0
1131

Документи

grin3
Лагерът в Скопие – тютюневият склад, една от фотографиите в сборника.

Една забравена книга – първата, описала Холокоста чрез държавни документи още в 1945 г., излиза отново след 70 години в изд. „Гутенберг“. Публикуваме предговора на Татяна Ваксберг, която разказва за сборника „Документи“ и неговия автор.

Натан Гринберг (1903-1988) е икономист и политик, назначен след 9 септември 1944 г. от правителството на ОФ в Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ), където заварва документите, които публикува в началото на 1945 г. До днес сборникът не е преиздаван, а авторът му е забравен. Това е първата книга, описала Холокоста чрез държавни документи, първата, разказала за депортирането на евреите от Тракия, Македония и Пирот.

За тази книга

Татяна Ваксберг

Тази книга е отхвърляна в продължение на почти 70 години. Потулена е веднага след първото й издание през 1945. После не е преиздавана, не е изучавана, десетилетия наред не е дори цитирана в България. Авторът й е непознат; издирването му се оказа необяснимо трудна задача. Анонимност и забрава – това е цената за този труд, който за пръв път описва депортацията на евреите от Тракия, Македония и Пирот[1]. Разказ, който се превръща в едно от най-големите табута в българската история поне за половин век напред. Авторът напуска този свят в края на 80-те години, така и без да види името си там, където му е мястото: сред първите изследователи, направили публично достояние немислимата история на Холокоста.

DokumentiНатан Гринберг работи върху книгата си в последните три месеца на 1944 г. На 30 септември 1944 г.[2] той е назначен в Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) и започва да издирва и подрежда оцелелите архиви на това ведомство, пряко осъществило депортирането на евреите от “новите български земи” към нацистките лагери. Сборникът, в който тези документи са отпечатани, вижда бял свят между януари и началото на март 1945 г.[3]

Датите отреждат на тази книга особено място в историографията – тя е първата, описала Холокоста с помощта на държавни документи. Към началото на 1945 г. в Европа и САЩ са публикувани достатъчно свидетелства за масовото изтребление на евреите, писани от оцелели или от очевидци на гетата и концентрационните лагери. Но няма – а към тази дата не би и могло да има – събрана накуп документация, оставена от самите извършители. Съвременниците на Втората световна война са я видели обаче в книгата на Натан Гринберг – сборник с над 80 документа, представляващи заповеди и инструкции за изпълнителите на депортацията, доклади за свършената работа, планове по логистиката и финансирането, отчети, писма, телеграми.

За разлика от Мататиас Карп в съседна Румъния, който събира документацията за Холокоста в продължение на близо седем години, преди да издаде своята “Черна книга”[4], Гринберг бърза със собствената си публикация. Това превръща сборника му в навременен и уникален документ, но го лишава от известна прецизност. Някои от документите са съкращавани, други не са достатъчно пояснявани, а свързващият авторски текст често пъти страда от фразеологичните клишета на ранния комунизъм – идеология, на която авторът остава верен поне през по-голямата част от живота си.

Книгата излиза във време, в което войната и Холокостът все още са в ход. През януари 1945 г. са освободени лагерите в Хелмно и Аушвиц. В Белжец, закрит от нацистите още през 1943, съветските войници откриват човешки останки сред засятите бобови растения – както половин година по-рано това се е случило в Треблинка и Собибор. Всичко това поставя пред съюзниците един въпрос, който не може още дълго да остава без отговор: как да опишат еврейския произход на жертвите в тези лагери?

Противно на очакванията, продиктувани от нашето следвоенно знание, обособяването на евреите в специфична група, за чието унищожение е създадена цяла индустрия, е тема, която е (съзнателно) отбягвана или слабо акцентирана от съюзниците към началото на 1945 г. Съветското командване налага стриктна забрана върху този аспект на информацията след освобождаването на Аушвиц и потулва десетките свидетелства, получени от оцелелите. Няколко месеца по-рано един от легендарните военни кореспонденти, Константин Симонов, влязъл в Майданек заедно със съветската армия, успява да опише в подробности лагера, без да спомене произхода на жертвите. Статиите на Иля Еренбург[5] и най-вече на Василий Гросман[6], прецизно предали видяното от тях, съумяват да видят бял свят, но “Черната книга”, подготвена от двамата автори още през 1944 г., е забранена за публикуване.

