2
4878

Добра дума за Бойко

Това заглавие ме преследва от няколко дни. Откъде се появи то? Обикновено аз пиша текста си и после му търся заглавие. А сега изведнъж заглавието вече е готово. Без текст, без нищо. Добра дума за Бойко. Какво да правя? Откъде се взе това заглавие? Ще започна от очевидното.

Ситуацията в България след едномесечните протести е качествено различна. Досега за огромните злоупотреби, за корупцията, пронизала управлението от езика до петите, се говореше някак под сурдинка, като шепот зад завесата, който всички чувахме, но все пак отпред на сцената пиесата, която се играеше, беше друга. Сега изведнъж завесата се раздра и сцената и кулисите се сляха. И вече само слепият и глухият още не са разбрали мащаба на зловещата картина.

Но тъкмо затова сега, когато Бойко Борисов е наистина приклещен в ъгъла (вижте му погледа!), ми се ще да намеря и да кажа добра дума за него. Когато площадите викат „Оставка!”, на мен изведнъж ми се прииска да намеря и да кажа добра дума за него. Писателят често прави така. Той проверява различните версии. И особено често онази версия, която е най-незащитима, най-окаяна, най-рискована. Ще намеря ли сега, когато българите от площадите на големите български и световни градове викат „Оставка!”, ще успея ли да намеря и да кажа поне една добра дума за Бойко.

Трудно ще ми е. Но ще опитам. Като искам да предупредя. Това е творческо, не политическо предизвикателство.

Ще започна от възрастта. Аз и Бойко Борисов сме набори. Той е една година по-голям от мен. Възрастта не е шега работа. Мисълта вече е по-бавна, понякога щракаш с пръсти, а думата не идва. Простатата също се обажда, а заседанията и брифингите са дълги. (Спомнете си какво се случи на Каракачанов на полигона). Е, да не забравяме, Бойко има добър лекар, но все пак. Каквото и да си говорим, делникът на един министър-председател е твърде натоварен. И досега той успяваше някак да плува из меандрите му без следи от видима умора.

Това е малко, това е нищо, но да продължим.

На фона на гербаджийския елит той се открояваше като един Гъливер. И вече толкова време, петнайсет години, успяваше да дърпа партията напред както бурлаците са дърпали шлеповете по Волга. Дори и след отстраняването на „машината” Цветанов, партията му на пръв поглед видимо не пострада. Това издава умения, които не са присъщи на всеки. Особено ако си дадем сметка, че при едно оттегляне на Борисов ГЕРБ за няколко месеца ще рухне като купчина гнила слама. Царският пример ни е достатъчен.

Това, че управлява държавата от колата, също, макар и смешно, а и укоримо от гледна точка на Правилника за движение по пътищата, е разбираемо. Това издава едно непораснало момче, което още си живее в света на количките. Вярно, действието се развива не на пода в хола, но в това постоянство има нещо симпатично.

Вчера, докато вървях по „Солунска” и пътьом хвърлих по навик око на сергията от кашони на един полуантиквар, полувехтошар, изведнъж си представих тази сергия след трийсет години. Спирам и се заглеждам в изложената стока. Ето една кафява кожена чашка със зарчета. Какво е това? – питам. Това са зарчетата, с които е стартирала кариерата на Васил Божков – отговаря ми продавачът. – А специално тези две зарчета от слонова кост са уникат. Тях Божков е държал под езика си и ги е вадил само в най-специалните моменти. Оттогава е тръгнал и слухът, че на младини Божков леко е фъфлел. А това? – питам, сочейки една маска с емблема. Това е маската на бившия главен прокурор Гешев. Ето емблемата на прокуратурата върху нея. А това? –  продължавам да питам. Това ли? – иска да се увери търговецът. – Това е червеното конче, което е носил на китката си бившият премиер Борисов срещу уроки.

В директния подход на Борисов към невидимия свят, към законите, които управляват битието, червеното конче, иконите зад гърба му, кръстния знак по време на интервютата съзирам неразвита, но все пак вяра. Но в крайна сметка вярата е твърде интимен акт, за да я подлагаме на обсъждане с лека ръка.

Та ей така, казвам, се забавлявах вчера, докато вървях по „Солунска”.  И дори стигнах още по-далеч във виденията си. Представих си Борисов като пенсионер. И то ето как. Постамент с бюст, заграден с червен ширит. Бюстът е на Борисов. Може би, за по-голяма прегледност, да го разположим в залите на някакъв музей, пълен с артефакти от годините на прехода. Влизат посетители, разглеждат. И някои от по-наблюдателните задържат погледа си върху поналетия служител със синята манта, който оправя ширита или бърше с една дръжка с пера бронзовото лице на бюста. Вие не сте ли?… – дори дръзват да попитат един-двама. Човекът с мантата само се усмихва с обезоръжаваща усмивка. А после сяда на цокъла на постамента и отваря една книжка със стихове.

Макар и отпускарски месец, август е един от най-напрегнатите месеци за политиците. Сега текат невидимите за широката публика договорки, които ще определят политическия живот през следващата година.

Борисов може би е готов вече да подаде оставка, но търси гаранции за своята неприкосновеност. Макар че навярно инстинктът му говори, че онези, които дърпат конците, вече много добре са разбрали, че единствено главата на Борисов може да успокои общественото недоволство. Да видим дали и този път червеното конче ще го спаси?

А докато чакаме, да завършим сюжета с бюст-паметника. Кое стихотворение чете понатежалият от годините служител със синята манта в музея? Я да надникнем и да видим:

Изтегнат в един хамак във фермата на Уилям Дафи в Пайн Айланд, Минесота

Джеймс Райт

Виждам бронзовата пеперуда над главата си.
Заспала върху черната кора на дънера,
тя трепка като лист в зелена сянка.|
Дълбоко в дефилето зад необитаваната къща
звънците на добитъка обаждат се един след друг
в безбрежията на следобеда.
Отдясно
във ивицата светлина между двата бора
фъшкиите на ланските коне
проблясват като едри златни буци.
Изтягам се в хамака.
Вечерта тъмнее и приижда.
Над мене ястребче кръжи. Гнездо си търси.
Аз пропилях живота си.  

Превод Любомир Николов

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияОсвобождаването на завладяната държава
Следваща статияСвирачи, какво чакаме?

2 КОМЕНТАРИ