0
853

Добродушният сатирик

Спомен за Димитър Инкьов

Димитър Инкьов

В рубриката „Портрети“ Димитър Бочев разказва за някои от изгнаниците на НРБ, открили задграничен фронт срещу комунистическия режим чрез своята книжовна, журналистическа и политическа дейност в емиграция. 

Сатирата има една възвишена цел – да даде кураж, да даде смелост на хората, които вярват в доброто, като им покаже всичкото отвращение към нравствените язви, всичката грозота на злосторството.

Ст. Михайловски

Навярно заглавието ще озадачи читателя – в популярното разбиране не се съчетава, не се връзва сатирата с добродушието – на сатирика му прилича да е язвителен и зъл. Малцината наши съвременници обаче, които познават лично Димитър Инкьов, едва ли ще бъдат озадачени – в неговата пъстра съдба несъвместимостите често се оказваха съвместимости. В гражданската сфера той мислеше и твореше като сатирика, който генетично бе – на битово равнище живееше и постъпваше като великодушния добряк, който също бе. Всъщност, позамисля ли се, и гражданската му сатира бе не по мефистофелски злъчна и ехидна, а по Алековски снизходителна. Като Алеко Инкьов гледаше на пороците и персонажите, които портретираше, не с ненавист, а с великодушие и дяволит присмех. При което неизчерпаемото му остроумие и виталното му чувство за хумор не го напускаха нито върху белия лист, нито по дъгата на тази земя. Много от най-великите сатирици като Марк Твен и основоположникът на съвременната китайска литература Лю Сюн (тук аз бих добавил с чиста съвест името и на Стоян Михайловски) учат, че колкото и злъчна, колкото и язвителна и непримирима да е една сатира към социалните недъзи, тя трябва да бъде задвижена от оптимизъм и любов към хората, че започне ли една сатирична творба да внушава, че всичко на света е отвратително и от тази отвратителност изход няма, тя се превръща в бездушно издевателство над човека. Хумористичното творчество на Димитър Инкьов следваше неотклонно този благороден принцип.

Исках да спестя изцяло обичайните биографични данни за героя на разказа си, но ще ги спестя само донякъде – доколкото става дума за един почти напълно непознат на българския читател автор, съвсем без биография няма как да се справим.

И така, роденият през 1932 г. в Хасково Димитър Инкьов завършва в родния си град техникум, за да разбере, че точните науки не са негово поприще. Следва в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ) „Кр. Сарафов” театрознание. Състудент и приятел е с творци като Хачо Бояджиев и Ив. Андонов. Литературните си опити започва едва ли не в детска възраст, като средношколец публикува в сп. „Родна реч”, а по-късно перото му блести във вестниците „Студентска трибуна” и „Стършел”, преди да започне работа като редактор в сп. „Наука и техника за младежта”. На по-младите ни сънародници тези издания днес нищо не говорят – дано не им проговорят един бъдещ ден. Въпреки опозицията си обаче, трябва да отбележа, че наред с пасквилите на еднопартийната идеологическа пропаганда по техните страници се срещаха от дъжд на вятър и талантливи литературни изяви. Някои от тях бяха на Инкьов – от първа младост, та чак до бягството му на Запад през 1965 г. Където след цяла щафета митарства най-после попада там, където му е мястото – българската секция на Радио „Свободна Европа” в Мюнхен.