Съюзниците от американска и британска страна на свой ред посрещат с недоверие или смятат за пропаганда на полската съпротива множеството свидетелства за целенасоченото изтребление на евреите[7], предотвратявайки популяризирането на тази информация и спомагайки за маргинализирането на онази, която все пак бива публикувана. Книгата на Ян Карски[8], чиято основна информация е предадена на съюзниците още през 1942 г. и в която се описва животът във Варшавското гето и пътят на влаковете към смъртта, получава безпрецедентно голямо разпространение в САЩ през 1944 г. благодарение на личната посветеност на автора и на усилията на група негови съмишленици да предупредят, че Холокостът съществува.

Сборникът на Натан Гринберг е отпечатан именно в този контекст и представлява категорично разминаване с тенденцията, възприета тогава от СССР и останалите съюзници. Публикуваните документи за първи път показват всичко това, което впоследствие ще бъде възстановявано от европейските историци: мобилизирането на държавно организиран конвейер за идентифициране на еврейски семейства, среднощното им отвеждане – “наведнъж и без предизвестие” – в изолирани места, транспортирането им за сметка на хазната към добре известна дестинация (Катовице и Треблинка, погрешно цитирана в текста като Трембелинка) и последвалото разграбване на тяхното имущество.

Гринберг, както и авторът на предговора към първото издание Исак Франсез[9], отхвърлят отговорността на българския народ за депортирането на евреите от Тракия, Македония и Пирот и изтъкват “героичното” и “историческото спасяване от гибел” на евреите от старите предели на царството, извършено от народа.

grin1Като виновници за депортацията са посочени германският хитлеристки режим, копиран “с дейно желание” от “самозабравилите се престъпни властници” в България. Гринберг пише, че документите, които публикува, свидетелстват за “възбудените плячкаджийски инстинкти” на чиновниците, отключени от спуснатото решение за депортацията. Данните, публикувани в този сборник, още тогава са позволявали да се изчисли, че служителите, въвлечени в целия “плячкаджийски” процес, се измерват с хиляди. Те участват в “ударни групи по вдигането на евреите” от къщите им, комисии по прибиране на сумите и скъпоценностите, комисии за опис на недвижимото имущество, “претърсвачни групи”, комисии по приемането на багажа на депортираните в обособени складове. Без да добавяме към тях и всички останали участници в транспортирането към смъртта, в лицето на шофьори на превозните средства за превозване до временните лагери, лагерна охрана, охрана на влаковете, охрана на процеса по натоварването от влакове на кораби.

През 1961 г., когато Натан Гринберг пише втората си книга за същите събития[10], той смекчава позицията си, извеждайки на преден план основната вина на германските нацисти. Това наблюдение е залегнало и в коментар на гръцкия историк Василис Ритцалеос[11], който твърди, че Гринберг се е отказал “в голяма степен от първоначалното си изследване”, след като е бил подложен на “съответен натиск” (от българските власти)[12].

Документите проследяват депортирането град по град, но информацията не е в еднакъв обем за събитията в Македония (едва 7 документа) и в Гърция (над 62 документа). Авторът посочва, че когато е започнал работата си в архива на КЕВ, е установил, че “много папки и документи, особено тези за Македония, липсват”.Освен документи, той цитира и свидетелства на оцелели и на очевидци на събитията. За депортирането на евреите от Пирот говорят Иосиф Леви и Леон Нисим Шалом; за събитията в Македония – Берта и Мико Ноах, както и Алберт Сарфати; за преживяното в Беломорска Тракия – Самуил Сабатов, д-р Бенцион Соломон Кадмон, Марко Аврам Перец, Роза Моис Якова, Нора Леви, д-р Иосиф Конфино.

Макар че се цитират някои по-ранни и по-късни документи, основният обем архивна информация е концентриран в периода февруари-март 1943 г.

По ирония на съдбата, книгата почти веднага започва да служи не на комунистическата кауза, на която авторът е отдаден, а на ционистката кауза, която той не споделя. През декември 1944 г. в България пристига Давид Бен Гурион – бъдещият баща на израелската държава. Изправен пред реалността на Холокоста и пред първата оцеляла от него общност – тази на евреите от “старите земи”, живи, но лишени от имущество и описани като застрашени от “глад, студ и болести” през започналата зима – Бен Гурион настоява пред българските власти да улеснят еврейската емиграция за Палестина[13]. По това време нарастват усилията на ционисткото движение да събира доказателства за основната си мисия – че животът на евреите е физически застрашен в други страни и затова те трябва да разполагат със своя държава. Книги като тази на Гринберг без съмнение стават част от този обширен доказателствен материал, позволил впоследствие създаването на Израел. Но всичко това е част от израелската битност на книгата, докато публиката, за която Гринберг пише през 1944-45 г., е изцяло българска. Среда, в която разказът му не намира бъдеще. Или поне не намира близко бъдеще.

