0
3408

Доктор Папурков и истината

Историята може да се пише по различни начини. Може да се обобщава или описва епохата, или пък да се вниква в индивидуалната човешка съдба, през която се пречупват събитията. Историята като наука държи да коригира паметта – заради неизбежната субективност на човешкия разказ, където се дописват, че и преиначават фактите.

И все пак нищо не може да се сравни със свидетелството от първо лице – когато виждаш случилото се през погледа на очевидеца, през неговото съпреживяване на събитията.

Мисля си за това, откакто миналата седмица изчетох репортажите на Гарет Джоунс за Големия глад в Украйна (1932-1933), отнел живота на милиони човешки същества. И трябва да призная, че докато четях статиите му, сякаш отново чух едно свидетелство, за което бях забравил. За един разказ от първо лице – бавен разказ, изречен на пресекулки от възрастен човек, видял целия този ужас с очите си. И когато няколко дни по-късно Теодора Димова ме попита за Гарет Джоунс и Гладомора, аз, без да знам защо, изведнъж заразказвах за този човек, повтаряйки думите му. И тя ми каза – непременно разкажи за този човек, на всяка цена. Което и сега правя.

Срещнах го на 1 март 2016 г. Няма как да забравя датата, защото бе свързана с премиерата на „Ненаписаната българска харта“ – втория том от есетата на Георги Марков. В самия край на представянето към мен се приближи човек на преклонна възраст, достолепен на вид, който каза, че само иска да ме поздрави. Стиснахме си ръцете и той назова името си: д-р Дантон Папурков. Бях чувал някъде за него. Съзнанието ми заработи на бързи обороти и сякаш прелисти страницата, препращайки ме към някакъв спомен от „Задочните репортажи“.

Ала в суматохата не успях да го попитам нищо, а след малко, когато го потърсих с поглед, той вече си бе тръгнал. После, както си му е редът, отидохме някъде да отбележим изданието и за мое смайване след малко някой доведе под ръка същия човек. Аз седнах до него и реших, че няма да чакам друга възможност.

„Необичайно е името ви – казах, – не съм срещал друг Дантон в живота си“.
Доктор Папурков се усмихна, сигурно бе свикнал да дава подобни обяснения и рече:
„Дължа го на майка си и баща си. Или, ако искате, на Октомврийската революция“.

Сетне сподели, че бил съученик от Първа мъжка гимназия с Георги Марков – през 1945 или 1946 г. Тогава слели цели паралелки след бомбардировките. Ала работата е там, че бил роден в Москва, в семейството на убедени, дори фанатични комунисти. И името Дантон те взели от Червения календар, дошъл да замени „календара на попщината“. „Нали разбирате, 20-те години бяха годините на безбожието…“, бавно обясняваше той. От думите му стана ясно, че е три години по-голям от Марков. Значи трябва да е роден през 1926 г., пресметнах аз.

А той продължи с разказа за живота си: за гражданската война в Русия, в която баща му се сражавал като червен комисар, и как след края ѝ той и майка му решили да заминат „с пътен лист в живота“, както се казвало тогава: той като учител, тя като лекарка в Сибир. Така на три години Дантон останал сирак. Родителите му били покосени от поредната епидемия – тиф или инфлуенца, вече не помня подробностите.

Разказът на доктор Папурков, спокоен и плавен, звучеше с такава изразителност, че всички на масата стихнаха. А той продължи да говори. Цитира ни на прекрасен руски дълъг откъс от „Мцири“ на Лермонтов, описваше Кавказ, където живял при единия си дядо, после се преместили в Украйна. Доколкото си спомням, дядо му (по баща) дошъл в Русия още по време на революцията от 1905 г.

И изведнъж, без да гледа към никого, с променено лице, сякаш виждаше нещо страшно, което ние не съзирахме или не бяхме в състояние да проумеем, той започна да свидетелства (цитирам по памет, нямаше как да запиша чутото):

Дядо ми закова с дъски прозорците на дома ни. Забрани ми да се показвам навън. Боеше се не само какво ще видя, сигурно и за живота им. Живеехме на възвишение, недалеч от железопътната линия, а тъкмо по нея се влачеха изнемощели от глад хора, устремени към градовете, където смятаха, че ще намерят храна. А дядо все повтаряше, че по-надолу ги чакат частите на ГПУ, че там те ще намерят смъртта си.

Няма никога да го забравя. На няколко пъти умиращи хора допълзяваха до къщата ни. Стоях с часове на прозореца, надничах през пролуките. Исках да разбера какво става. Виждал съм отдалеч как деца, подути от глад, лазят на четири крака. Но и при нас бяха минали нарядите, ние нямахме какво да им дадем. Добре че дядо работеше като кантонер и му отпускаха някаква дажба.

Няма как да го забрава. Такова нещо не се забравя. Нищо не може да предаде виковете и стенанията на обезумелите от глад хора. Сталин искаше да ликвидира селото. И го направи.

Страшно беше. Дядо, ужасен, разказваше на леля ми, че е намирал по линията оглозгани човешки кости… Не ме пускаха да излизам, да не ми посегне някой

Не го прекъсвахме, а д-р Папурков бавно продължаваше да свидетелства, сякаш ужасите на историята надничаха изпод закованите прозорци.

Попитах го на колко години е бил тогава. Каза ми: шестгодишен. Малко, за да осъзнае мащаба на трагедията. Достатъчно, за да не я забрави никога.

И как после се е завърнал в България?

