0
2009

Добре ли е да се сбъдват мечтите?

La La Land

La La Land не се нуждае от референции в киноисторията за авторитет, режисьорът Деймиън Шазел по-скоро се забавлява, отдавайки почит към редица имена.

Американският режисьор Деймиън Шазел, изглежда, е изцяло отдаден на музиката. И трите пълнометражни филма, които е режисирал до момента, се въртят около съдбата на музиканти. Първо идва джаз тромпетистът Гай (Guy and Madeline on a Park Bench, 2009), следван от  барабаниста Андрю („Камшичен удар“, 2014) и пианиста Себастиан (La La Land, 2016). И ако „Камшичен удар“ му проправи пътя чак до номинациите за Оскар, то La La Land със сигурност ще му осигури място в сърцата на световната публика.

След като „Мулен Руж“ и „Чикаго“ разчистиха пътя за възраждане на мюзикъла в киното в началото на ХХI век, (пост)модерното звучене вече не е задължително условие за успеха в музикалния жанр. Оказва се достатъчно да избереш някоя негова разновидност, да си имаш любими класически образци и добра история за разказване. А най-ценното е, когато успееш да смесиш отделните съставки по начин, който не превръща филма ти в цитат, нито в рефлексия от златната ера на „танцуващото“ кино, а просто го телепортира 60-70 години назад и го потапя в автентичността на мечтаната атмосфера, пренебрегвайки реалното време на действие като незначителен елемент от сюжета, който предстои. Всичко започва с масова хореография. Намираме се в Лос Анджелис Land.

Фабулата е семпла: Миа работи в кафенето на Warner Bros., ходи по кастинги и мечтае някой най-сетне да оцени актьорския й талант. Себастиан е пианист и композитор, който свири „ресторантска“ музика и мечтае за собствен джаз клуб. Двамата се засичат няколко пъти преди да се срещнат наистина, а после музиката ги отнася. Следвайки познатата максима, че всеки трябва да се бори за сбъдването на мечтите си, тази двойка хора на изкуството постепенно се озовава в зоната на компромисите и трябва да избира между любовта и кариерата… Така представена, историята на Миа и Себ звучи някак предизвестено банална, но в La La Land драматургичните ходове са само част от кинопреживяването и не трябва да се отделят за дълго от музикалния си контекст.

La La Land

Когато от екрана не звучи някоя филмова или джаз класика, на ход е композиторът Джъстин Хъруит, който се е справил майсторски с музикалната ретро среда. Режисьорът Деймиън Шазел е избрал онази разновидност на мюзикъла, където песните и танцовите сцени не са пряка част от общуването между персонажите (т.е. нещо като „изпят“ диалог), а по-скоро имат статута на своеобразни „лирични отклонения“, които изтласкват на преден план емоциите и мечтите, и нерядко контрастират с духа на всекидневието. Неочаквано и извадено от конкретиката на сюжета, всяко музикално изпълнение на чудесните Ема Стоун и Райън Гослинг обобщава ситуацията, в която героите се намират, създава настроение и отправя намигване (ако го разпознаете) към някоя класическа сцена в жанра. 

La La Land не се нуждае от референции в киноисторията за авторитет, в случая Деймиън Шазел по-скоро се забавлява, отдавайки почит към таланта на танцьори от класата на Фред Астер, Джинджър Роджърс и Джийн Кели („Цилиндърът“ (1935), Swing Time (1936), „Един американец в Париж“ (1951), „Аз пея под дъжда“ (1952), „Пътуващият оркестър“ (1953)), както и на легендарния режисьор Винсънт Минели. Същевременно извън холивудските образци от формата и фабулата надничат препратки към два френски мюзикъла на Жак Деми: „Шербургските чадъри“ (1964) и „Госпожиците от Рошфор“ (1967). Нещо повече, сюжетът на La La Land до голяма степен напомня за съдбата на продавачката Женевиев и механика Гай от Шербург (също както и разделянето на историята на хронологично обособени части). И с това официалните „заемки“ на La La Land далеч не свършват. Докато развежда Себастиан между павилионите на Warner Bros., Миа му показва, прозореца използван в „Казабланка“, а впоследствие финалната сцената в „При Себ“ прави директна аналогия с влизането на Ингрид Бергман в клуба на Хъмфри Богарт… Себастиан предлага да гледат „Бунтовник без кауза“, а по-късно двамата с Миа се озовават в Планетариума… и т.н. Не е нужно да разплетете всички нишки от киноманското кълбо. Просто е забавно. А небрежният начин, по който Деймиън Шазел вмъква заглавия, подхвърляния и асоциации с филмови легенди, е просто възхитителен.

La La Land е заснет във формат CinemaScope и е наситен с прекрасните цветове на ретроестетиката, но чудесните музикални интермедии няма да ви попречат да оцените и достойнствата на драматургията – с философски проблясъци и неочакван (като за американски мюзикъл) развой на събитията. Като всеки добре измислен и умело заснет филм и този може да се раздели на пластове, например – любовна история, мюзикъл, киномитология, и всеки зрител може да им се наслади според познанията и предпочитанията си, без да се почувства ощетен в преживяването. Наградите и номинациите са напълно заслужени[1], както за меломана Деймиън Шазел, така и за актьорите му Стоун и Гослинг, които демонстрират музикално-танцови дарби, без да засенчват драматичния си талант. А La La Land е превъзходен начин да приключиш една година или да започнеш нова.

[1] La La Land спечели седем Златни глобуса на 9 януари 2017 г.: за най-добър мюзикъл, за най-добри актриса и актьор в катеторията комедия/мюзикъл, най-добър сценарий, за музика, най-добра песен и  най-добър режисьор. Б.р.  

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияНеБългария
Следваща статияЖивеем в общество, което обича да забравя