4
620

Дойдете, обядвайте

KYanakiev

А когато се вече разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не поз­наха, че е Иисус. Иисус им казва: Деца, имате ли нещо за ядене? Те Му от­говориха: не. А Той им рече: Хвърлете мрежата отдясно на кораба и ще намерите. Хвърлиха и не можаха вече да я измъкнат, поради многото ри­ба… А когато излязоха на земята, виждат накладен огън и на него турена риба и хляб. Иисус им казва: донесете от рибата, що сега уловихте. Симон Петър отиде, та извлече на земята мрежата, пълна с едри риби, на брой сто и петдесет и три; и макар да бяха толкова, мрежата се не съд­ра. Иисус им казва: Дойдете, обядвайте. (Иоан 21:4-6, 9:12)

Когато препрочитам новозаветните текстове неизменно се удивлявам на тази неимоверно проста, прозрачна, почти по детски „пролепетана” сцена, с която завършва повествованието си св. ап. Иоан. Удивителното е, че с нея завършва тъкмо най-възвишеното, най-„богословското“, както справед­ливо отбелязват, измежду четирите Евангелия – Евангелието, което начева с неизследимо дълбокото откровение за предвечния Логос – „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан 1:1).

Защо в края тъкмо на този тържествен, пълноводен текст, след разказа за чудото на опразването на смъртта, когато въображението ни очаква по-скоро едно Богоявление сред мълнии, или тръбен глас, който да открие последната, непостижима тайна – е поставена та­зи сцена – нарисувана като детска рисунка с молив, с няколко съвсем прости реплики, с утринна мъгла над езерото, и в мократа трева на брега – с тоя огън, върху който са положени риби?

Няма ли някаква особена премъдрост в парадокса на тази финална сцена? Не е ли нейна­та атмосфера пронизана от тихо, съвсем беззвучно, но красноречиво-насърчително „да“, което явлението на Христос сякаш изрича; от едно непретенциозно, но пълно потвърждение на всички надежди на учениците: Той е отново с нас, Той е вече зави­наги, завинаги с нас…

Като че ли Словото, за Което се възвестява „в началото“, тук – нак­рая, на брега на Тивериадското езеро, се е изрекло и Неговото изричане е именно това тихо, деликатно-подканящо „Дойдете, обядвайте“. Да, да – казва Бог – „Аз съм с вас” оттук нататък, „до свършека на света“ (Мат. 28:20). Дойдете, да седнем заедно…

По-скоро „не“ казва абсолютно-отвъдното, абсолютно недостижимото Божество на до-християнския и след-християнския „Исмаилов” монотеизъм на пустинята. „Нито да, нито не“ – казва извеждащото от вълненията на живота божество-„екзитус“ на будистите. Тези божества са неснизходителни. Те не могат да снизхождат. Те никога не са снизходили в света.

Мюсюлманският Бог не разрешава; будисткият – не оправдава. „Не“ – казва Абсолютът, чистият абсолют на мюсюлманите; „нищо“, „покой“, „нирвана“ – мълчи с празно мълчание Пробуденият на будистите. С Бога на мюсюлманите никога и никъде не можеш да се срещнеш по пътищата на света; безпределното му величие и мощ те­жи над всички и всичко. С „Открилия пътя“ на будистите можеш да спиш без сънища. Неговата окончателна и съвършена млъкналост, неговото безразличие, което не може да бъде смутено от нищо, потапят обратно в утробите всички родени.

Нехристиянският монотеистичен Абсолют няма лице, няма очи. Той има само сила. Буда има маска, която не се смее, но не е и сериозна. Има спящи с преобърнати зеници очи и склопени, затво­рени в „освободеното“ си бездействие ръце.

Единият е неопределен, другият – неопределим.

Нищо подобно няма в Христос, явяващ се в тънката, прозирна утрин подир Своето Въз­кресение на Тивериадското езеро. „Да“ казва Той на човешкия глад, „Да, яжте“, „Да, мрежите ви ще се напълнят и ще имате огън на брега“, „Да, ще ядете и ще се наситите“ (вж. Марк 8:8); „Да“, Аз ще съм с вас.

Не абсолютно-отвъден, а снизхождащ при Тивериадското море Бог, Който казва „да“ на човека. Който става „Еммануил“ (което значи „С нас е Бог“). Не Бог на безчувствения по­кой, а Бог на осезателната помощ; не Бог на среднощния сън, а Бог, Който казва „да“ на труда на рибарите. Който благославя техния улов в утринта. Който с деликатно по­сочване изрича това Свое „да“ в мрежите им и те се изпълват. Именно изпълващ, а не опразващ Бог.

И колко е показателно, че пред този Бог, след Неговото окончателно разкритие, не лежат по очи, а сядат с Него; че Той не тежи над тиловете им, а „до­хожда“ при тях – „взима хляба и им дава“ (Иоан 21:13). Това не е Бог, Който държи в страх Своите адепти-воини; не е Бог, упойващ в евтаназен покой свръхчувствител­ните си адепти-старци. Това е Бог, Който дава хляб и риба на Своите деца; Бог, Който има лице. Който говори очи в очи. Чиито ръце разчупват хляб и дават. Това е Бог – не е силно казано – Който се усмихва.

Богът, който няма Син, Който е самотен Абсолют е страх, онзи, който разтапя „булото на Майя” е сън, Иисус е радост. Първият е обуздаващ, вторият упояващ. Иисус е хранещ. В пустинно-непрозримото „не“ няма благост, в източно жарката немота пък няма чудо. В „дойдете, обядвайте“ на Иисус Христос, в Словото на Бога Отца има и благост, и чудо, и радост, и простота, и снизходителност.

…Та ето защо, според мен, тази проста, по детски бистро нарисувана и по детски „пролепетана” сцена с чудесния улов в края на Евангелието от Иоан има такъв дълбок духовен смисъл. Може да се каже, че ако в началото на Благата вест е Словото в недрата на Отца, то в края са препълнените мрежи и Господ Иисус, преживял смъртта, Който разчупва хляба и ни дава. И чудото е, че Словото прозвучава, че Словото казва „да“ на човека. Че премъдрото „да“ е казано и с тия рибарски мрежи, и с тоя накладен огън на брега, и с тоя прост хляб, и с тези – особено възхитителни – „сто и петдесет и три“ риби. И ето: „Симон Петър и Тома, наречен Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и другите двама от учениците Му“ (Иоан 21:2), и всички, всички деца, на които Словото винаги казва „да“, сядат един подир друг на трапезата Му…

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияЕ.Т.А. Хофман: приказката като щастие
Следваща статияЛичност и памет