grin4

Цялата информация, събрана и представена от Гринберг, десетилетия наред остава единствен източник на информация за съдбата на евреите от Пирот, Македония и Тракия. А и този единствен източник е потулен от властите почти веднага след излизането си. Цитиран е предимно в книги, издадени в САЩ или Израел, но недостъпни в България, която бързо става жертва на комунистическата цензура. Трайното отсъствие на този разказ от българското публично пространство години наред спъва автентичното знание за историята, поддържа липсата на чувствителност към съдбата на загиналите, подхранва митове и по-късно улеснява успешното нашествие на ревизионизма. Удържането на тези трагични факти встрани от обществения слух постига в крайна сметка дори и това, което най-малко е очаквало: то неволно банализира усилията на спасителите на евреите от “старите земи”, тъй като не позволява да се види същинският враждебен контекст, в който спасението е извъшено въпреки всичко. Въпреки абсолютно всичко.

Българският разказ за депортацията започва едва в края на 90-те години с няколко публикации, сред които настояваме да споменем поне приноса на Лиляна Деянова (1994, 2003), на Иван Хаджийски (1998 и 2004), на Еми Барух (2003), на Николай Поппетров (2004, 2011, 2013), на Леа Коен (2012), както и първия цялостен сборник с документи за депортацията, съставен от Румен Аврамов и Надя Данова, и публикуван през 2013 г. – шестдесет и осем години след първия опит на Натан Гринберг.

За автора

Съдбата на Натан Гринберг не е по-различна от тази на книгата му – откритие, което направих едва след прибързаното ми съгласие да напиша предговор към това издание. След едномесечно издирване на следи от автора сред историци и представители на еврейската общност, успях да науча само това: заминал е за Израел. Заемал е висок пост в местната комунистическа партия. Издал е втора книга за депортацията. Май е починал. Възрастта на автора, образованието му, професията, семейството – всичко това се оказа неизвестно дори в организации, изучаващи Холокоста, сред много изследователи, сред гръцките издатели на книгата, сред по-възрастните български изселници, и не доведе до резултат дори в една организация, специализирана в издирване на изчезнали хора. Приносът на Гринберг за световната историография все повече се очертаваше като двойно прескочен – веднъж през забравата, на която е осъдена книгата му, и втори път – през забравата на самия автор.

Биографията на Натан Гринберг започна да става видима едва след успешно приключилото издирване на неговата племенница Ханна Майер, както и след подробната партийна характеристика[14] на автора, открита от Милен Минчев по време на работата му върху архива на Политбюро и Секретариата на ЦК. Оттук нататък загадъчната липса на информация за автора стана лесно обяснима. Натан Гринберг се оказа определяем с три думи: чужд сред свои.

Натан Гринберг е роден през 1903 г. в София в семейството на ашкеназки евреи. Баща му Аврам е амбулантен търговец, изпратил поне две от от четирите си деца в софийската Търговска гимназия – дъщеря си Берта и сина Натан. Гринберг започва работа още на 16-годишна възраст, като постъпва в международната транспортна фирма “Лойд”. От този момент и чак до преврата на 9 септември 1944 г. той работи предимно в сферата на международния транспорт и международната търговия. “Знаеше десетина езика”, спомня си неговият внук Иля Гринберг[15]. Освен български, ладино и идиш, това са френски, английски, немски, руски, испански, турски и иврит. Нищо чудно, че във всяка от международните фирми, в които работи до 1944 г., Гринберг заема ръководен пост – обещание за успешно кариерно развитие, което обаче му върши лоша услуга в края на 40-те. Тогава завеждащият отдел “Кадри” на ЦК посочва, че въпреки големия си опит и познания, Гринберг “има кариеристични стремежи”, “не обича да има ръководители над себе си” и “обича на командва”. Потретът му според семейната среда е съвсем различен: “това беше човек на книгите, който цял живот беше отдаден на знанието”, казва внукът.

Комунистическите убеждения на Натан Гринберг го отвеждат в БРП/к/ на 22-годишна възраст. През 1929 г. той заминава за Париж и до 1935 г. работи във Френската комунистическа партия. “Заедно с [една от водещите фигури сред френските комунисти] Марсел Кашен”, уточнява внукът, който на свой ред е чувал това уточнение от баща си. В края на 30-те години, вече в София, Гринберг е освободен от партиен пост “заради огъване”, както пише в партийната му характеристика (обичайният евфемизъм за недостатъчна твърдолинейност и неспазване на партийната линия). От този момент до преврата през 1944 г. той “не е вършил активна организационно-политическа дейност”.