Това, каза той, е друга част от историята. През 1937 г. – пак „историческо време“ – това на Големия терор – дядо му решава да го върне в България. Самият той се поболява и не иска внукът му да вкуси още от прелестите на „комунистическия рай“. Ала Дантон няма български паспорт. Чичо му и леля му имат някакви български документи, той обаче не. И тогава рискуват – качват го на влака за Москва – нали е дете, би трябвало да не се набива толкова на очи по времето на онази „революционна бдителност“.

Преди това дядото го прегръща и многократно му повтаря: „Помни кой си! Ти си Дантон Папурков, българин, трябва да стигнеш до българската легация в Москва. В България имаш роднини в село Мерданя, Търновско“. Тук докторът направи пауза. Сподели, че е произнасял тези изречения сигурно стотици пъти. Бояли са се, че ще го приберат като безпризорен, че ще го пратят в някои от детските домове, натъпкани с деца на „врагове на народа“.

Качват го на влака. В Москва нощува на гарата, сред местната „шпана“. Сред стотици момчета, налягали край някакви складове, тогава чул потресаващи разкази от „съветския живот“.

На заранта захлопал по портата на българската легация. Пуснали го. Проверили случая, издали му паспорт, успял да си дойде в България. В село Мерданя намерил роднините си. Не щял вече да чуе за СССР или за строителството на комунизма. Ала дошъл 9 септември 1944 г. И той бил изправен пред сериозен избор.

Да е син на Марин Папурков, героя от Гражданската война в съветска Русия. Или… За другата възможност направи дълга и изразителна пауза.

Тогава взел решение, че ще стане лекар като майка си. Че така ще се спаси от „лъжата“. Бил обаче много беден. А не искал нищо от новата власт. Някои, завърнали се от СССР, имали пенсии или специални стипендии. Дантон Папурков работел по строежите, миел чинии в студентския стол. Накрая започнал работа като асистент в моргата – кандидати нямало, така поне практикувал професията си.

Избрал фтизиатрията – желаещи да лекуват туберкулозата също се броели на пръсти. Работел в тубдиспансера и по този начин съдбата за втори път кръстосала пътищата му с Георги Марков. Сподели, че веднъж го спасил от сигурна смърт. През 1962 или 1963 г. писателят отново храчел кръв. Туберколозният процес се бил възобновил. Измъкнал го на косъм от смъртта.

Междувременно  се оказал в челен сблъсък със системата, въпреки заслугите на родителите си. Историята е описана в един задочен репортаж на Георги Марков:

Няколко години преди да напусна България, във Върховния съд на народната република се разиграваше срамната история с делото на един приятел лекар, д-р Папурков, който, ужасен от меркантилността на съда, впоследствие избяга от България. Делото беше от частен характер, в по-нисшите инстанции то бе решено справедливо, но след пряка интервенция на Георги Трайков и земеделците Върховният съд пререши делото напълно обратно. Д-р Папурков беше син на легендарен българин, герой на съветската Октомврийска революция, Марин Папурков, който бе командувал военен окръг по време на гражданската война и днес има паметник в СССР. Близък приятел на неговия син беше героят на социалистическия труд, известната из цяла България Маруся Тодорова. И един ден, след остър разговор с председателя на Върховния съд Ангел Велев, двамата с Маруся решихме, че единственият опит да помогнем на общия ни приятел беше чрез Политбюро. По това време отговорен за съда в Политбюро беше Боян Българанов. Маруся се познаваше с него, тя беше и народен представител и бързо уреди среща… Той ни прие добре, беше вече запознат с въпросното дело и без никакви заобикалки, съвсем искрено ни каза, че за съжаление „земеделците ги вършат тия работи“ и че е много трудно човек да се разправя с тях. „Ако някой от нашите стоеше зад тази работа – каза той, – в 24 часа щях да го сложа на мястото му, но Георги Трайков е друга работа… политика.“

От самия доктор Папурков узнах, че през 1970 г. той успява да напусне България. Как точно – не разбрах. Каза ми само, че първо се установил в Германия. Рядката специализация на фтизиатъра му отваряла редица възможности, бързо си намерил място. Но се оказало, че не може да понесе господстващите там илюзии след 1968 г. Задушавал се от „идеологията на лъжата“, затова решил да замине за САЩ.

Условието, което сам си поставил, било да заживее в щат без „лява идеология“. Спрял се на Масачузетс. Положил исканите изпити за упражняване на лекарската професия и преминал в спешната помощ. Тъкмо там през 1978 г. го заварила смъртта на Георги Марков. По-късно си купил цюрихското издание на „Задочните репортажи“. Сподели, че не е могъл да мигне цели нощи. Междувременно оглавил отделението за Спешна помощ в престижна клиника. И така до 1994 г., когато се пенсионирал в САЩ.

Тогава решил да се връща всяка година в България, да помага с каквото може. Години наред отпуска по няколко стипендии за социално слаби студенти с добър успех в Медицинска академия. Не си е купувал имоти или апартаменти в България със спечелените пари. Предпочел е да подкрепи млади лекари, помнейки откъде е тръгнал самият той.

Дарил и имотите си в село Мерданя за възстановяването на местната църква, помагал и там с каквото може.
Скромно, без да вдига шум.
Научих, че и така си отишъл в края на миналата година. Без някой да напише дори ред за него.
Затова си позволявам сега да оповестя неговото свидетелство, както го чух „от първо лице“.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияКристо, по-бърз от киното
Следваща статияВагнер в Метрополитън опера