Доколкото бе не трибуна на ненавиждащите комунизма политически емигранти от страните на Съветската империя, а неофициален външнополитически говорител на Свободния свят, РСЕ наподобяваше по-скоро преводаческо бюро, отколкото творчески клуб. Казано по-простичко, цел на радиото беше по-скоро да представя пред източноевропейския слушател замисъла на американската външна политика, отколкото да отразява светогледа на прогонените от комунистическия режим творци, които ден след ден ковяха програмата. Така почти всички редактори не само в българската секция работеха не като автори, а като преводачи на най-реномираните западни печатни издания и осведомителни агенции, които документираха и коментираха външнополитическата тактика и стратегия на Запада. На дневен ред бе политическото, а не изящното слово. Пръв Инкьов разчупи тази убога схема, преди десетина години след него и аз да се опитам да продължа тенденцията. Като пионер на Инкьов му е било несъмнено най-трудно. Сред армията преводачи авторът Димитър Инкьов сигурно се е почувствал, казано с думите на Клавдий Гален, като магаре между маймуни и му е струвало доста усилие да убеди българските и американските ни директори, че и от сатира, и от литература, и от изкуство има нужда борбата за човешки права, която водехме по микрофона. Негово поприще бе хуморът и той осъзна с мъдростта на Волтер, че онова, което е станало веднъж смешно, не може повече да бъде страшно. Колкото и страховит да беше комунистическият режим, веднъж осмян, той загуби демоничността си. Да превърнеш жестокостта в посмешище, е благородно дело, а тъкмо това правеше с фейлетоните си Димитър Инкьов. Така или иначе успява в тежката си битка с бюрокрацията, въвежда през средата на 60-те години авторската седмична програма „Весела неделя”, която с виталния си хумор, с метафоричния си език, със социалната си сатиричност само за броени месеци се превръща в най-слушаното предаване. Отдел „Проучване и анализи” на българската секция, пък и на всички останали национални секции, на РСЕ имаше свои средства и прийоми, които и в трудните условия на Студената война съумяваха някак си да потърсят обратна връзка и да установят рейтинга на отделните ни програми сред родните слушатели. Тук няма да обяснявам как точно ставаше това – ще спомена само мимоходом, че го правехме по конспиративен път, без да застрашаваме сигурността и на българските туристи в Западна Европа и Америка, и на сънародниците си в страната. Според тези проучвания от втората половина на 60-те години насам най-слушана се оказа програмата „Весела неделя”. И имаше защо. Сред сухотата на ежедневните политически хроники за пръв път в историята на радиото прозвуча и сатира, изведнъж блесна колоритният образ на бившия партизанския герой и настоящ генерал от Държавна сигурност Ботуш Каишев – персонаж, въведен от Димитър Инкьов. Появиха се нови, нечувани дотогава по вълните на РСЕ понятия като милиционеросоциализъм и прословутото социално равенство на комунистическото общество, в което, въпреки общонародния му характер, като в антиутопията на Оруел, някои са по-равни от другите. Байганьовщината на идейно здравия, но малограмотен Ботуш Каишев и на неговия номенклатурен и разглезен от кастовите привилегии на нововъзникналата червена буржоазия внук Каишчо Ботушев завладяваха с гротесковия си колорит. Умело вкарвайки ги от ситуация в ситуация, Инкьов разкриваше с ненадминато майсторство абсурдите, труизмите, но и жестокостта и цинизма на реалния социализъм. Слава Богу, след победата на демокрацията фейлетоните на Димитър Инкьов бяха издадени и на родна земя. Неиздадени на български, за сметка на това, останаха десетки други шедьоври на писателя, който, успоредно с редакторската си работа в РСЕ, през 1973 г. започва да пише и детски драматизации за Баварското радио. Става дума за книги, писани на немски език, но обходили целия свят. Всички те са преведени на десетки езици, издадени и издавани и до днес в редица страни на петте континента. Много от произведенията му са станали вече класика, включени са в учебните програми на немскоезичните европейски държави – само в родните училища никой не ги знае. Най-малко Инкьов е виновен за родното безхаберие. Той неговата авторова, неговата литературна работа си е свършил великолепно. Останалото е въпрос на духовността и бездуховността на читателя. Обстоятелството, че въпреки огромната си международна популярност, въпреки милионните си тиражи и присъдените литературни награди, творбите на Инкьов са така пренебрегнати в родината му, говори само по себе си. Това обстоятелство прави на пух и прах легендата за ненадминатата одухотвореност на българина, за неговото преклонение пред изящното слово, разкрива митологичния, лъжовен характер на патриотарската теза, че нашият народ е ученолюбив, просветен и начетен, че силно люби и тачи духовните си учители. От стотината книги на Инкьов в София са издадени само пет-шест – при това не най-добрите. Дори мъдрите му и така увлекателни адаптации на библията и на античната гръцка митология за деца не намериха път към родината. Днес подрастващите в далечна Азия знаят за Мирша и разбойника Карабум, за дакела Шнуфи, за понито Балдуин и папагала Пипо, за клуба на безсмъртните, за грухтящия крал, за летящата камила, за пеещия котарак и смеещия се лъв, за говорещата кола, за дървото Филио, за очилатия гарван и летящата костенурка, а подрастващите в България не знаят. Дори чудната страна Пеперония, която е сатирична пародия на отечеството ни любезно, е недостъпна за българските ученици – достъпна е само за техните чуждоземни връстници. И не защото българските деца не са любознателни като всички деца по света, а защото ние, техните родители, не сме пожелали, не сме решили да им разкрием тези съкровища на световната детска книжнина, защото ние, техните родители, нехаем с еднакво нехайство както за тяхното духовно израстване, така и за творческото наследство на малкото си крупни литературни автори, оценени подобаващо по целия широк и пъстър свят.