Това е и периодът, в който Гринберг се жени – за жена от еврейски сефарадски произход, чието семейство така и не успява да приеме ашкеназкия произход на младоженеца. “Тя е била от заможно семейство, запазило духа на Испания и ведрото отношение към света. За тези жизнерадостни хора Натан Гринберг е бил сухар, заровил нос в книгите и необяснимо привързан към своите кнедли. Накратко, този брак не е много банален за времето си”, казва Иля Гринберг.

От този брак има две деца, поели по артистичен път – пианистката Розалинда, която по-късно става музикален педагог в Израел и художникът Жак, който се премества от Израел в Париж.

След като съставя сборника “Документи” и дава показания през Седмия състав на Народния съд, Гринберг участва като съветник на българската делегация по време на преговорите за Мирната конференция в Париж (1946 г.). След завръщането си той става председател на икономическия отдел към еврейската секция в Отечествения фронт.

Партийната му характеристика от 1947 г. е извънредно подробна, но в нея липсва основното: никъде не пише, че Гринберг е автор на книгата “Документи”. Приоритетите на властите са съвършено различни от онези, които са направили възможно отпечатването на сборника през 1945 г. Сега вече за страната е важно да удържи на възможния натиск за изплащане на репарации и да настоява на антифашисткия си образ. Това е превръщало основното дело на Гринберг в крайно нежелан елемент от неговата биография.

На този фон обаче самият Гринберг е бил възприеман от близките си като влиятелен и високопоставен в комунистическата йерархия. Племенницата му Ханна Майер помни, че у тях се е говорело за чичо й като за човек, близък до ръководството на партията след 9 септември[16]. Синът му, роден през 1941 г., винаги е твърдял, че е имал детството на привилегированите деца, защото баща му е бил част от властта. Толкова по-необяснима за близките е изглеждала емиграцията на Гринберг към Израел през 1954 г. “В нашето семейство нямаше никакво съмнение, че това заминаване е било принудително”, казва Иля Гринберг, който обаче не знае от какво точно е било провокирано изселването. “Никога не успяхме да си го обясним – уж близък до властта, пък заминал”.

Косвени данни подкрепят подозренията, че става дума за нетипично изселване. Повечето български евреи заминават за Израел през 1948-49 г. През август 1949 г., когато заминалите са вече около 37 000 души, Секретариатът на ЦК взима следното решение: да не спира емиграцията на останалите в България десетина хиляди евреи и да забрани завръщането в България на онези, които вече са заминали[17]. В последните години преди смъртта на Сталин България също подготвя антиеврейска кампания по модел на съветската, щастливо осуетена от времето – така предполагат много представители на българската еврейска общност, но засега това остава тема, която все още чака своите изследователи.

“След като е заминал за Израел, дядо ми не е могъл да се върне в България. Разрешили са му го чак през 1968 г. Оттогава ходеше замалко до България, но се връщаше в Израел”, казва Иля Гринберг. Той помни силната носталгия на баба си по България, нейния плач по страната, която е спасила евреите, по народа, който ги е спасил, както и нещо, което е запомнил най-ярко: “Тя не изразяваше никаква благодарност към българския народ, защото и до края се чувстваше част от него. Не научи нито една дума на иврит, разплакваше я всяко споменаване на България, говореше за нея като за прекрасно място, от време на време казваше “ние”, имайки предвид българите. Дядо ми също тъгуваше по България, но не го показваше така силно”.

Дали Гринберг е написал под натиск втората си книга за депортацията? Дали не е “разменил”  правото си да пътува до България срещу застъпването на малко по-приемлива теза за основната вина на Германия? Възможно е. Във всички случаи книгата “Документи”, издадена през 1945 г. не е била никога споменавана в семейството на сина на Гринберг. Внукът е научил за съществуването й едва миналата година.

