0
1060

Добре подлютена супа със свински опашчици

„Случаят „Люти чушки”: 1968”. Документи и спомени", съставителство Пламен Дойнов, изд. „Кралица Маб“ и НБУ, 2016 г.

„Случаят „Люти чушки”: 1968” или Радой Ралин и Борис Димовски под прицела на „меката” цензура.

Литературната история обикновено няма актуалността за цел – а дори рядко я постига и като страничен ефект. Но изследването Случаят „Люти чушки”: 1968” от Пламен Дойнов се вписва в проблеми със свободата на словото, които имаме днес. Минали са четиридесет и девет (!) години от публикуването и преследването на „Люти чушки”, комунистическият режим е паднал (или поне така изглежда), а документите около този отдавнашен скандал говорят на съвременен език.

Съвместният проект на издателство „Кралица Маб” и Департамента по нова българистика на НБУ за пореден път показва сериозния интерес на Дойнов към политическото значение на литературната история от епохата на Народната република. Нека се изразя по-точно: става дума за параноята на властите и за вътрешната несигурност на социалистическия реализъм, чиито арбитри виждат свински опашчици и там, където тях първоначално ги няма. „Новината” или литературноисторическата находка, която може да заинтригува публиката, е, че според Пламен Дойнов прословутият подпис на Живков всъщност е стрела, насочена от Ралин и Димовски срещу… Тодор Павлов.

Читателят на изследването не може да не се замисли и че в 1968 г. Ралин и Димовски са се отървали доста леко. В 1954 г. направо са щели да бъдат разстреляни. Или обесени. Или да изчезнат. Но в края на 60-те сталинизмът сякаш май е поотминал и въпреки паниката около Пражката пролет властите вече се намират в зона на умствен комфорт, в зрелия социализъм, който им позволява да размахват пръст почти благо. Сатирата не може да е свободна, но провинилите се сатирици все пак могат да живеят. И дори да получават издръжка и дребни поръчки в периода на течащото им наказание. Хуманност на Априлската линия? Или може би Живков е за предпочитане пред Червенков? Да не ставаме чак толкова добронамерени към вътрешната история на комунистическия режим, но фактът си е факт: Радой Ралин оцелява. Може би ако чувството му за справедливост го беше отвело в изгнание, както става с Георги Марков, двамата щяха да споделят една и съща съдба. Не, нека не си казваме, че историята не познава условното наклонение. Напротив, познава го. Българската публика, наследничка на един антиутопичен свят, съвсем спокойно може да се упражнява в стила на „Фатерланд” и „Човекът във високия запад”. За нас „1984” съвсем не е само литература. Така че нищо не ни пречи да говорим за евентуално различен край на историята с „Люти чушки”.

Чисто документалната част на изследването показва не само вземаните решения, но и речника, тоест нещо от начина на мислене на отговорните тогава другари. Литературноисторическият интерес е само част от причините да четем книгата на Пламен Дойнов: психологическото изкушение е не по-малко. Словесният шаблон на заседанията на Министерския съвет от 2009 г. насам се връща към навиците от 60-те. Съществува ли такова нещо като ретропророчество? Усещане за дежа вю при четенето на стари вестници и стенограми? То е напълно осезаемо в реакциите на литературните, партийните и държавните структури при излизането на „Люти чушки”.

Всъщност може би полуслучайно Пламен Дойнов стига до литературната история като форма на сатира. Да се замислим ли върху някакво ново свръхезоповство? Да си позволим ли хипер-хиперинтерпретация, тоест интерпретация на трета степен? Или да не се отклоняваме чак толкова от здравия разум, за да четем Дойновия коментар върху съдбата на „Чушките” просто като страница от всекидневния абсурд на НРБ?