0
3742

Добрият крадец

Нури Билге Джейлан

Освен новия филм на Нури Билге Джейлан „Дивата круша“ София Филм Фест представя още четири негови произведения. 

Добрият режисьор краде, лошият имитира, казвал един учител по филмова режисура. Нури Билге Джейлан стои с филмите си в труднодостъпно за много други място, заграбва големи и тежки парчета и ги отнася в кадрите си. Допуснали сме образите на Джейлан в душите си, допуснали сме душите си да са образи във филмите му – ситен, оловен дъжд капе в очите на самотник, бели отвъдни цветове покриват главата на старец, кола пори пустошта пред изгрева, черен бедняк гази снега, бял кон се дави във вада…

Джейлан, който твърди че здраво се държи за разказа във филмите си, оставя поезията на кадрите си отворена за четене, но и за дописване. Малко филмови режисьори го умеят. Бергман, Тарковски, Бела Тар, Oдзу, Антониони и Джейлан владеят тишината и мълчанието. За да ни подарят съзерцанието, чудото на киното, страшното, древното и напълно естествено съпреживяване ведно с другите. Джейлан иска да разказва истории, а това, което остава след разказа, есенцията на всяка история, включително и на неговата, е отворената за прочит душа. Душата на автора, моята душа, всяка душа…

Много пъти въпросите към Джейлан са го връщали към професията му на фотограф. И наистина във всичките му филми е закодирана широкообективната, меланхолична и влюбена в моделите си фотография. Лицата сякаш са графично подсилени, изпъкват дефектите и суровият им неподправен вид. Лицата като първоизточник на истината за човека, която рано или късно се явява на физиономията. При все скромен и смълчан човек, Джейлан е безскрупулен художник на лица. Убиецът в „Имало едно време в Анадола“ прилича на древен образ, изрязван с длето, следователят е със сенки, които плачат вместо очите му, добрата окръгленост в лицето на ходжата, снежнобялата кожа на дъщеря му… Сред тези лица се прокрадва репликата: „Децата изплащат греховете на родителите си“ – жестоката теза на филма, в който група мъже търсят трупа на убит, е една – децата със снежнобели души са жертвите на всички наши престъпления.

„Имало едно време в Анадола“

Едно от най-трудните неща в киното е да сдружиш думите с кадрите. Да ги съчетаеш органично и живо. Фотографът Джейлан и разказвачът Джелайн в този смисъл са намерили общите думи. Макар думите да изглеждат като преброени, извадени с мъка от мълчанието – сякаш всичките герои във филмите му предпочитат да мълчат. Но лаконичността на тези хора е обяснима. Не може да се говори просто така за най-важното, за него се мълчи. Застаряващият артист в „Зимен сън“ не успява да изговори с никого от своите близки думите си. В почти тричасовия филм на Джейлан нито един от диалозите на героя не може да доведе до желания катарзис. Катарзисът е мъчителното му отчуждение от света – с него той не може да говори със своите си думи, а само с чужди. В края на филма единствената възможност на героя е да пише, стоейки там, в дълбокото на страданието си, при спасителния си катарзис.

Някъде из цялата жива и видима зона на живеене на героите си Джейлан е успял да улови и заснеме невидимото – копнежа, страданието, отчуждението и меланхолията. Не само това, но и да им даде главни роли. В „Отчуждение“ това са мълчанието и невъзможната среща между двама близки, чичо и племенник; в „Зимен сън“ е срещата с истината; в „Имало едно време в Анадола“ е наследството на страданието; в „Климати“ – любовта след смъртта на привличането между мъжа и жената.

„Климати“

Споменавайки „Климати“, е важно да отчетем и възможността на режисьора да бъде герой в собствения си филм. Джейлан поставя пред камерата самия себе си в историята за егоистичен творец, вгледан навътре и губещ връзката с любимата си жена (героинята Бахар се изпълнява от Ебру Джейлан). Режисьорът желае всеки да постави себе си на местата на главните герои във филмите му, на мястото на момчето от село с евтините, плитки обувки, на истанбулския интелектуалец, загубил връзките с живото, на убиеца и неговия син, на лекаря, разрязващ плътта на убития. Така снима Джейлан и очевидно така живее – с любопитство към човека, но и с любов към човека, без да съди, без да лъже, и иска същото от зрителите си.

„Дивата круша“

Най-новият му филм „Дивата круша“ поетизира завръщането и помирението. Светът вече не е място за свързване и обич, а едно момче търси точно това. Темата за бащата и родното е особена за Джейлан. С нея той започва да прави филми – „Градчето“  и „Майски облаци“, дори заснемайки собствения си баща. Към нея се връща и сега – когато баща му е покойник. А за нас, зрителите, остават светлото чувството, надеждата, че в този разпокъсан и самотен свят има място за помирение, че обичта има родина.

Защото добрият крадец Джейлан е откраднал парче от душата си, в което е събрал драгоценното, и е насочил камерата натам.

Нури Билге Джейлан е роден в Истанбул през 1959. В тийнейджърските си години се запалва по фотографията, а по-късно за кратко живее и търси себе си в Лондон и Непал, преди да се завърне в Турция. Всичките му осем пълнометражни филма, създадени за двайсет години, оформят едно биографично тяло на чистото състрадание. Антон Чехов, турската провинция и фотографското вглеждане в детайли на човешки състояния и отношения са в основата на неговото вдъхновение и работа. Освен предимно непрофесионални актьори и приятели, именно семейството на артиста е неизменна част от тази работа, като бива ползвано и за преобладаващ архетипен елемент на неговите съдържания. Съпругата му Ебру (с която пише повечето си филми), майка му Фатма, баща му Емин (участва в първите филми) и сестра му Емине са негови актьори.

„Градчето“ (1997) е черно-бяла снежно-меланхолична приказка за провинциално семейство. „Майски облаци“ (1999) е деконструктивно-метафизична притча в стил ‘филм във филма’. „Отчуждение“ (2002) е лебедовата песен на младия любим актьор на Джейлан – Мехмет Топрак, който загива след завършването на филма, получавайки посмъртно голямата си награда на фестивала в Кан за ролята на един от двама братовчеди, които не могат да намерят екзистенциалния покой. „Климати“ (2006) е разказ за един разпадащ се брак – в главните роли е реалната двойка Нури и Ебру Джейлан. „Три маймуни“ (2008) разказва за големите грешки, голямата вина и спасението. „Имало едно време в Анадола“ (2011) е дългият завършек на сложно криминално разследване, което неусетно се трансформира в почти религиозно откровение. „Зимен сън“ (2014) е за егото на застарял артист, който бавно се самоосъзнава след поредица епизоди на съзерцание и катарзис. „Дивата круша“ (2018) е последният филм на Джейлан, копродукция между Турция, Франция, Германия, България, Босна и Херцеговина, Македония, Швеция и Катар. Продуцент на филма е Зейнеп Атакан. Копродуцент от българска страна е директорът на СФФ Стефан Китанов.

Освен „Дивата круша“ (2018) до края на март 2019 г. като част от София Филм Фест можем да видим и „Климати“, „Три маймуни“, „Имало едно време в Анадола“, „Зимен сън“.