В предговора си към втората книга за депортацията, издадена през 1961 г. и илюстрирана от сина му, Натан Гринберг пише, че се е заловил повторно за това изследване “въпреки крайно неблагоприятните [му] лични условия”. Според изследователя Фредерик Чери, който интервюира Натан Гринберг в Тел Авив през 1965 г., причината за тези “неблагоприятни лични условия” трябва да се търси в неотстъпчивостта на Гринберг от комунистическите му възгледи в новите условия на живот в Израел: “През 60-те години израелците, в това число и обширната група на пристигналите от България, обръщат гръб на комунистическата партия заради враждебното отношение на СССР [към Израел] по онова време. (…) Доколкото си спомням, Гринберг ми спомена, че има проблеми заради убежденията си”[18].

Иля Гринберг добавя нов щрих към трудния път на автора в Израел. В среда, която е изстрадала ционизма като лична кауза и която е убедена, че дължи на религията своето оцеляване във вековете, Натан Гринберг е успял да бъде противник и на двете. Внукът си спомня, че като дете в Бат Ям е взел кипата на един приятел, с когото тръгнали към синагогата. Когато го видял, дядо му хвърлил кипата на земята и му ударил шамар: “искаше да запомня, че пътят към синагогата не е добър път. Той беше подчертано антирелигиозен.” По-късно, когато внукът иска да се премести от Париж в Израел, дядо му го спира с твърдението, че не бива да става ционист, по-добре да остане верен на интернационализма.

Натан Гринберг умира през 1988 г. в Израел.

 

 


[1] Територии, анексирани от България през 1941 г. в резултат от присъединяването на страната към Тристранния пакт. Евреите от тези земи са депортирани през 1943 г., докато евреите, живеещи в старите граници на страната, са спасени от унищожение.

[2] Вж. Данова, Надя, Аврамов, Румен. Депортирането на евреите от Вардарска македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви. София, Обединени издатели,  2013 г. т. 1 стр. 38.

[3] Предговорът на автора към изданието е датиран от януари 1945 г. А на 17 март 1945 г., когато Гринберг дава показания пред Седмия състав на Народния съд, той казва, че книгата му вече се “продава навсякъде”. Вж. архив на Яд Вашем <https://portal.ehri-project.eu/units/il-002798-tr_6-2#desc-eng> ползван на 1 май 2015 г.

[4] Carp, Matatias. Cartea neagră. Suferinţele evreilor din România, 1940-1944 [Черна книга. Страданията на румънските евреи, 1940-1944]. Bucureşti, Vol. I 1946, Vol. II 1947, Vol. III 1948.

[5] Еренбург, И. Народоубийцы. // Знамя, януари 1944 г.

[6] Гросман, В. Треблинский ад. // Знамя, ноември 1944 г.

[7] Сред тях можем да откроим доклада на Яков Грояновски за лагера в Хелмно (декември 1942 г.), този на Дионис Ленард за лагера Майданек (юли 1942 г.), четирите поредни писмени свидетелства за Аушвиц: на Витолд Пилецки (август 1943 г.), на Иржи Табо (началото на 1944 г.), на Рудолф Врба и Алфред Вецлер (април 1944 г.), на Арност Розин и Чеслав Мордович (май 1944 г.).

[8] Karski, Jan. Courier from Poland: The Story of a Secret State [История на тайната държава]. Houghton Mifflin. Boston, 1944.

[9] Назначен за ръководител на КЕВ след 9 септември 1944 г.

[10] Гринберг, Натан. Хитлеристкият натиск за унищожаване на евреите от България. Тел Авив, Амал, 1961.

[11] Благодаря за превода и цялостната помощ на Яна Букова.

[12] Вестник “Ефимерида тон синтактон”, Атина, бр. от 21/06/13.

[13] Мосек, Моше. Подобре да отведа краката при обувките. Значението на посещението на Бен Гурион в България, декември 1944 г. // Доклади от научна конференция “Евреите в Източна Европа и Съветския съюз по време на Втората световна война”. СУ “Св. Климент Охридски”, София, 2-3 ноември 2012. Достъпно на: <http://dialogueeurope.org/uploads/JewsCol/Panel402.pdf> [10.06.2015]

[14] Протокол № 28 от заседание на Политбюро, проведено на 24 януари 1947 г.. Ф. 1Б; оп. 6; а.е. 197

[15] Телефонно интервю с Иля Гринберг, 13.05.2015 г.

[16] Телефонно интервю с Ханна Майер от 11 май 2015 г.

[17] Решение “А” на Секретариата на ЦК от 11 август 1949 г. ЦДА, ф. 1 б, оп. 8, а.е. 504. Публикувано на <http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_44-62/razdel7t8/f1bop8ae504.pdf>, достъпно на 24 април 2015 г.

[18] Писмено интервю с Фредерик Чери, 12 май 2015 г.