране, на което присъстват група дългогодишни приятели. В началото изглежда, че всички имат уредени животи, но подтикнати от големи количества алкохол и дрога, постепенно откриват неща за себе си, които иначе с години внимателно са скривали. Така че, когато малко се разровим под повърхността, се вижда, че животите им са в абсолютен хаос. В някакъв момент един от тях, коментирайки развода на двама приятели, изговаря изречението, от което взех заглавието: „Всяка подредена система се стреми към ентропия, достатъчно е най-малкото движение, за да се разпадне всичко. Ако това важи за цялата вселена, то важи и за човешките отношения“. И така, вторият закон на термодинамиката всъщност е метафора, за която ми се стори, че добре подчертава хаоса, в който живеят героите ми, че добре описва романа.

Ентропията присъства навсякъде, също и в отношението между писател и читател. Тя дава възможност на читателя да прочете в текста, в системата, която писателят дълго и предано е подреждал, и неща, които самият автор не осъзнава, и накрая да види и самия роман съвсем различно от неговия създател. Ако всичко се разпадне, текстът очевидно не е добър, но малка доза ентропия, някои изречения, чиито последствия дори авторът не е видял, могат да направят произведението по-добро и комплексно. И в тях всъщност се крие магията на литературата.

Метафорично казано: откъде се връщаш и къде отиваш?

Бих могъл да кажа – от нищо към нищо. Но също така и от всичко към всичко. И ми се струва, че и двата отговора са по някакъв начин точни.

Драго Гламузина е роден във Въргорац през 1967 г. Завършил е сравнителна литература и философия във Философския факултет на Загребския университет. Работил е като журналист и редактор във в. „Вйесник“ и редактор и заместник главен редактор в списание „Национал“. От 2003 до 2011 г. е главен редактор в издателство „Профил“, а от 2011 г. е главен редактор в издателство „VBZ“. Гламузина е художествен директор на фестивала „Врисак“, който от 15 години се провежда в Рийека. Публикувал е стихосбирката „Месари“ (изд. MD, 2001), романа „Три“ (изд. Профил, 2008), стихосбирката „Това ли е всичко“ (изд. VBZ, 2009), стихосбирката с фотографии на Станко Абаджич „Сами в тази гора“ (изд. Bibliofil, 2011), стихосбирката „Еверест“ (изд. Fraktura, 2016) и романа „Втори закон на термодинамиката“ ( изд. VBZ, 2021). За „Месари“ получава наградата „Владимир Назор“ за книга на годината и Квиринова награда за най-добра стихосбирка на автор до 35 години. За романа си „Три“ получава Наградата на tportal за най-добър роман на годината. Книгите му са преведени на немски, английски, словенски, македонски и български език.