Макар че сътвори истински шедьоври за деца и юноши, Инкьов не се себеразбираше като писател само за подрастващи и дори се обиждаше като го наричаха детски писател. Според мен – с право. Несправедливо е да го класифицираме като детски писател – той е не само детски писател точно така, както е не само детски писател и авторът на „Малкият принц”, както не са само детски писатели и Михаел Енде, Ръдиард Киплинг, Самуел Маршак и Джани Родари. Най-значимите, истински стойностните детски книги носят синтезирана и преобразена мъдростта на най-значимите и стойностни книги за възрастни. Да пишеш за деца, значи да пресъздадеш, да пренапишеш, да преведеш най-хубавото, най-мъдрото, най-поучителното от света на възрастните на езика на детето. Това трудно изкуство Димитър Инкьов владееше до съвършенство. Несъвършени се оказахме ние, неговите наследници.

Разбира се, животът на Инкьов бе живот не само на писател, а и на политически емигрант – с всичките му изгнанически нерадости. Този даровит литератор, зарадвал с приказките и притчите си милиони деца по света, бе и баща, насилствено лишен от комунистическия режим от достъп до собственото си дете. Въпреки апелите на десетки интелектуалци и държавници от Свободния свят, дълги години властите в София не разрешаваха на сина му Янаки да посети баща си в Мюнхен. Жив свидетел съм на болката, с която Димитър Инкьов заплащаше ежедневно тази принудителна раздяла. Бих могъл още дълго да разказвам и за конфликтите с административното ръководство на РСЕ, чрез които Инкьов отстояваше своята творческа независимост, и за отмъщението, което Държавна сигурност му готвеше, за двата (слава Богу, осуетени от западните служби за сигурност) опита да бъде отвлечен в България, където вероятно щеше да го постигне участта на българския журналист и антикомунист Борис Илиев Арсов, отвлечен през 70-те години от Дания, за да бъде затрит в пазарджишкия затвор. Какво да се прави – ние воювахме срещу тоталитаризма само с думи, но тоталитаризмът воюваше срещу нас не само с думи (предимно клеветнически), а и с оръжията на терора, които бойците от Тихия фронт владееха много по-добре от думите. Всичко това е органична част от националната ни съдба – българската политическа емиграция е също България. Но за нея нашият съвременник не знае – знае само за подвизите на безстрашните български разузнавачи и супермени, на родните Джеймсбондовци, разобличаващи и громящи класовия враг на собствената му територия. Всички техни победи са телом и духом съчинени и сглобени в писателските лаборатории на партийната идеологическа пропаганда, техният героизъм е съшит с бели конци в библиотека „Лъч” от химнописците на режима, но в условията на тоталитаризма доктринерската патетика доминира над истината. Не само за блестящата българоезична литература, сътворена в изгнание – и за драмата на политическия емигрант родната история мълчи и до днес. Едно мълчание, за което ще платят скъпо и прескъпо нашите потомци.   

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияВатан
Следваща статияПоследна спирка Аушвиц